Свиленград – златният домна копринените буби
България е една от страните по античния Път на коприната Те изхранват фамилии, строят къщи, учат децата и заплащат налози
" Истории за коприната: забележителното културно завещание на Свиленград " е мотото на галерия в Историческия музей в града открита тези дни. Поводът е 101 години от учредяването съдружие на бубохранителите и 15 години от основаването на музея в Свиленград.Целта на музейната експозиция е по новаторски метод да показа трансформиращия се град и неговото културно развиване в районен и европейски мащаб.
Представени са познания за развиването на града и производството на коприна в последните две епохи. Включени в изложбата са предмети, особено подбрани, с цел да показват характера на копринената материя - пашкули, копринени гранки, платове. Изложени са също уреди като чекрък и врътка за навиване на текстилни влакна, апарат за разчистване на пашкули, апарат за точене на коприна от пашкули.Началото на организирането на локалните производители е сложено от 44 бубари, които през декември 1921 година основават Общо кооперативно съдружие на бубохранителите „ Коприна ”. Наред с това и с помощта на традициите в занаята, бубарството и копринарството оказват доста въздействие върху стопанската история и културното развиване на Свиленград, който получава даже името си по отношение на производството на коприна ( " свила " е остаряло название на тъканта).На кръстопът сред Азия и Европа, България е една от страните по античния Път на коприната от нейната татковина Китай до Стария континент.
Отглеждането на копринената буба и производството на коприна имат остарели корени у нас. През 1990 година България е преди всичко в Европа и на осмо в света по произвеждане на естествена коприна на глава от популацията. При това освен по количество, само че и по качество.
Свиленград под сянката на Одрин
Мустафапаша, както се споделя Свиленград до 1913 година, когато дефинитивно е причислен към територията на България, е измежду главните снабдители на пашкули за Османската империя. След Руско-турската война от 1878 година градът остава в сянката на по-големия и ситуиран наоколо Одрин. Берлинският контракт откъсва Свиленград от рамките на България, като го оставя в Източна Румелия.Поредицата „ Забравеният Свиленград “ разкрива, че по това време мъжкото население в Мустафапаша и Чермен (днешен Орменион в Гърция) е 19 304 души. От тях 7937 са отоманци, 11 308 неотоманци и 59 роми. Колкото и да се усилва популацията обаче Одрин не разрешава на близките селища да се развият в огромни и със независима стопанска система градове. Одринските капитали диктуват изцяло производството и търговията във вилаета.Пазарът се оживява по време на Съединението (1885) когато в града идва многочислена турска армия и остава на непрекъснат гарнизон. Но локалните производители и търговци още веднъж са отрязани от военните доставки. За Мустафапаша и сходните нему дребни градчета (касаби) не остава нищо друго с изключение на да се развиват около Одрин.„ Населението в града и околията се занимава извънредно със земеделие. Почти няма семейство, което да не създава жито, ечемик, ръж, царевица, сусам, боб, пашкули и други селскостопански творби ”, отбелязва през 1885 година публично сведение на турските управляващи за поминъка на локалните поданици.„ Бахчованлъка (градинарството – бел.ред.) все някак си осигуряваше приходи за фамилията, само че най-важното и ценено занимание за популацията през това време беше бубарството. С него се занимаваха всички българи, даже и турците ”, написа в спомените си откривателят на тракийските земи Анастас Разбойников.
Бубарството в Свиленградско
Бубарството има дълбоки обичаи в поминъка на града. Неговото разпространяване стартира от Одрин през ХVІІ в. и защото се оказва прекомерно доходно за нашите земи, то бързо прераства в поминък, регламентиран от Османската империя и еснафските организации. Занаятът процъфтява при започване на ХІХ в., когато империята прави значими вътрешни промени и поставя старания за рационализация на стопанската система и производството.Отглеждането на буби, отбелязва Константин Иречек, бързо се развива „ на запад от Адриановия град и се простира из присойната покрайнина чак до южното подножие на Сакар планина ”. Има исторически данни за напредък на бубарството в региона от 1835 до 1865 година, който значително се дължи на провалите, нанесени от болест върху копринените буби (пебрина) в Италия и Франция. Това кара търговците да купуват и изнасят от българските земи пашкули, коприна и стотици хиляди унции крепко и качествено бубено семе.Търсенето подвига сензитивно цените на продукцията. В дописка за „ Цариградски вестник ” от 1857 година се оповестява за съвсем двоен растеж на борсовите показатели в Одрин: „ Цената на семето се усили и от 400, 500 и 600 гроша, гдето се продаваше, качи се на 800 гроша оката. Възвишение на цените се отдава на положителните вести от Италия, Франция и Англия. Това ни радва доста, тъй като потвърждава, че по нашите места болест по бубите не е имало, което първен желаеха да кажат ”. Изданието показва, че производителите на пашкули в Одринско се насърчили от положителните цени и излюпвали доста семе да хранят буби. Обаче и закупчиците на десятък, сред които имало и лица от градската администрация, поискали от държавното управление да фиксира налога на 150 гроша върху ока семе.
Производителите протестирали, че това е повече от 10 %.През 1894 година, директно след икономическата рецесия в края на ХІХ в. и превъзмогването на следствията от упоменатата към този момент болест, стартира вторият напредък в развиването на бубарството. През това време развъждането на буби към този момент е главен фамилен занаят с извънредно огромно значение за локалното население, а Мустафапаша, въпреки и импровизирано, стартира да се назовава Свилен. Градът се трансформира в бубарско средище и задоволява огромна част от пазара на пашкули в западните елементи на империята.
ХХ век е златен за бубарите
Разцветът на бубарството върви със засаждане по поречието на Марица на хиляди черничеви дървета, чиито листа са единствената храна на копринената буба. Петър Берковски, който през август 1872 година на път за Хасково отсяда за малко в Мустафапаша, отбелязва в своя дневник: „ Градът отвсякъде е заобиколен с огромни и хубави черничеви градини. Със своето фамозно свиларство тая българска паланка притегля отдавна европейски търговци на коприна. В това отношение Мустафапаша конкурира предостатъчно успешно Одрин и други градове ”.Производителите, занаятчиите и търговците разчитат на първо място на приходите от бубите за изхранване на своите фамилии. С парите, получени от продажбата на копринените пашкули, се строят къщи, учат се децата, заплащат се заемите и налозите.От началото на ХХ в. в целия регион на юг от Хасково, в това число и в Свиленград, са произвеждали бубено семе. Първите греньори (производители на бубено семе) се учели от опитната станция в Бурса и от търговци от Франция и Италия. Със основаването на свилоточената индустрия в Свиленград, Харманли и Хасково, която преработва цялото пашкулено произвеждане, цената на пашкулите се усилва сензитивно и се стабилизира.Интересът към бубохраненето се ускорява, вследствие на това, че от 1935 година Българската земеделска и кооперативна банка е монополист на покупката на създаваните в страната пашкули. Домашното извличане на коприна става по прекомерно първичен метод, повтаряйки античния опит в свилоточенето.
Как се отглеждат буби?
Копринената пеперуда минава през няколко стадия на развиване – яйце, ларва (буба), какавида и пеперуда. От яйцата – лещовидни по форма, а на цвят бели, жълти или кремави, се излюпва бубата. Тя съставлява малко червейче, което се храни лакомо с черничеви листа, пораства бързо и доближава дължина до 6-7 см. Бубите оплитат копринен пашкул и се трансформират на какавиди в него. По-късно те го пробиват и изхвръкват като пеперуди. Тези пеперуди снасят още веднъж яйца и по този начин кръговратът се повтаря. Пашкулите доближават най-хубаво качество преди пеперудата да излети. Избира се подобаващ миг и какавидите се убиват – нормално с гореща вода, по време на сън. След това се извлича копринената нишка.Бубарството се практикува през пролетните месеци – нормално от края на април до втората половина на юни, като люпенето и развиването на бубите става паралелно с разлистването на черниците. Помещенията би трябвало да бъдат топли, сухи и чисти и по опция обърнати на югоизток. При развиването си бубите минават четири съня, всеки един от които продължава от 5 до 8 дни. След четвъртия и финален сън се доставя прясно засъхнала дъбова шума или градинска метла и бубите стартират да вият пашкули по клонките. На 12-ия ден пашкулите са „ изпредени ” напълно и подготвени за бране.
Снимки: Пламен Кочев, Facebook група " Живите български корени "
" Истории за коприната: забележителното културно завещание на Свиленград " е мотото на галерия в Историческия музей в града открита тези дни. Поводът е 101 години от учредяването съдружие на бубохранителите и 15 години от основаването на музея в Свиленград.Целта на музейната експозиция е по новаторски метод да показа трансформиращия се град и неговото културно развиване в районен и европейски мащаб. Представени са познания за развиването на града и производството на коприна в последните две епохи. Включени в изложбата са предмети, особено подбрани, с цел да показват характера на копринената материя - пашкули, копринени гранки, платове. Изложени са също уреди като чекрък и врътка за навиване на текстилни влакна, апарат за разчистване на пашкули, апарат за точене на коприна от пашкули.Началото на организирането на локалните производители е сложено от 44 бубари, които през декември 1921 година основават Общо кооперативно съдружие на бубохранителите „ Коприна ”. Наред с това и с помощта на традициите в занаята, бубарството и копринарството оказват доста въздействие върху стопанската история и културното развиване на Свиленград, който получава даже името си по отношение на производството на коприна ( " свила " е остаряло название на тъканта).На кръстопът сред Азия и Европа, България е една от страните по античния Път на коприната от нейната татковина Китай до Стария континент.
Отглеждането на копринената буба и производството на коприна имат остарели корени у нас. През 1990 година България е преди всичко в Европа и на осмо в света по произвеждане на естествена коприна на глава от популацията. При това освен по количество, само че и по качество. Свиленград под сянката на Одрин
Мустафапаша, както се споделя Свиленград до 1913 година, когато дефинитивно е причислен към територията на България, е измежду главните снабдители на пашкули за Османската империя. След Руско-турската война от 1878 година градът остава в сянката на по-големия и ситуиран наоколо Одрин. Берлинският контракт откъсва Свиленград от рамките на България, като го оставя в Източна Румелия.Поредицата „ Забравеният Свиленград “ разкрива, че по това време мъжкото население в Мустафапаша и Чермен (днешен Орменион в Гърция) е 19 304 души. От тях 7937 са отоманци, 11 308 неотоманци и 59 роми. Колкото и да се усилва популацията обаче Одрин не разрешава на близките селища да се развият в огромни и със независима стопанска система градове. Одринските капитали диктуват изцяло производството и търговията във вилаета.Пазарът се оживява по време на Съединението (1885) когато в града идва многочислена турска армия и остава на непрекъснат гарнизон. Но локалните производители и търговци още веднъж са отрязани от военните доставки. За Мустафапаша и сходните нему дребни градчета (касаби) не остава нищо друго с изключение на да се развиват около Одрин.„ Населението в града и околията се занимава извънредно със земеделие. Почти няма семейство, което да не създава жито, ечемик, ръж, царевица, сусам, боб, пашкули и други селскостопански творби ”, отбелязва през 1885 година публично сведение на турските управляващи за поминъка на локалните поданици.„ Бахчованлъка (градинарството – бел.ред.) все някак си осигуряваше приходи за фамилията, само че най-важното и ценено занимание за популацията през това време беше бубарството. С него се занимаваха всички българи, даже и турците ”, написа в спомените си откривателят на тракийските земи Анастас Разбойников.
Бубарството в Свиленградско Бубарството има дълбоки обичаи в поминъка на града. Неговото разпространяване стартира от Одрин през ХVІІ в. и защото се оказва прекомерно доходно за нашите земи, то бързо прераства в поминък, регламентиран от Османската империя и еснафските организации. Занаятът процъфтява при започване на ХІХ в., когато империята прави значими вътрешни промени и поставя старания за рационализация на стопанската система и производството.Отглеждането на буби, отбелязва Константин Иречек, бързо се развива „ на запад от Адриановия град и се простира из присойната покрайнина чак до южното подножие на Сакар планина ”. Има исторически данни за напредък на бубарството в региона от 1835 до 1865 година, който значително се дължи на провалите, нанесени от болест върху копринените буби (пебрина) в Италия и Франция. Това кара търговците да купуват и изнасят от българските земи пашкули, коприна и стотици хиляди унции крепко и качествено бубено семе.Търсенето подвига сензитивно цените на продукцията. В дописка за „ Цариградски вестник ” от 1857 година се оповестява за съвсем двоен растеж на борсовите показатели в Одрин: „ Цената на семето се усили и от 400, 500 и 600 гроша, гдето се продаваше, качи се на 800 гроша оката. Възвишение на цените се отдава на положителните вести от Италия, Франция и Англия. Това ни радва доста, тъй като потвърждава, че по нашите места болест по бубите не е имало, което първен желаеха да кажат ”. Изданието показва, че производителите на пашкули в Одринско се насърчили от положителните цени и излюпвали доста семе да хранят буби. Обаче и закупчиците на десятък, сред които имало и лица от градската администрация, поискали от държавното управление да фиксира налога на 150 гроша върху ока семе.
Производителите протестирали, че това е повече от 10 %.През 1894 година, директно след икономическата рецесия в края на ХІХ в. и превъзмогването на следствията от упоменатата към този момент болест, стартира вторият напредък в развиването на бубарството. През това време развъждането на буби към този момент е главен фамилен занаят с извънредно огромно значение за локалното население, а Мустафапаша, въпреки и импровизирано, стартира да се назовава Свилен. Градът се трансформира в бубарско средище и задоволява огромна част от пазара на пашкули в западните елементи на империята. ХХ век е златен за бубарите
Разцветът на бубарството върви със засаждане по поречието на Марица на хиляди черничеви дървета, чиито листа са единствената храна на копринената буба. Петър Берковски, който през август 1872 година на път за Хасково отсяда за малко в Мустафапаша, отбелязва в своя дневник: „ Градът отвсякъде е заобиколен с огромни и хубави черничеви градини. Със своето фамозно свиларство тая българска паланка притегля отдавна европейски търговци на коприна. В това отношение Мустафапаша конкурира предостатъчно успешно Одрин и други градове ”.Производителите, занаятчиите и търговците разчитат на първо място на приходите от бубите за изхранване на своите фамилии. С парите, получени от продажбата на копринените пашкули, се строят къщи, учат се децата, заплащат се заемите и налозите.От началото на ХХ в. в целия регион на юг от Хасково, в това число и в Свиленград, са произвеждали бубено семе. Първите греньори (производители на бубено семе) се учели от опитната станция в Бурса и от търговци от Франция и Италия. Със основаването на свилоточената индустрия в Свиленград, Харманли и Хасково, която преработва цялото пашкулено произвеждане, цената на пашкулите се усилва сензитивно и се стабилизира.Интересът към бубохраненето се ускорява, вследствие на това, че от 1935 година Българската земеделска и кооперативна банка е монополист на покупката на създаваните в страната пашкули. Домашното извличане на коприна става по прекомерно първичен метод, повтаряйки античния опит в свилоточенето.
Как се отглеждат буби?
Копринената пеперуда минава през няколко стадия на развиване – яйце, ларва (буба), какавида и пеперуда. От яйцата – лещовидни по форма, а на цвят бели, жълти или кремави, се излюпва бубата. Тя съставлява малко червейче, което се храни лакомо с черничеви листа, пораства бързо и доближава дължина до 6-7 см. Бубите оплитат копринен пашкул и се трансформират на какавиди в него. По-късно те го пробиват и изхвръкват като пеперуди. Тези пеперуди снасят още веднъж яйца и по този начин кръговратът се повтаря. Пашкулите доближават най-хубаво качество преди пеперудата да излети. Избира се подобаващ миг и какавидите се убиват – нормално с гореща вода, по време на сън. След това се извлича копринената нишка.Бубарството се практикува през пролетните месеци – нормално от края на април до втората половина на юни, като люпенето и развиването на бубите става паралелно с разлистването на черниците. Помещенията би трябвало да бъдат топли, сухи и чисти и по опция обърнати на югоизток. При развиването си бубите минават четири съня, всеки един от които продължава от 5 до 8 дни. След четвъртия и финален сън се доставя прясно засъхнала дъбова шума или градинска метла и бубите стартират да вият пашкули по клонките. На 12-ия ден пашкулите са „ изпредени ” напълно и подготвени за бране. Снимки: Пламен Кочев, Facebook група " Живите български корени "
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ