Баба ми не ходеше на църква… Тя дълго седеше вечер,

Баба ми не ходеше на църква… Тя дълго седеше вечер, затваряше очи и безмълвно говореше с оня, в който вярваше… И непрестанно гледаше да оказва помощ на другите. 

Един ден я попитах за какво го прави… А тя ми описа следната история:

В началото на 1942 година (бел. ред. – година, в която Съюз на съветските социалистически републики е във война с нацистка Германия) баба ми била евакуирана. С две деца…

Влакът с полугладни, изтощени хора стоял месеци наред в задънена улица, пропускайки влаковете на фронтовата линия…

Четири месеца по-късно баба ми погребала най-големия си наследник, четиригодишния Федя, като изкопала за него плитка дупка край пътя с голи ръце…

Най-малкият, шестмесечният Гена, бил завързан за гърдите й… Приличал на парче месо… Гаснел – дневно давали две чаши вода дневно, които даже не утоляли жаждата…

Изтощен и от дълго време отучил се да плаче, осъзнал от ранна детска възраст безполезността на плача – сухите гърди на майката съвсем не давали мляко…

Няколко месеца по-късно влакът бил бомбардиран…Полушокираната баба и синът й дълго лежали на изгорелия пътен прием, а по-късно постепенно се затътрили по пътеката, водеща към нивата…

Не помнела какъв брой време е вървяла…Но вървяла… Тя притиснала сина си към себе си, страхувайки се да го огледа, тъй като съвсем не усещала дъха му…

Самата тя дишала трудно… Бил юлски следобед… Изнуряваща жега…

Нямало нито капка вода, нито троха хляб… Баба вървяла и вървяла…
Наоколо нямало жива душа, а начело не се виждал нито един покрив…
Само поле, гора, топлота и безконечен път…

Тя не помнела какъв брой дълго траяло това, нямала визия за времето. После силите я напуснали… Надеждата изчезнала… Вярата изтъняла до краен предел…

Баба хлътнала безпомощно настрана от пътя, стискайки съвсем безжизненото тяло на сина си… Тя роптаела… После нямала сили и за това и баба почнала да се моли за смърт…

Искала да почине, преди да види гибелта на второто си дете…

Тя не схванала КАКВО се случило… Но усетила по какъв начин някой я допира по рамото…

Баба вдигнала полубезумен взор и видяла пред себе си боса селска жена на междинна възраст с големи напукани пети… Гледала я по този начин, като че ли знаела всичко за нея…

Тогава споделила няколко неразбираеми думи, отворила платнената чанта, преметната през рамото й и обилно откъснала с ръце половината от голяма домашна питка…
Минута по-късно от същото място била извадена бутилка с мляко, натъпкана в гърлото с хартия…

„ Яж, а след това върви… скоро ще има хора “ – споделила дамата и постепенно поела напред по пътеката…

Баба се опомнила след секунди.
Тя скочила на крайници, притиснала скъпия подарък към себе си, с цел да благодари на своята спасителка.. Но нея… я нямало… никъде…

Безкрайната пътека се виждала ясно до хоризонта и било невероятно да не се види някой да върви по нея… Но дамата изчезнала. Сякаш пропаднала вдън земя.

Баб се наяла, нахранила сина си и тръгнала, приготвяйки се да върви дълго…
Но не минали и двайсет минути и начело израснало село, което нямало по какъв начин да не забележи.

Баба не разбра от кое място се появило. Тя търсела своята спасителка, описвала я на всички поданици на селото, само че никой не можел да разбере за кого говори… Не била открита във всички близки села…

Баба не ходеше на църква… Тя споделя, че да вярваш не е да палиш свещи и да искаш, а да благодариш и да помагаш на всеки, който има нужда…
Така живя…
Така се пробвам да пребивавам и аз…
Няма чудеса, приятели…
Има светлина, която следваш…

Лиля Град