Баба живя у нас през последните няколко години. С мъжа

Баба живя у нас през последните няколко години. С мъжа ми се погрижихме за нея и тя стана част от нашето семейство. Не можеше да я оставим сама на село.

Когато тя умря, получих писмо от съда, че ми е оставила цялото си имущество. Къщата, спестяванията, земята – всичко беше завещано на мен.

И тогава всички наши родственици внезапно се сетиха за мен, за баба Мила и за нейните пари. Същите хора, които преди няколко години предложиха да я настанят в старешки дом, в този момент започнаха да упорстват да разделя наследството по равно. 

Съпругът ми и аз живеехме в необятен апартамент с две деца. Често на посетители ни идваха близки, за които мислех, че постоянно ще ни се притекат в сложен миг. На празници постоянно се събирахме. Децата играеха дружно, възрастните разговаряхме и аз се радвах, че имаме толкоз близки родственици.

Когато започнахме главен ремонт, бях сигурна, че всички тези „ другарски “ родственици ни ще се притекат на помощ. Но никой не се появи. Всеки намираше причина да откаже, а за мен това беше първият сигнал.

Сестрата на баба ми, Баба Мила, за мен постоянно е била като семейство. Като дете тя постоянно ми даваше препоръки, поддържаше ме и даже когато пораснах, продължихме да поддържаме връзка.

След гибелта на брачна половинка си тя остана сама в голям апартамент. В началото тя се държеше, само че скоро стартира да се поддава. Почти не ставаше от леглото. Роднините й изначало я посетиха няколко пъти, само че след това напълно изчезнаха.

Предложих всеки да даде пари  и да наемем здравна сестра, само че роднините единомислещо обявиха, че е по-добре да я дадат в старешки дом. Това беше тяхното „ практично “ решение.

За благополучие, мъжът ми ме поддържа. Взехме Баба Мила у нас. Тя живееше в обособена стая, където децата ми постоянно я гледаха. Четяха й приказки, посочваха й рисунки и даже й пускаха анимационни филми. Беше прочувствено да се види по какъв начин малчуганите се стараят да се грижат за остарялата си баба.

С течение на времето Баба Мила се оживи. Започнахме да прекарваме вечерите дружно. Печеше баници и разказваше истории от младостта си. Постепенно тя стартира да се помирява със загубата на брачна половинка си и към този момент не изглеждаше съкрушена.

Тя живя с нас няколко щастливи години, след което умря. Погребахме я с почести, както заслужаваше тази добра жена.

След известно време получих писмо от съда. Оказа се, че Баба Мила ми е завещала цялото си имущество. Нейната къща, земя, пари – всичко беше записано на мое име.

И тогава всички тези родственици, които предложиха да я изпратят в старешки дом, внезапно се сетиха за мен, за баба Мила и за нейните пари. Започнаха позвънявания и визити. Поискаха да разделя наследството по равно.

— Това е незаслужено! — възмути се един от братовчедките ми. – И ние сме й родственици!

— А къде бяхте през всичките тези години? – отговорих. — Кой й оказа помощ, когато беше болна? Кой седеше с нея, разказваше й истории, печеше кексове? Никой с изключение на нас!

Изобщо не смятах да споделям нищо от оставеното завещание от баба Мила с тях. Не поради лакомия, а поради нейната воля.

Баба Мила знаеше кой бе до нея през последните години от живота й. Знаеше и кой я изостави. И надали искаше те да получат и стотинка…