Калин Терзийски: Какво ли ми пука?
Аз съм остарял хипар, безконтролен човек, пацифист без специфични убеждения и искания, имам хиляди натрапливости, алкохолизъм, аскетизъм, меланхолия, фикс идея, увеличена простата, разрушена известност, комплициран живот, благополучен живот, щерка на 22, жена на 49, стотици някогашни любовници, мрачна популярност на нещо си там, което не знам какво е, положително име на милосърден човек измежду някои хора, разрушителни пориви и нежни усеща. Всеки може да каже нещо сходно за себе си. И то да е правилно и да не е правилно.
Кой беше споделил, че това, което мислим за себе си е допустимо най-невярното?
Тоест, той все едно споделя: Не самите вие знаете какво сте, ами другите знаят по-добре самите вие какво сте! Слушайте другите – и ще разберете какво сте самите Вие!
Кой споделяше това: Ларошфуко? Или някой различен комплициран нещастник с перука или без перука (като Декарт)?
Но не става ли по тоя метод по този начин, че цялото ни познание за себе си е пердоставено на пристрастията, злобите, отчужденостите и безразличията на Другите хора? Ама че идиотщина!
Замислете се добре: Непрекъснато ни учат да не имаме вяра на себе си!
Въпреки, мама им остаряла, макар че ни споделят по милион пъти дневно – в рекламите и медийните изстъпления - тъпоумното:„ Бъди себе си! ”. Бъди себе си под път и над път!
И все пак „ бъди себе си ”... Въпреки това лекарите ни споделят по какъв начин сме: здрави или заболели. Учителите ни споделят какви сме: умни или глупави. Възрастните ни споделят какъв брой костваме морално: положителни ли сме или неприятни. Работодателите ни ни споделят какъв брой костваме стопански: нищо или съвсем нищо.
А човек... човек, мисля си, би трябвало да тръгне още веднъж по пътеката на самостоятелността. Как се прави това? Прави се мъчно!
Как примерно ще се отървем от тая взаимозависимост – да чакаме лекарите да ни споделят здрави ли сме или сме заболели?
Та белким не се споделя: Здрав е единствено тоя, който не е прегледан задоволително деликатно. И още повече: Нормален е единствено тоя, на който психиатърът му не е задоволително придирчив!
Време е май да се научим на малко автономия...Така ли е или бъркам? (шегувам се, не ви желая мнението)
Както ми сподели един път една баба, една прелестна остаряла дама с бяла като наследник сняг от Шангри Ла коса: Ти май плащаш огромен налог „ публично мнение ”? Имаше поради: Много се интересуваш от това какво мислят хората за тебе.
Тя беше и е последователка на Дънов, осемдесет и пет годишна пешеходка, любителка на кристалния въздух и наблюдателка на изгреви. Силна жена, дребна и слабичка като пухче на глухарче, като късче бяла брезова кора. С починал наследник, който е гледала до последния мирис, с огромни внуци, с огромна душа и с огромна подигравка над „ налога публично мнение ”.
Че по какъв начин ще живее човек, в случай че не знае самичък какво е, в случай че не знае самичък какво желае, в случай че не знае самичък какво би трябвало да прави, в случай че не знае самичък какви качества има, в случай че не знае самичък къде стартира и къде свършва, по какъв начин да живее и по какъв начин да почине?
Ами ето так – като нас. Ще живее като нас – глупавичко и несамостоятелно. Загледан единствено в огледалото на другите. На които не им пука за нас.
Всъщност това е безконечна драма – хората в никакъв случай не са знаели какви са и по какъв начин да живеят. Другите е трябвало да им го споделят. Но кои са Другите...И наложително ли ни мислят положителното?
Та белким същият Ларошфуко не споделя, че светът е цялостен с ласкатели, които ни мислят злото? Той ли споделяше това...или аз...Все едно. Като че ли пък не е и цялостен с хулители, които също не ни мислят положителното? И сякаш пък не е цялостен най-много с безусловно безразлични към нас хора, които биха ни мислили положителното единствено в случай че от това ще имат някаква изгода?
(Да не се не помни, че една от най-великите изгоди на света е да се почувстваш Добър Човек! – и това не по Бентъм и неговата визия за изгодата, а по Джон Стюарт Мил и неговото „ оптимално благополучие ”)
Следва на стр. 2
Страница на публикацията: 010203
Кой беше споделил, че това, което мислим за себе си е допустимо най-невярното?
Тоест, той все едно споделя: Не самите вие знаете какво сте, ами другите знаят по-добре самите вие какво сте! Слушайте другите – и ще разберете какво сте самите Вие!
Кой споделяше това: Ларошфуко? Или някой различен комплициран нещастник с перука или без перука (като Декарт)?
Но не става ли по тоя метод по този начин, че цялото ни познание за себе си е пердоставено на пристрастията, злобите, отчужденостите и безразличията на Другите хора? Ама че идиотщина!
Замислете се добре: Непрекъснато ни учат да не имаме вяра на себе си!
Въпреки, мама им остаряла, макар че ни споделят по милион пъти дневно – в рекламите и медийните изстъпления - тъпоумното:„ Бъди себе си! ”. Бъди себе си под път и над път!
И все пак „ бъди себе си ”... Въпреки това лекарите ни споделят по какъв начин сме: здрави или заболели. Учителите ни споделят какви сме: умни или глупави. Възрастните ни споделят какъв брой костваме морално: положителни ли сме или неприятни. Работодателите ни ни споделят какъв брой костваме стопански: нищо или съвсем нищо.
А човек... човек, мисля си, би трябвало да тръгне още веднъж по пътеката на самостоятелността. Как се прави това? Прави се мъчно!
Как примерно ще се отървем от тая взаимозависимост – да чакаме лекарите да ни споделят здрави ли сме или сме заболели?
Та белким не се споделя: Здрав е единствено тоя, който не е прегледан задоволително деликатно. И още повече: Нормален е единствено тоя, на който психиатърът му не е задоволително придирчив!
Време е май да се научим на малко автономия...Така ли е или бъркам? (шегувам се, не ви желая мнението)
Както ми сподели един път една баба, една прелестна остаряла дама с бяла като наследник сняг от Шангри Ла коса: Ти май плащаш огромен налог „ публично мнение ”? Имаше поради: Много се интересуваш от това какво мислят хората за тебе.
Тя беше и е последователка на Дънов, осемдесет и пет годишна пешеходка, любителка на кристалния въздух и наблюдателка на изгреви. Силна жена, дребна и слабичка като пухче на глухарче, като късче бяла брезова кора. С починал наследник, който е гледала до последния мирис, с огромни внуци, с огромна душа и с огромна подигравка над „ налога публично мнение ”.
Че по какъв начин ще живее човек, в случай че не знае самичък какво е, в случай че не знае самичък какво желае, в случай че не знае самичък какво би трябвало да прави, в случай че не знае самичък какви качества има, в случай че не знае самичък къде стартира и къде свършва, по какъв начин да живее и по какъв начин да почине?
Ами ето так – като нас. Ще живее като нас – глупавичко и несамостоятелно. Загледан единствено в огледалото на другите. На които не им пука за нас.
Всъщност това е безконечна драма – хората в никакъв случай не са знаели какви са и по какъв начин да живеят. Другите е трябвало да им го споделят. Но кои са Другите...И наложително ли ни мислят положителното?
Та белким същият Ларошфуко не споделя, че светът е цялостен с ласкатели, които ни мислят злото? Той ли споделяше това...или аз...Все едно. Като че ли пък не е и цялостен с хулители, които също не ни мислят положителното? И сякаш пък не е цялостен най-много с безусловно безразлични към нас хора, които биха ни мислили положителното единствено в случай че от това ще имат някаква изгода?
(Да не се не помни, че една от най-великите изгоди на света е да се почувстваш Добър Човек! – и това не по Бентъм и неговата визия за изгодата, а по Джон Стюарт Мил и неговото „ оптимално благополучие ”)
Следва на стр. 2
Страница на публикацията: 010203
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ