Аз съм пенсионерка на 65 години. Казвам се Лидия. Съпругът

Аз съм пенсионерка на 65 години. Казвам се Лидия. Съпругът ми умря преди няколко години, дъщерите ми от дълго време са пораснали и живеят собствен живот и на мен ми е самотно.

Така и не съумях да си намеря същински другари, по този начин ми се стече животът. Затова по през целия ден съм принудена да си седнал съм у дома и да се занимавам с мои си неща.. И единственият излаз за мен беше вилата на село, където се усещам в действителност добре.

Когато пристигна ноември и падне първият сняг, се постанова да се преместя в градав моя сив и отегчителен апартамент и по-късно да чакам с неспокойствие идването на пролетта.

Между другото, предходната година бях на вилата от март до август, а през септември се разболях поради студеното време. Нищо съществено, просто елементарна простуда, само че вероятността да прекарам няколко седмици вкъщи не ме направи доста щастлива.

И незабавно щом лекарят сподели, че съм изцяло здрава, незабавно желаех да отида на село преди да настъпи студеното време. Точно това направих.

Но още отдалеко забелязах, че нещо не е наред. Щом видях отворената врата, едвам не припаднах, тъй като се уплаши за реколтата и парцела си.

Веднага обиколих целия регион нагоре-надолу, само че не открих никакви следи, които нарушителят може да е оставил.

A когато се приближих до дребната си къща, забелязах счупена брава. Внимателно пристъпвайки вътре, бях изненаданa. Нищо не липсваше, което беше доста необичайно.

Но забелязах дребни промени. На масата имаше чаша, едно одеяло бе паднало на пода, а до шкафа лежеше дребна чанта.

Стана ми ясно, че това не са крадци, само че не знам кой се бе нанесъл в къщата ми без мое позволение. Щом погледнах през прозореца, забелязах момче на към осем, което към този момент беше съумяло да възпламени огън на двора и да стопли дребните си ръчички.

Истински го съжалих, по тази причина взех решение да изляза на открито и да схвана всичко.

Повиках момчето. Той ме погледна с огромните си очи и потегли бързо към мен.

– Здравейте, апелирам да ми простите, че живях известно време във вашата къща.

Бедното хлапе стоеше леко прегърбено и безмълвно гледаше в земята.

— От какъв брой време живееш тук без възрастни, в случай че не е загадка?

—Вече трети ден.

— А от кое място взе храна, хладилникът е празен…

— Взех няколко питки от у дома, хапвам ги, само че взех решение да изпека последната на огъня, можете да я вземете – сподели той и пъхна парче самун в ръката ми.

— Защо си пристигнал в моята къща?

— Не съм тук по лично предпочитание. Майка ми си има нов мъж всеки месец, с който единствено пие. ЗТака че нямам какво да върша у дома и тя ме изгони.

— Не намерения, ли че са те търсили и несъмнено са обезпокоени.

— Лъжете се. На мама въобще не й пука за мен,

— Мислиш ли?

— Да. Спомням си, че един път избягах от къщи за две седмици, а те продължиха да пият през цялото това време.

— Как се казваш?

— Аз съм Симеон, вие по какъв начин се казвате?

— Лидия. Приятно ми е.

— И на мен ми е прелестно.

Както се оказа по-късно, Симеон беше от друго село и се озовал тук, когато се изгубил. Майка му нямала работа, а оттова и пари, само че вместо това си намира нови другари по чашка, без да обръща внимание на сина си.

Разбира се, аз го нахраних с вкусна вечеря и го приютих в къщата си, само че все пак цяла нощ мислех за тежката му орис.

Бях преследвана от мисълта, че не мога да направя нищо, само че както се оказа, страховете ми бяха напразни.

След диалог с моята другарка, която беше правист и също заемаше почитан пост, се успокоих. Според нейните думи можех да взема Симеончо под забраняване и тъкмо това направих.

Разбира се, имаше доста проблеми с документите и осиновяването, само че си заслужаваше.

Сега съм баба на това малко момче, което живее щастливо и предостатъчно и най-сетне стопирах да пострадвам от самотата.