Как намерихме своето щастие на боклука…
Аз съм на 46 години, имам нормално, само че огромно семейство. Жена ми и аз имаме пет момчета. Отдавна мечтаем за щерка, само че по този начин и не ни се получи. Ето по този начин получихме петима юнаци.
Този есенен ден не предвещаваше нищо изключително. Всичко, както нормално, на път за работа, постоянно изхвърлях боклука. Така беше за 15 години брак. И този ден не беше по-различен. Взех боклука сутринта, целунах жена си и децата и си потеглих.
Когато се приближих съвсем ясно разбрах, че от кофите за отпадък идва рев на дете. Изтичах и единствено чух бебешкия рев. Бебето беше затрупано с отпадъци. Започнах да разбърквам торбите с отпадък и най-после стигнах до него.
Боже…. Това, което видях беше просто ужасно…
Много мъничко вързопче, в доста фино було, плачеше дотам, че към този момент беше синьо …
Сърцето ми се късаше от това, което видях. Ама по какъв начин така…. Как можеш да изхвърлиш жив човек в кофата за боклук…
Взех я на ръце, покрих я с якето си и, притискайки я към себе си, изтичах с нея у дома.
Когато стигнах у дома, жена ми Светла ме посрещна на прага. Тя ме гледаше с големи очи и не разбираше какво се случва.
Обясних й всичко. Когато Светлана стартира да разгъва доста тънката пелена, в която беше изхвърлено бебето, се оказа, че е момиче.
Тя беше просто ужасена. Пелената просто беше залепнала за тялото на бебето.Явно от студа. Със сълзи Светла я пови в чисти пелени, зави я с топло одеяло и я нахрани с топло мляко. Аз през това време се обадих на спешна помощ и полицията.
Жена ми не изпускаше бебето от ръцете си, прегръщаше я до себе си, Светла вдъхваше върху лицето й, тъй че бебето да се затопли по-бързо. Имахме пет сина и сърцето ни се късаше от болежка. Бебето към този момент нямаше сили да плаче, заспа.
Пристигнаха лекарите и олицията. Казах всичко както си е. Взеха детето и го изнесоха.
С жена ми не можахме да се опомним. Не отидох на работа и през целия ден не си намерихме място. Обаждахме се в болничното заведение на всеки час, с цел да разберем по какъв начин се усеща това малко бебе…
На всички позвънявания ни споделяха, че детето е в реанимация и е с хипотермия….
Измина цялостен месец, откогато бебето беше в реанимация и беше преместено в нормално поделение. Имаше потребност от положителни грижи.
След като се посъветвахме с жена ми, взехме решение, че това е знак за нас…. Дар от Бога… Все отново постоянно сме желали щерка, само че получавахме единствено момчета.
Веднага започнахме да оформяме всички нужни документи, с цел да осиновим бебето. Отне ни съвсем месец и половина, само че се справихме. През това време нашата Михаела (дадохме такова име на момичето) най-сетне се възвърне и успяхме да я вземем вкъщи.
Бяхме най-щастливите хора. Най-сетне имахме дълго чакана щерка, а петимата ни сина имаха дълго чакана сестра.
Ето такова благополучие получихме от контейнера.
Михаела към този момент е на 5 години. Братята й, несъмнено, я пазят като елмаз. Постоянно се карат кой от тях ще я заведе на детска градина и кой ще я вземе. Дори си направиха разписание.
Между другото, дамата, която изхвърли дребната Михаела в контейнера, по този начин и не беше открита…
