Аз съм на 30 години. Женен съм от доста време

Аз съм на 30 години. Женен съм от много време и имам две деца. От своето детство помня единствено стените на сиропиталището, строгите учители и непрекъснатото оскърбление от учениците, тъй като не бях като всички останали.

В такива моменти бягах допустимо най-далеч от всички и плачех горчиво.

Мечтаех единствено за едно – родителите ми да се появят на прага на дома. Не знаех кои са; майка ми ме изоставила след раждането, откакто научила за моя недостатък. Лекарите я уверили, че в никакъв случай няма да мога да пребивавам пълностоен живот. Така тя безмълвно написала отвод от мен.

Скоро, популярност Богу, в живота ми се появиха тези, които имаха потребност от мен. Млада двойка не можеше да има деца в продължение на 10 години.

И до през днешния ден си припомням по какъв начин ме извикаха в кабинета на шефа на институцията и ми споделиха, че към този момент ще пребивавам с новото си семейство. Тази вест доста ме утеши.

В рамките на 10 минути бях събрал всичките си неща и чаках новите си родители на изхода. Те в действителност станаха моето семейство. И цялостен живот ще съм признателен за грижите и възпитанието, тъй като получих това, което ми липсваше през цялото ми детство.

Все още имаме топли фамилни връзки с моите майка и баща.

Никога обаче не забравих майката, която в миналото ме изостави. Винаги имаше искрица вяра в душата ми, че ще мога да я погледна в очите.

Не…не тая завист или злоба, просто желая да я попитам за какво ми аргументи това. Затова взех решение непременно да намеря биологичната си майка.

Отидох в родилния дом, където тя ме е родила, изпозлвах контактите на мои познати, с цел да схвана името на тази жена. И най-после го открих.

Един ден, с предусещане за дълго чакана среща, отидох в родното село на майка ми. Там ме очакваше неприятна вест – тя умряла преди 7 години. Показаха ми къде е гробът й. Стоях и гледах безмълвно паметника със фотография на майка ми, едвам тук най-сетне можех да видя по какъв начин е изглеждала.

Още от дете рисувах нейния облик в детското си въображение.

Обзеха ме някакви странни чувства. Можех да чакам всичко, само че не и такава среща. Тя имаше друга фамилия, тъй като се бе омъжила още веднъж, а в долната част на надгробния камък имаше надпис „ от брачна половинка и децата “.

Оказа се, че имам братя и сестри. Не можех да сдържа сълзите си, а сърцето ми просто се пръсваше от болежка.

Пораснах, станах независим, научих се да оставам жив в разнообразни житейски обстановки, съумях да стана мощен макар ориста. Но животът ми в никакъв случай няма да бъде пълностоен.

Толкова доста мечтаех да видя майка си, да приказвам с нея, да я виждам в очите.

Благодаря на Бог за родителите ми, които съумяха да ме възпитат почтено, само че моят пъзел в никакъв случай няма да бъде цялостен без дамата, която ми даде живот. Макар да ме е изоставила като бебе от боязън, че няма да се оправи с болно дете.

Просто ми се желае да върна всичко най-малко за миг… Дано ме чува на небето. И желая да й кажа едно – прощавам ти и те пущам, мамо…