Аржентинското танго – танц на страстта
Аржентинското танго – танц на пристрастеността. Знаете ли, че от 30 септември 2009 година тангото е оповестено за обект на международното културно завещание на ЮНЕСКО. За Световен ден на тангото е разгласен 11 декември.
Тангото е един от най-известните танци по двойки, в който има тясна връзка и пристрастеност сред сътрудниците. Това е сантиментален танц, който изисква отдаване и схващане. Чрез придвижванията в тангото се предават усеща, пристрастеност, горест, приятност и празник.
Аржентинският публицист Хорхе Борхес споделя: “ Тангото е директен израз на това, което поетите се пробват, само че не могат да изразят с думи: вярата, че борбата може да е и наслаждение. ”
Сега тангото може елементарно да се научи – в съвсем всеки град има студия и школи, които преподават огнените танци. Освен това тангото се смята за типичен танц и е включено в програмата на доста танцови надпревари. Но не постоянно е било по този начин.
Етимологията на думата “танго ” към момента не е изцяло изяснена, само че учените са единомислещи, че самият танц и музиката, която го съпровожда, пораждат в Аржентина в края на 19 век, когато поток от емигранти от Европа, в това число Италия, се излива в страната. Новодошлите естествено се заселват в Буенос Айрес и Монтевидео, събирайки се в бедните квартали в покрайнините на тези пристанищни градове. Там те се смесват с представители на аржентинското “дъно ”, в това число известните компадритос – сводници и други дребни нарушители.
И пчелите съблюдават отдалеченост, когато са заболели
Именно в тези небогати покрайнини са се слели няколко музикални и танцови форми. Двустранната кубинска хабанера и нейният андалуски вид, донесени от испанските танцьори, се сблъскат с милонгата, която от песни бързо се трансформира в известен танц измежду популацията. След това милонгата се преплита с афро-аржентинското кандомбе, ритмично комплициран, необуздан танц, който компадрито одобряват от чернокожите от Буенос Айрес. От тази избухлива примес се раждат музиката и танцът, в този момент прочут като танго.
Малко прочут факт е, че в началото тангото се танцувало единствено от мъже. Отначало тангото не надвишава обществените домове в бедните квартали, тъй че висшето общество се отнася към него с пренебрежение. Благодарение на имигранти, които стартират да включват тези нови и вълнуващи мелодии в репертоара си, то последователно проникна в многочислените кафенета и улици в южните околности на Буенос Айрес, обитаеми с по-прилична аудитория.
В началото на века бандонеонът, изобретен от германците, стартира да си партнира с китарата – в композиция със струните, гласът му придава на тангото специфичен, неповторим тон. Подобно на джаза, това е фундаментално нова музика, макар комбинацията от към този момент познати стилове.
В тангото има водещ -лидер и идващ. Обичайно мъжете са тези, които са водачите, а дамите би трябвало да се оставят в ръцете на кавалера. Всеки танцьор избира избрани детайли и ги употребява в танца си. Така се появява личен жанр на осъществяване, която разрешава на всеки реализатор по негов личен метод да интерпретира една и същата музикална фраза. Така се ражда импровизацията – душата на тангото. От друга страна, дамата в аржентинското танго концентрира вниманието си напълно към кавалера и незабавно би трябвало да реагира на това, което той желае да играе.
Основната еротика, съчетана с едвам забулените полови оттенъци на хореографията, беше безспорната доминанта на ранното танго. Началните стихове на тази музика са цялостни с намеци за срещи в къщи за посетители. За страдание, няма записи на ранното танго от 1880-те и 1890-те години. Стихотворения, в това число неприлични, постоянно са били плод на импровизация. През първото десетилетие на 20-ти век, тангото към този момент е изгубило значително своите провокативни полови оттенъци.
Аржентинският стихотворец Леополдо Лугонес го назовава „ влечуго, изпълзяло от неразбория “. Отношението към тангото се трансформира фрапантно към по-добро, когато то намира известност при започване на 1900-те в Града на любовта – Париж. Европейското висше общество не споделя аржентинските предубеждения и до началото на Първата международна война ентусиазмът към новия танц се разнася като зараза от Париж до Рим и от Мадрид до Лондон. След като парижани одобряват с вдъхновение тангото, аржентинският хайлайф го репатрира и го прави собствен култ.
Популярността на танц танго минава през възходи и падения в родната Аржентина.
Периодът 1930-1950 година е “златният век ” на тангото. Създадени са доста ансамбли, включващи изключителни композитори и танго реализатори, трансформирали се в класика на стила през днешния ден: Анибал Тройо, Освалдо Пулиезе, Астор Пиацола и доста други.
Днес аржентинското танго е танц, който се танцува от милиони хора по целия свят. Тангото не е танц на предишното, това е танц на сегашното и бъдещето.
