. Андрю Соломон е писател и професор по клинична психология в

.

Андрю Соломон е публицист и професор по клинична логика на психиката в Колумбийския университет.

Той е постоянен гост-лектор в университетите „ Харвард “, „ Дюк “, „ Принстън “, „ Йейл “, „ Станфорд “. Още, президент на Американското съдружие на поети, есеисти и новелисти PEN American Centre.

Разпознаваме депресията посредством метафори. Емили Дикинсън ги предава посредством езика, Гоя – посредством изображения. Целта на изкуството е на половина да опише тези емблематични положения. Депресията е нещо, което е вплетено толкоз надълбоко в същността ни, че няма по какъв начин да бъде отделено от нашия темперамент и персона.

Депресията е минусът на любовта. Ако сте женен за някого и си мислите: „ Ако жена ми почине, ще си намеря друга “, тогава това няма да е любовта, каквато я познаваме. Няма такова нещо като обич без упованието на загуба и този набор на обезсърчение може да бъде моторът на интимността.

Има три неща, които хората бъркат: депресията, скръбта и тъгата. Скръбта е категорично реагираща. Ако претърпиш загуба и се чувстваш извънредно трагичен, и шест месеца по-късно към момента си надълбоко смутен, само че функционираш малко по-добре, това евентуално е тъга и евентуално най-после ще се саморазреши до някаква степен.

Ако претърпиш пагубна загуба и се чувстваш извънредно и след шест месеца едвам успяваш да функционираш, тогава най-вероятно е меланхолия, подбудена от пагубни условия.

Хората мислят депресията за горест. Тя е доста, прекомерно доста горест, доста, прекомерно доста тъга, в резултат на прекомерно минимална причина.

Депресията е фамилна загадка, която всеки има.

Обратното на меланхолия нe е благополучие, а жизнеспособност. Мисля, че хората постоянно допускат, че депресията е положение на дълбока горест, а това не е правилно. Очевидно хората, които са депресирани, не са щастливи и има намесена доста горест, само че главното е, че те са затворени и неактивни.

Проблемът с депресията се появява там, където по една или друга причина животът става сложен и хората се усещат безсилни да трансформират събитията към себе си.

Има разлика сред обич и приемане. Когато бях дете, родителите ми не ме одобряваха изцяло и аз мислех, че те не ме обичат в действителност. Погледнато от днешния ми опит, виждам, че са ме обичали, и то доста, просто им лиши време да ме одобряват. Когато започнеш да мислиш за разликата като еднаквост, чувството, че си непоправимо повреден, изчезва. Представата, че хората би трябвало да са супер-жени и супер-мъже, а всички, които не са, са дефектни, предизвиква голямо количество непродуктивна горест.

Родителите се докарват до полуда в опитите си да поправят нещо, което може би не може да се поправи и в действителност няма потребност да се поправя, и развиват чувство за неуспех. Вярвам, че най-прекият път към удовлетворението, освен за децата, само че и за родителите, е да не бъдат заслепени от това, което смятат за дефектно, а да видят какво не е дефектно в децата. Тогава могат да схванат, че децата им имат обособена еднаквост, която родителите може би нямат и няма да могат да схванат изцяло, само че тяхната роля е да оказват помощ тази еднаквост да се построи.

Почти всяка характерност, която притежаваме, може да се трансформира в кусур. От друга страна, срещал съм хора с голям брой тежки увреждания, които все пак имат чувство кои са. Важно е да се стартира оттова, да признаем, че има избрани компликации, свързани с нашите особености, само че с изключение на като дискомфорт, те могат да бъдат видени и като част от нашата еднаквост и би трябвало да бъдат оценени позитивно. След като създадем тази крачка, процесът на създаване на еднаквост е обвързван главно с намирането на хора, с които имаме нещо общо.

Когато стигматизиращ метода, по който хората са устроени, изключително що се касае до тяхната биологична и основополагаща същина, ти заличаваш удоволствието от света и създаващ злощастие, което не е от изгода за никого.

Предубежденията тласкат хората към аморален живот.

Дълго време смятах, че смисълът е някъде там, някаква велика истина, която чака да бъде открита. С времето обаче, започнах да съзнавам че истината е без значение. Наричаме това намиране на смисъл, само че по-добре да го назоваваме изфабрикуване на смисъл.

Когато се усещаме засрамени ние не можем да разкажем нашите истории, а те са основата на нашата еднаквост. Намери смисъл, построи еднаквост, откри смисъл И построи еднаквост.

Намираме идентичността си вследствие на мъчителни преживявания. Не можем да понесем безсмислено изтезание, само че можем да поемем голяма болежка, в случай че имаме вяра, че има смисъл. Лесното ни прави по-малко усещане, в сравнение с напъните. Бихме могли да бъдем себе си и без изживените удоволствия, само че не и без нашите премеждия, които ни карат да търсим смисъл.

Идентичността сама по себе си не би трябвало да е блажен етикет или златен орден, а гражданска война.

След като намериш смисъл, би трябвало да го въплътиш в нова еднаквост. Трябва да вземеш контузиите и да ги направиш част от това кой си станал. Трябва да обърнете най-лошите моменти от живота си в роман за успех, разкриващ една по-добра персона, в отговор на нещата, които са ви наранили.

Изграждането на еднаквост, значи да промениш света.

Да създадеш смисъл и изградиш еднаквост не поправя неправдите. Само ги трансформира в полезности.

Намерете смисъл. Изградете еднаквост. И по-късно поканете светът да показа вашата наслада.