Андре Мишелс е психоаналитик, психиатър, член на Еспас Аналитик. Практикува

Андре Мишелс е психоаналитик, психиатър, член на Еспас Аналитик.

Практикува в Люксембург и Париж, създател е на книгата „ Лимитите на тялото, тялото като предел “.

 Автор е и на редица публикации по отношение на лаканианската психоанализа, с голям брой изявления в книги и списания.

Вината е термин, който можем да свържем с гласа на съвестта, на съзнанието.

Това е един глас, който ни приказва, който се обръща към нас, който ни припомня или ни упреква, който нерядко е доста непоколебим и прекомерно придирчив. Докато срамът се провежда към погледа и по-точно – погледа на другия. Ние се срамим под погледа на другия.

Всички страдат от виновност. Даже и тези, които видимо я нямат – като aлкoxолиците, пepвеpзниците или пpecтъпниците. Нерядко виновността, която сходни люде изпитват, е дори доста по-голяма от тази на елементарния невротик, на елементарния човек. Но те не намират средствата да я приближат, да я управляват.

В обичайния мироглед за неврозата, подобен, какъвто Фройд го е изработил, ядрото на неврозата е точно виновността. Вината, че си постъпил зле, че си реагирал неприятно или че си престъпил (дори и мислено) някаква възбрана.

Но тя тегне над всички ни, никой не може да й убегне, въпросът е след това под какъв ъгъл да я приближим, по какъв начин да я третираме. Да, постоянно се споделя за някого, че живее без позор и виновност – да вземем за пример за военните нарушители, за нaциcтите. Хората се изненадват по какъв начин тези от тях, които са се изплъзнали от наказване или от гонене, съумяват след това да живеят обикновено и дори да настояват, че не престават да споделят нaциcтката идеология. Това съществува и даже се случва релативно постоянно.

Но това, което установяваме в сходни обстановки е, че нерядко точно при децата нещо се препредава, че генерацията, която следва, изпада в сложна обстановка, още повече, в случай че родителите не са говорили за закононарушенията, в които са били забъркани.

В западните общества виждаме по какъв начин деца, чиито родители са били вплетени във военни закононарушения, са принудени след това да се интересуват от въпросите за виновността и срама. Което идва най-вече да покаже, че виновността е възприятие, възприятие, което се предава, което има завещание. Съществува заместничество на виновността.

Когато приказваме за виновността е значимо да споменем, че в забележителна степен тя е несъзнавана.

Тоест – една част от нея хората съзират, само че остава една огромна част, за която не си дават сметка. И ние, психоаналитиците, виждаме измежду нашите пациенти в каква степен дейностите на доста от тях са предопределени точно от възприятието им за виновност.

И нерядко хората реагират и вършат неща, които не са положителни, които са осъдими, от виновност и още – с цел да могат да бъдат осъдени.

Например при изневярата, сътрудникът, който я позволява, съзнавано или несъзнавано (но по-често – второто), по този начин „ подрежда ”, по този начин „ устройва ” нещата, че другият да научи, да разбере, въпреки всичко. За да бъде, прегрешилият, омекотен от тежестта на виновността си.

И даже когато той твърди: „ Аз не се усещам отговорен ”, то това не е доста несъмнено, той го споделя, може би, с цел да се успокои. Разбира се, има хора, които заради възприятие за виновност ще извършат надалеч по-тежки дейности – с цел да бъдат осъдени и с цел да уталожат това възприятие.

Вината прави връзка, тя „ тъче ” обществена връзка – сред членовете на едно семейство, както и сред поколенията.

Няма нищо по-класическо от това, да се чувстваш отговорен по отношение на родителите си. Както и родителите да не могат да се изплъзнат от чувството си за виновност по отношение на децата. Днес дори имаме усещане, че родителите изпитват повече виновност във връзка с децата си. Това може би характеризира нашата ера.

Защото било е време, когато те са били надалеч по-сигурни в правата си на родители… Докато през днешния ден се съмняват – върша ли всичко належащо за децата си, давам ли им всички шансове?

И срещаме родители, които се самообвиняват, които съвсем се жертвопринасят, които се трансформират в прислужници на децата си, единствено и единствено те да могат да преуспеят. Има връзка тук, която действа, която е значима и изграждаща за човешкото, която ни отличава от животинския свят. Това е доста мощна връзка, която виждаме точно когато не съществува или когато е затруднена.

Няма човешко създание без блян.

Дори и най-големият нарушител постоянно е подтикван от някакъв блян. Политическите диктатори работят посредством блян, или съставляват подобен за хората. Някакъв вманиачен блян може да тласка и да подбужда хората.

Има не малко възрастни, ангажирани в търсенето на перфектността. А това търсене изисква на първо време значима сила, и по някакъв метод, в своя лимит, може да тласка към гибелта. Защото единствена гибелта бива съвършена, безспорна.

Докато в случай че застанеш откъм страната на живите, си заставен да признаеш: че не си най-красивият, или най-красивата, нито най-интелигентната или най-богатият и прочие, затова – изправяш се против личните си недостатъци.

Срамът в прочут смисъл има доста значима функционалност, тъй като той съставлява и пази интимността.

Именно тъй като се срамим, ние споделяме „ Стоп, дотук! ” Това разрешава да се трасира линия, която не желаеме да бъде преминавана. Която би трябвало да се почита, когато сме с някого, дори и с колегата си, освен с другар или чужденец, а даже и със своя личен сътрудник, с индивида, с който сме най-близки сме задължени (дори повече!) да съблюдаваме границата. Тази граница, която е сложена и оттатък която ние предизвикваме позор на някого.

Днес се основава усещане като че тя би могла да се надскочи. Но мисля, че не трябва да се безпокоим изключително, тъй като всяка ера реалокира границите, задължена е да го прави. В частност – изкуството действа точно на този принцип – всякога да се надскача границата, всякога да бъде постоянно „ малко в нарушаване ”, в противоположен случай ще се трансформира в академично, нормативно изкуство.

Дори и да си мислим, че сме надхвърлили всички бариери, постоянно пораждат нови. Всичките те – на срама, на свенливостта, на виновността, непрекъснато се преначертават, още веднъж и още веднъж.

Всеки си има своя форма на паника.

Бедният е обезпокоителен, тъй като е безпаричен, а богатият – тъй като е богат. Този, който харчи пари, правейки го, утешава паниката си. Скъперникът, пазейки парите си, също утешава паниката си.

Всеки развива своя метод. Престъпникът пък утешава тревогата си като прави закононарушение. Справедливият утешава паниката си като прави положително.

Инфо: Асоциация българско психоаналитично пространство