Алфонс дьо Ламартин - голям приятел на България
Алфонс дьо Ламартин, роден в благородническо семейство в гр. Макон, Франция (1790-1869 г.), е френски поет-романтик, член на френската академия, странник и политик, член на Камарата, министър на външните работа, а през бунтовната 1848 година сформира краткотрайното републиканско държавно управление. Определя отношението си към българите още по времето на първото си прекосяване през българските земи - 1832-1833 година.
През лятото на 1833 година известният френски стихотворец със брачната половинка Елиза Мариана, англичанка, и щерка им подхваща странствуване към Ориента и на връщане минава през българските земи. На 2 август 1833 година влиза във Филипополис (Пловдив) с конвой от пет каляски, във всяка от които са впрегнати по четири коня. Съпровождат го и няколко водачи на мулета, а и още шест коня, натоварени с багаж, кухня и сандъци с книги.
Новината, че в Пловдив ще отседне височайша персона бързо обикаля града. Пловдивчани се тълпят по улиците и прозорците. Французинът гостува в дома на богатия и изтъкнат пловдивчанин Георги Мавриди. Това е възрожденска къща на Джамбаз тепе. Остава удивен. Описва я като изящна и просторна с 28 прозореца и европейска покъщнина. Още по-впечатлен е от градината, откъдето се открива " една от най-хубавите гледки на света ". Там остава 4 дни, като приема и връща визи.
На 6 август кортежът потегля на север. В Татар-Пазарджик е посрещнат от шефа на града, наследник на някогашния везир Хюсеин паша. Оттам не престават към българското село Йеникьой (сега град Ветрен), Пазарджишко, " където още отвън селото всички по-изтъкнати поданици ни чакат и ни завеждат в бедното село. Къщите, разпръснати по скатовете и билото на два хълма, са заобиколени от красиви овощни градини и ливади. Тези български къщички са издигнати от плет и покрити с клони дружно с листата им ".
Град Ветрен, Пазарджишко, е ситуиран в подножието на Ихтиманска Средна гора, на изхода на прохода при Траянови врата. Създаден е като дервенджийско село през 1403 година на основния път, свързващ Западна и Централна Европа с Ориента.
В село Ветрен Ламартин се разболява от рискова тресчица и
получава натравяне на кръвта
В продължение на дни се намира сред живота и гибелта в една къща-колиба без прозорци. Хората от селото демонстрират огромна угриженост към чужденеца. За тези дни той написа: " Моята жена, която 15 дни и нощи стоеше на пост до леглото ми, помоли селяните да намерят пиявици из блатата. Те донесоха 60, които слагат на гърдите и слепоочията ми. Това понижи заплахата, моето положение се усъвършенства ". Мавриди научава и потегля с чанта лекарства към Ветрен, съпроводен от доктор. С общи старания заболяването е победена.
При тръгването си от Ветрен огромният стихотворец споделя: " Напускам Йеникьой и приветливите му и положителни селяни с горест: това беше обаятелен летен престой. Цялото село ни придружи една ливга във вътрешността в планината и ни засипа с пожелания и благословии. "
Кортежът доближава остарялата цитадела Паланка, цялата защита е вдигната накрак и минават наред мрачния и обвеян в страховити митове проход при Траянови врата. Продължават към родината си.
Престоят в нашите земи дава опция на Алфонс дьо Ламартин да опознае бита и живота на българите и тяхната орис. Впечатленията си споделя искрено: " Аз съумях тук (в село Йеникьой) посредством другарство с локалните хора да изуча в самите фамилии, нравите на българите, това са нравите на нашите, швейцарски и савойски селяни и да опозная техния метод на живот ". Силно усещане му прави тяхното гостолюбие.
Той написа, че българите са работливи, скромни, добродушни, изпълнени с почитание към свещениците и усърдни към източноправославната вяра. Свещениците също са елементарни, работливи селяни.
Българите са няколко милиона
и се усилват непрестанно, те живеят в огромните села и дребните градове, настрана от турците. Мъжете са облечени като селяните в Германия. Носията на дамите и девойките наподобява на тази от швейцарските планини ". Французинът се възхищава на българките и на техните чисти нрави. Прави му усещане, че " българките не вървят забулени като туркините, виждат се свободно с мъжете ". И написа: " Видях селските хора и танци, които са както в нашите френски села. Българките са красиви, живи и грациозни. "
По-късно, през януари 1834 година, Ламартин произнася речи пред френските депутати за живота на българите под турско робство. В тях той акцентира своите възгледи в интерес на българската идея. Френският политик отбелязва, че " българите ненавиждат турците, които събират налози по селата ". Въпреки благосклонността си към Турция, подлага на критика нейното държавно управление и смята, че неговата политика е " цялостно отричане на всякаква опция за общение, това е варварщина в цялата и неучтивост. Това е непрекъснато и проведено ликвидиране на човешкия жанр ". Ламартин остро подлага на критика и френското държавно управление.
В неговите очи " турците са мързеливи и обезкуражени хора, съсредоточени най-вече в градовете. Те се устоят като ограбват труда на християнското работливо население ".
Френският политик акцентира, че българската природа е богата и красива и дава всичко належащо за порядъчен живот, само че селяните не могат да се употребяват от богатствата на своя труд, тъй като са безмилостно ограбвани от чуждоземните поробители.
Големият посланик признава политическите и духовните качества на българите и прозира тяхното по-светло бъдеще. " Страната, която обитават, ще стане скоро възхитителна градина, в случай че безогледното и групово подтисничество - на турската администрация - ги остави да обработват земята с малко по-голяма сигурност, те са влюбени в земята. "
Още по-конкретен и явен е Ламартин в друга тирада на трибуната пред френския парламент отново през 1834 година " Това е една многочислена нация, почтена, работлива, която към този момент не възприема турците и се надява да ги отхвърли незабавно. " Френският политик стига до прозрението, че българите са изцяло
узрели за своята самостоятелност
И още: " Този неумирим и родолюбив народ, не може да бъде поробен за още дълго време, той сходно на швейцарския народ, от самата природа си е основан да бъде свободен. "
Ламартин е първият френски политик, който слага публично въпроса за свободата на българите и правото им да имат свободна страна. Той твърди, че българите са изцяло подготвени и почтени за свободата си. Едновременно с това възхвалява добродетелите на българите.
Българите и тяхната орис участват в трудовете му: " Пътуване в Ориента (1835 г.), " Възгледи, речи и публикации върху Източния въпрос " (1840 г.), " История на Турция " (1854/1855 г.) и други.
Алфонс дьо Ламартин дълги години се занимава с политика, само че през 1848 година фантазията му за република рухва дефинитивно и се отдръпва в родните си земи в региона Бургундия.
През 1923 година в Пловдив е първото публично честване на великия французин. Осветена е паметната плоча на къщата, в която Ламартин е гостувал. Официално тя става музей на Ламартин през 1960 година Ползва се и като писателски дом. В града от дълго време е известна като " Ламартиновата къща ".
И в този момент жителите на гр. Ветрен пазят положителни усеща към Ламартин, огромният другар на България. В центъра на градчето е сложена паметна плоча, а в читалището е самостоятелен ъгъл на поета-романтик. През 1991 година тук идва делегация от френското министерство на Народната култура и потомци на Ламартин, донасят знаме с облика му и оставят фотоси, негови творби и урна с пръст от гроба му.
През лятото на 1833 година известният френски стихотворец със брачната половинка Елиза Мариана, англичанка, и щерка им подхваща странствуване към Ориента и на връщане минава през българските земи. На 2 август 1833 година влиза във Филипополис (Пловдив) с конвой от пет каляски, във всяка от които са впрегнати по четири коня. Съпровождат го и няколко водачи на мулета, а и още шест коня, натоварени с багаж, кухня и сандъци с книги.
Новината, че в Пловдив ще отседне височайша персона бързо обикаля града. Пловдивчани се тълпят по улиците и прозорците. Французинът гостува в дома на богатия и изтъкнат пловдивчанин Георги Мавриди. Това е възрожденска къща на Джамбаз тепе. Остава удивен. Описва я като изящна и просторна с 28 прозореца и европейска покъщнина. Още по-впечатлен е от градината, откъдето се открива " една от най-хубавите гледки на света ". Там остава 4 дни, като приема и връща визи.
На 6 август кортежът потегля на север. В Татар-Пазарджик е посрещнат от шефа на града, наследник на някогашния везир Хюсеин паша. Оттам не престават към българското село Йеникьой (сега град Ветрен), Пазарджишко, " където още отвън селото всички по-изтъкнати поданици ни чакат и ни завеждат в бедното село. Къщите, разпръснати по скатовете и билото на два хълма, са заобиколени от красиви овощни градини и ливади. Тези български къщички са издигнати от плет и покрити с клони дружно с листата им ".
Град Ветрен, Пазарджишко, е ситуиран в подножието на Ихтиманска Средна гора, на изхода на прохода при Траянови врата. Създаден е като дервенджийско село през 1403 година на основния път, свързващ Западна и Централна Европа с Ориента.
В село Ветрен Ламартин се разболява от рискова тресчица и
получава натравяне на кръвта
В продължение на дни се намира сред живота и гибелта в една къща-колиба без прозорци. Хората от селото демонстрират огромна угриженост към чужденеца. За тези дни той написа: " Моята жена, която 15 дни и нощи стоеше на пост до леглото ми, помоли селяните да намерят пиявици из блатата. Те донесоха 60, които слагат на гърдите и слепоочията ми. Това понижи заплахата, моето положение се усъвършенства ". Мавриди научава и потегля с чанта лекарства към Ветрен, съпроводен от доктор. С общи старания заболяването е победена.
При тръгването си от Ветрен огромният стихотворец споделя: " Напускам Йеникьой и приветливите му и положителни селяни с горест: това беше обаятелен летен престой. Цялото село ни придружи една ливга във вътрешността в планината и ни засипа с пожелания и благословии. "
Кортежът доближава остарялата цитадела Паланка, цялата защита е вдигната накрак и минават наред мрачния и обвеян в страховити митове проход при Траянови врата. Продължават към родината си.
Престоят в нашите земи дава опция на Алфонс дьо Ламартин да опознае бита и живота на българите и тяхната орис. Впечатленията си споделя искрено: " Аз съумях тук (в село Йеникьой) посредством другарство с локалните хора да изуча в самите фамилии, нравите на българите, това са нравите на нашите, швейцарски и савойски селяни и да опозная техния метод на живот ". Силно усещане му прави тяхното гостолюбие.
Той написа, че българите са работливи, скромни, добродушни, изпълнени с почитание към свещениците и усърдни към източноправославната вяра. Свещениците също са елементарни, работливи селяни.
Българите са няколко милиона
и се усилват непрестанно, те живеят в огромните села и дребните градове, настрана от турците. Мъжете са облечени като селяните в Германия. Носията на дамите и девойките наподобява на тази от швейцарските планини ". Французинът се възхищава на българките и на техните чисти нрави. Прави му усещане, че " българките не вървят забулени като туркините, виждат се свободно с мъжете ". И написа: " Видях селските хора и танци, които са както в нашите френски села. Българките са красиви, живи и грациозни. "
По-късно, през януари 1834 година, Ламартин произнася речи пред френските депутати за живота на българите под турско робство. В тях той акцентира своите възгледи в интерес на българската идея. Френският политик отбелязва, че " българите ненавиждат турците, които събират налози по селата ". Въпреки благосклонността си към Турция, подлага на критика нейното държавно управление и смята, че неговата политика е " цялостно отричане на всякаква опция за общение, това е варварщина в цялата и неучтивост. Това е непрекъснато и проведено ликвидиране на човешкия жанр ". Ламартин остро подлага на критика и френското държавно управление.
В неговите очи " турците са мързеливи и обезкуражени хора, съсредоточени най-вече в градовете. Те се устоят като ограбват труда на християнското работливо население ".
Френският политик акцентира, че българската природа е богата и красива и дава всичко належащо за порядъчен живот, само че селяните не могат да се употребяват от богатствата на своя труд, тъй като са безмилостно ограбвани от чуждоземните поробители.
Големият посланик признава политическите и духовните качества на българите и прозира тяхното по-светло бъдеще. " Страната, която обитават, ще стане скоро възхитителна градина, в случай че безогледното и групово подтисничество - на турската администрация - ги остави да обработват земята с малко по-голяма сигурност, те са влюбени в земята. "
Още по-конкретен и явен е Ламартин в друга тирада на трибуната пред френския парламент отново през 1834 година " Това е една многочислена нация, почтена, работлива, която към този момент не възприема турците и се надява да ги отхвърли незабавно. " Френският политик стига до прозрението, че българите са изцяло
узрели за своята самостоятелност
И още: " Този неумирим и родолюбив народ, не може да бъде поробен за още дълго време, той сходно на швейцарския народ, от самата природа си е основан да бъде свободен. "
Ламартин е първият френски политик, който слага публично въпроса за свободата на българите и правото им да имат свободна страна. Той твърди, че българите са изцяло подготвени и почтени за свободата си. Едновременно с това възхвалява добродетелите на българите.
Българите и тяхната орис участват в трудовете му: " Пътуване в Ориента (1835 г.), " Възгледи, речи и публикации върху Източния въпрос " (1840 г.), " История на Турция " (1854/1855 г.) и други.
Алфонс дьо Ламартин дълги години се занимава с политика, само че през 1848 година фантазията му за република рухва дефинитивно и се отдръпва в родните си земи в региона Бургундия.
През 1923 година в Пловдив е първото публично честване на великия французин. Осветена е паметната плоча на къщата, в която Ламартин е гостувал. Официално тя става музей на Ламартин през 1960 година Ползва се и като писателски дом. В града от дълго време е известна като " Ламартиновата къща ".
И в този момент жителите на гр. Ветрен пазят положителни усеща към Ламартин, огромният другар на България. В центъра на градчето е сложена паметна плоча, а в читалището е самостоятелен ъгъл на поета-романтик. През 1991 година тук идва делегация от френското министерство на Народната култура и потомци на Ламартин, донасят знаме с облика му и оставят фотоси, негови творби и урна с пръст от гроба му.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ