Нека театърът бъде пристан за вдъхновение, съзидание и смисъл
АЛЕКСАНДРА ЙОТКОВСКА е родена в София. Завършила е компетентност " Сценография " в Националната художествена академия. Тя оформя образния свят на спектакли като " Муа у тупан " (ДТ " Стоян Бъчваров " - Варна), " Иконите спят " (ДТ " Гео Милев " - Стара Загора), " Ръкомахане в Спокан " и " Отблизо " (Пловдивски трагичен театър), а във " Великият Гетсби " (Младежки театър) оставя своя креативен отпечатък посредством костюмите, които вдъхват живот и придават темперамент на персонажите. Други театрални планове в креативната й биография са: " Д-р Шребер " и " Г-ца Анна " - сценография и костюми (Yalta Art Room), " Жената е рибя кост " - сценография и костюми (Сити марк арт център), " Ламята от улица Войтешка " - сценография и кукли (Театър " Ателие 313 " ), " Circus Maestro " - сценография и костюми (ДКТ " Васил Друмев " - Шумен, и други В момента работи като гримьор перукер в Театър " Българска войска ".
- Александра, по какъв начин се насочихте към тази специалност? Има ли други художници/сценографи в фамилията Ви?
- В фамилията ми няма различен, който да се занимава професионално с изкуство, макар че майка ми постоянно е рисувала, обича да работи с глина, а сега се занимава с плейбек спектакъл. От нея съм наследила артистизма. Цял живот съм учила в паралелки за изобразяване, по-късно учих и в художествена гимназия. От дребна желаех да се занимавам с спектакъл, доста обичах да приказвам с разнообразни гласове и да озвучавам предметите към себе си и по съвет на баба ми се причислих към трупата на Куклен спектакъл " Зорница " към Националния замък на децата. Прекарах там чудесни седем години. Една година изучавах и актьорско майсторство при Йордан Славейков и Димитър Касабов, само че по този начин и не можах да преодолея театралната тресчица. Накрая си дадох сметка, че моето място не е на сцената, а " зад сцената ". Случайно запознанство с актрисата и режисьорка Нина Димитрова ме насочи по какъв начин да съчетая художественото си обучение и влечението си към театъра - сценографията е това, което ги събира.
По време на следването в Художествената академия съумях да отида по стратегия " Еразъм " на специализация в Кралския лицей в Уелс, което беше доста потребно като опит. Там системата е много друга, по време на образованието направихме едно куклено зрелище напълно - от дизайн до направа, в това число го изиграхме неведнъж в продължение на две седмици. Докато учех в академията, в допълнение работех в Театър НАТФИЗ, което ми оказа помощ да бъда в средата и да се срещна с работещи в сферата хора. Както и с режисьори, с които по-късно работихме дружно. След като приключих, започнах да уча грим, тъй като това е значително допълнение към моята работа. Животът ме насочи в тази област и в този момент се занимавам професионално с грим.
" Муа у тупан " от Боян Папазов, реж. Николай Кенаров
- Междувременно участвате в планове с разнообразни креативен екипи като сценограф и художник на костюмите.
- Да, когато ме поканят, работя с разнообразни режисьори, само че най-много с няколко: с Елица Йовчева работим през цялото време, с Коле Китанов реализирахме дружно няколко плана, а с Николай Кенаров, с който направихме " Муа у тупан ", сега беседваме за ново зрелище.
- За постановката " Муа у тупан " по творбата на Боян Папазов във Варненския спектакъл Николай Кенаров и Вие получихте премиите за театър и за сценография на XX зимен фестивал " Сцена, палитра, слово " в Пловдив. Как приемате това професионално самопризнание?
- Това е самопризнание, че в действителност трудът на всички ни е бил потребен и логичен. Най-голямото задоволство е да знаем, че основаното от нас е докоснало публиката. Това е самопризнание освен за мен, само че и за моя помощник Павел Илиев, за невероятните шивачки, за майсторите железари и дърводелци, за надарените художници и за целия екип, който вдъхна живот на тази концепция. Благодаря на всички! Когато някой оцени напъните ти, разбираш, че всичко има смисъл, не е единствено персоналното задоволство от работата, която си направил.
" Писателското кафене ", създател и реж. Елица Йовчева
- Кое Ви е по-интересно като креативна задача: когато създавате единствено сценографията или костюмите, или пък и двете?
- Всичко зависи от мащаба на плана, от динамичността на екипа и опциите на театъра. Основното предизвикателство постоянно е големият размер на работа. Със сигурност опцията да изградиш цялостна галактика и да моделираш персонажите, които я обитават, предлага цялостна креативна независимост и е доста забавно. Но не всеки път да поемеш целия размер от работа е най-хубавото решение.
Например мащабът на " Великият Гетсби " в Младежкия спектакъл изискваше цялостна отдаденост в едно от направленията. За да мога качествено да си свърша работата, избрах да се посветя единствено на костюмите, което, почтено казано, за мен е една концепция по-интересно. Периодът на 20-те години на предишния век е доста прелъстителен и въодушевяващ със своя характерен искра и хармония. Проектът беше специфичен и по още една причина - имах привилегията да работя един до друг с моя учител от академията проф. Светослав Кокалов - в ролята му на сценограф, което трансформира работата в скъп професионален продан.
" Муа у тупан " от Боян Папазов, реж. Николай Кенаров
- Каква е по-добре да бъде сценографията в днешно време: по-пищна и детайлна или по-пестелива и практична, с оглед и да е портативна за гастроли да вземем за пример?
- Основният фокус сега е деловитост. Главното предписание е да може да се пътува с представлението, да бъде обиграно на допустимо най-вече подиуми, да може да се продава и да се гледа от повече хора. За задачата на първо място би трябвало да може да се събере в транспортното средство, с което съответният спектакъл разполага.
- Има ли значение един сценограф и костюмограф да разполага с задоволително средства при работата си за дадена режисура?
- Да, целесъобразно е. Не, че не вършим представления и с доста лимитирани средства. Но когато имаш свободата да развихриш въображението си по този начин, че да създадеш в действителност нещо извънредно забавно и да нямаш финансови терзания, можеш да поднесеш на феновете артикул с най-високо качество. Особено в самостоятелния бранш обаче, където се знае, че пари няма, това ни слага в доста тесни рамки. Това, въпреки това, ни предизвика да намираме изобретателни и доста бюджетни решения.
" Муа у тупан " от Боян Папазов, реж. Николай Кенаров
- Казват, че сценографията е баланс сред креативните хрумвания и техническите благоприятни условия на театъра/сцената.
- Със сигурност е по този начин. Техническите благоприятни условия освен на сцената, само че и на хората, които стоят зад изработката на декорите, на майсторите, които ще ги изработят, на шивачите, които ще ушият костюмите. Такива майстори има все по-малко. Много занаяти умират, тъй като никой не желае да се занимава с тях. А тези, които ги владеят, няма на кого да ги предадат. Особено отвън София. Ателиетата, в които се създават театрални костюми, декори или кукли, се броят на пръсти и в тях работят надарени майстори. Те нормално са затрупани с работа и не могат да одобряват всички поръчки или имат високи цени, които някои театри не могат да си разрешат.
- Кои творби съставляват по-голямо предизвикателство за Вас - които отразяват дадена ера, социална каста, към която принадлежат героите, или нереални, приказни, метафорични?
- Много одобрявам нереалните и метафоричните герои, само че всяко зрелище ми е забавно. Защото ме кара да се потопя напълно в атмосферата и в съответна ера, подканва ме да изследвам облеклата, нравите, мястото на действието... По-абстрактните и по-фантастичните неща по различен метод предизвикат моето въображение. За мен на първо място е значимо, когато вършим едно зрелище, то да има смисъл, да има обръщение, да кажем нещо на публиката, да я запитаме и да я предизвикваме да разсъждава...
- При проектирането на театрални костюми несъмнено има доста характерни неща, които художникът би трябвало да вземе поради?
- Всеки план изисква съответните дрехи. За постановките с танци или доста придвижване материите би трябвало да са доста леки, по едно и също време да са еластични и дишащи, в случай че пък би трябвало да се сътвори размер, се търси комфортно решение. В този смисъл би трябвало доста неща да се съобразят, когато се основава дизайнът на костюма. Но преди да стартираме да го създаваме, взимам образци от платове, поучавам се с майсторите дали може този костюм да се ушие от този плат, обсъждаме и с режисьора. А най-важното е, че костюмите ще ги носят хора, които няма просто леко да се разхождат по сцената, а ще тичат, ще скачат, ще танцуват, а доста постоянно би трябвало и бързо да се преобличат. Някои артисти имат съответни условия, други имат алергии - доста са факторите, което прави нашата работа предизвикателна, само че пък забавна.
" Иконите спят ", текст и постановка Елица Йовчева
- Прочетох определението, че сценографията е синтез на изкуство, архитектура и логика на психиката. И не е просто да създадеш красива картина, а смислово пространство, в което се разполагат актьорите/героите и описват своите истории.
- Сценографията не е просто да измислиш, да нарисуваш един различен свят, а и да го съградиш, да му дадеш живот. В този смисъл - да, тя ненапълно е и архитектура, тъй като би трябвало да имаш знанията освен по какъв начин следва да наподобява едно нещо, само че и по какъв начин е допустимо да се направи, от какъв материал и също доста значимо - по какъв начин да бъде безвредно да се употребява. Съдържа в себе си и логика на психиката, защото би трябвало да знаеш с какви средства можеш да повлияеш на фена, както и по какъв метод би могъл да окажеш помощ на актьора посредством средата и костюма да заживее в персонажа.
Също по този начин е и мениджмънт - като водещ дизайнер, ти си моторът, който сплотява огромен екип от майстори, механически лица, художници и шивачи. Когато успееш да превърнеш своята визия в обща идея и да заразиш екипа с вдъхновението си, техническият развой се трансформира в чиста театрална магия.
" Н.О. Масалитинов " - Пловдив " Ръкомахане в Спокан " от Мартин Макдона, реж. Елица Йовчева
- Предполагам, че театралният художник е в непрекъснато съдействие с режисьора на пиесата. По-лесно ли е, в случай че се работи с еднакъв екип?
- Това в действителност е доста значимо в процеса, тъй като е основата на спектакъла. Особено първите срещи с режисьора са с целия екип: да се обясни концепцията. За мен едно от най-полезните неща е, че започваме да споделяме разнообразни визии и начини, посредством които да можем да развием нашата концепция, каква да е атмосферата, по какъв метод да наподобява, жанрово какво да бъде. Това е дълъг и извънредно значим развой, тъй като всичко е едно: музиката задава сетивното чувство, декорът слага персонажите в избран свят, костюмите им вдъхват темперамент, а в центъра на този синтез стои режисьорският прочит, който канализира общата концепция в логичен разговор със фена.
Като човек, който до момента най-често е работил с еднакъв екип, ние към този момент дотам се познаваме и знаем какви направления обичаме да взимаме, че имаме потребност от доста по-малко изразни средства сред нас, с цел да се разбираме. Когато работиш с нов екип, има прочут опознавателен интервал, в който да разберем кой по какъв начин работи, по какъв метод вижда плана и става малко по-дълго, само че не го прави по-малко забавно. Това напасване от време на време може да е по-предизвикателно и работата - по-разнообразна. Много се веселя, че всеки от нас работи и с други хора, по този начин и ние се обогатяваме.
- Ходите ли постоянно на спектакъл?
- Да, постоянно, когато имам опция. За мен е доста значимо човек, който се занимава с спектакъл, да вижда какво вършат сътрудниците, какъв е техният прочит, да знае какво се случва на театралната сцена в България, и освен в България, да види опциите на други страни, на други мозъци. За мен театърът е нужда.
- Навлизането на новите технологии във образните изкуства на театралната сцена по какъв начин се отразява?
- Дава друго чувство на фена, само че е средство, което ще навлиза от ден на ден. И това е естествено, тъй като сме в временен миг с изкуствения разсъдък, с цялостното развиване на технологиите. Те към този момент са на всички места, сигурно ще влязат и в театъра, това няма по какъв начин да се избегне. По-добре да ги използваме по най-интересния и потребен метод. Това по-скоро е опция да изследваме нови средства, с които да сътворяваме спектакъл.
" Великият Гетсби " от Фр. Скот Фицджералд, реж. и драматург Елица Йовчева
- Привлича ли Ви работата в киното?
- Работила съм малко в киното, повече като гримьор. Със сигурност е забавно, само че в киното напрежението е извънредно огромно, непрекъснато влизаш от един план в различен, което е доста мъчно за персоналния живот, не знам по какъв начин се оправят хората със фамилии и с деца. Не е за мен в дълготраен проект. От време на време се включвам в планове, в случай че ми се даде такава опция. Но като гримьор. Гримьорството е изкуство, което в България е доста мощно осезаемо подценявано. Това съгласно мен е голям проблем, тъй като в малко театри има гримьори. Смятам, че това е доста нужна специалност, а малко са хората, които образоват за нея. Често се случва в зрелище, което приготвям, да са нужни по-специален грим, промяна на перуки, слагане на мустаци - някой би трябвало да се грижи за тези неща.
Александра Йотковска в работен миг
Гримовете, перуките и мустаците изискват специфична поддръжка, разчистване, да бъдат направени от подобаващи материали. Когато театърът не разполага с гримьор, аз приготвям каквото мога за първите представления, само че някой би трябвало да поеме грижата по-късно. Постоянно в тази област излизат нови материали и технологии, които улесняват работата и целият артикул става доста по-реалистичен и гръмък. Но би трябвало да има човек, който да следи тези неща. Само няколко театъра у нас имат гримьори, където това е значима и почитана специалност.
Според мен гримьорът би трябвало да бъде част от постановъчния екип на представлението. Както и художник-осветителят. Една, също доста осезаемо подценявана специалност.
- Днес, в Международния ден на театъра, какви са Вашите пожелания към сътрудниците Ви и към публиката?
- Пожелавам на сътрудниците непрекъсващ креативен огън и постоянно цялостни зали, а на феновете - да не стопират да търсят магията, която се крие зад завесата. Нека театърът постоянно бъде ваш кей за ентусиазъм, съзидание и смисъл!
- Александра, по какъв начин се насочихте към тази специалност? Има ли други художници/сценографи в фамилията Ви?
- В фамилията ми няма различен, който да се занимава професионално с изкуство, макар че майка ми постоянно е рисувала, обича да работи с глина, а сега се занимава с плейбек спектакъл. От нея съм наследила артистизма. Цял живот съм учила в паралелки за изобразяване, по-късно учих и в художествена гимназия. От дребна желаех да се занимавам с спектакъл, доста обичах да приказвам с разнообразни гласове и да озвучавам предметите към себе си и по съвет на баба ми се причислих към трупата на Куклен спектакъл " Зорница " към Националния замък на децата. Прекарах там чудесни седем години. Една година изучавах и актьорско майсторство при Йордан Славейков и Димитър Касабов, само че по този начин и не можах да преодолея театралната тресчица. Накрая си дадох сметка, че моето място не е на сцената, а " зад сцената ". Случайно запознанство с актрисата и режисьорка Нина Димитрова ме насочи по какъв начин да съчетая художественото си обучение и влечението си към театъра - сценографията е това, което ги събира.
По време на следването в Художествената академия съумях да отида по стратегия " Еразъм " на специализация в Кралския лицей в Уелс, което беше доста потребно като опит. Там системата е много друга, по време на образованието направихме едно куклено зрелище напълно - от дизайн до направа, в това число го изиграхме неведнъж в продължение на две седмици. Докато учех в академията, в допълнение работех в Театър НАТФИЗ, което ми оказа помощ да бъда в средата и да се срещна с работещи в сферата хора. Както и с режисьори, с които по-късно работихме дружно. След като приключих, започнах да уча грим, тъй като това е значително допълнение към моята работа. Животът ме насочи в тази област и в този момент се занимавам професионално с грим.
" Муа у тупан " от Боян Папазов, реж. Николай Кенаров
- Междувременно участвате в планове с разнообразни креативен екипи като сценограф и художник на костюмите.
- Да, когато ме поканят, работя с разнообразни режисьори, само че най-много с няколко: с Елица Йовчева работим през цялото време, с Коле Китанов реализирахме дружно няколко плана, а с Николай Кенаров, с който направихме " Муа у тупан ", сега беседваме за ново зрелище.
- За постановката " Муа у тупан " по творбата на Боян Папазов във Варненския спектакъл Николай Кенаров и Вие получихте премиите за театър и за сценография на XX зимен фестивал " Сцена, палитра, слово " в Пловдив. Как приемате това професионално самопризнание?
- Това е самопризнание, че в действителност трудът на всички ни е бил потребен и логичен. Най-голямото задоволство е да знаем, че основаното от нас е докоснало публиката. Това е самопризнание освен за мен, само че и за моя помощник Павел Илиев, за невероятните шивачки, за майсторите железари и дърводелци, за надарените художници и за целия екип, който вдъхна живот на тази концепция. Благодаря на всички! Когато някой оцени напъните ти, разбираш, че всичко има смисъл, не е единствено персоналното задоволство от работата, която си направил.
" Писателското кафене ", създател и реж. Елица Йовчева
- Кое Ви е по-интересно като креативна задача: когато създавате единствено сценографията или костюмите, или пък и двете?
- Всичко зависи от мащаба на плана, от динамичността на екипа и опциите на театъра. Основното предизвикателство постоянно е големият размер на работа. Със сигурност опцията да изградиш цялостна галактика и да моделираш персонажите, които я обитават, предлага цялостна креативна независимост и е доста забавно. Но не всеки път да поемеш целия размер от работа е най-хубавото решение.
Например мащабът на " Великият Гетсби " в Младежкия спектакъл изискваше цялостна отдаденост в едно от направленията. За да мога качествено да си свърша работата, избрах да се посветя единствено на костюмите, което, почтено казано, за мен е една концепция по-интересно. Периодът на 20-те години на предишния век е доста прелъстителен и въодушевяващ със своя характерен искра и хармония. Проектът беше специфичен и по още една причина - имах привилегията да работя един до друг с моя учител от академията проф. Светослав Кокалов - в ролята му на сценограф, което трансформира работата в скъп професионален продан.
" Муа у тупан " от Боян Папазов, реж. Николай Кенаров
- Каква е по-добре да бъде сценографията в днешно време: по-пищна и детайлна или по-пестелива и практична, с оглед и да е портативна за гастроли да вземем за пример?
- Основният фокус сега е деловитост. Главното предписание е да може да се пътува с представлението, да бъде обиграно на допустимо най-вече подиуми, да може да се продава и да се гледа от повече хора. За задачата на първо място би трябвало да може да се събере в транспортното средство, с което съответният спектакъл разполага.
- Има ли значение един сценограф и костюмограф да разполага с задоволително средства при работата си за дадена режисура?
- Да, целесъобразно е. Не, че не вършим представления и с доста лимитирани средства. Но когато имаш свободата да развихриш въображението си по този начин, че да създадеш в действителност нещо извънредно забавно и да нямаш финансови терзания, можеш да поднесеш на феновете артикул с най-високо качество. Особено в самостоятелния бранш обаче, където се знае, че пари няма, това ни слага в доста тесни рамки. Това, въпреки това, ни предизвика да намираме изобретателни и доста бюджетни решения.
" Муа у тупан " от Боян Папазов, реж. Николай Кенаров
- Казват, че сценографията е баланс сред креативните хрумвания и техническите благоприятни условия на театъра/сцената.
- Със сигурност е по този начин. Техническите благоприятни условия освен на сцената, само че и на хората, които стоят зад изработката на декорите, на майсторите, които ще ги изработят, на шивачите, които ще ушият костюмите. Такива майстори има все по-малко. Много занаяти умират, тъй като никой не желае да се занимава с тях. А тези, които ги владеят, няма на кого да ги предадат. Особено отвън София. Ателиетата, в които се създават театрални костюми, декори или кукли, се броят на пръсти и в тях работят надарени майстори. Те нормално са затрупани с работа и не могат да одобряват всички поръчки или имат високи цени, които някои театри не могат да си разрешат.
- Кои творби съставляват по-голямо предизвикателство за Вас - които отразяват дадена ера, социална каста, към която принадлежат героите, или нереални, приказни, метафорични?
- Много одобрявам нереалните и метафоричните герои, само че всяко зрелище ми е забавно. Защото ме кара да се потопя напълно в атмосферата и в съответна ера, подканва ме да изследвам облеклата, нравите, мястото на действието... По-абстрактните и по-фантастичните неща по различен метод предизвикат моето въображение. За мен на първо място е значимо, когато вършим едно зрелище, то да има смисъл, да има обръщение, да кажем нещо на публиката, да я запитаме и да я предизвикваме да разсъждава...
- При проектирането на театрални костюми несъмнено има доста характерни неща, които художникът би трябвало да вземе поради?
- Всеки план изисква съответните дрехи. За постановките с танци или доста придвижване материите би трябвало да са доста леки, по едно и също време да са еластични и дишащи, в случай че пък би трябвало да се сътвори размер, се търси комфортно решение. В този смисъл би трябвало доста неща да се съобразят, когато се основава дизайнът на костюма. Но преди да стартираме да го създаваме, взимам образци от платове, поучавам се с майсторите дали може този костюм да се ушие от този плат, обсъждаме и с режисьора. А най-важното е, че костюмите ще ги носят хора, които няма просто леко да се разхождат по сцената, а ще тичат, ще скачат, ще танцуват, а доста постоянно би трябвало и бързо да се преобличат. Някои артисти имат съответни условия, други имат алергии - доста са факторите, което прави нашата работа предизвикателна, само че пък забавна.
" Иконите спят ", текст и постановка Елица Йовчева
- Прочетох определението, че сценографията е синтез на изкуство, архитектура и логика на психиката. И не е просто да създадеш красива картина, а смислово пространство, в което се разполагат актьорите/героите и описват своите истории.
- Сценографията не е просто да измислиш, да нарисуваш един различен свят, а и да го съградиш, да му дадеш живот. В този смисъл - да, тя ненапълно е и архитектура, тъй като би трябвало да имаш знанията освен по какъв начин следва да наподобява едно нещо, само че и по какъв начин е допустимо да се направи, от какъв материал и също доста значимо - по какъв начин да бъде безвредно да се употребява. Съдържа в себе си и логика на психиката, защото би трябвало да знаеш с какви средства можеш да повлияеш на фена, както и по какъв метод би могъл да окажеш помощ на актьора посредством средата и костюма да заживее в персонажа.
Също по този начин е и мениджмънт - като водещ дизайнер, ти си моторът, който сплотява огромен екип от майстори, механически лица, художници и шивачи. Когато успееш да превърнеш своята визия в обща идея и да заразиш екипа с вдъхновението си, техническият развой се трансформира в чиста театрална магия.
" Н.О. Масалитинов " - Пловдив " Ръкомахане в Спокан " от Мартин Макдона, реж. Елица Йовчева
- Предполагам, че театралният художник е в непрекъснато съдействие с режисьора на пиесата. По-лесно ли е, в случай че се работи с еднакъв екип?
- Това в действителност е доста значимо в процеса, тъй като е основата на спектакъла. Особено първите срещи с режисьора са с целия екип: да се обясни концепцията. За мен едно от най-полезните неща е, че започваме да споделяме разнообразни визии и начини, посредством които да можем да развием нашата концепция, каква да е атмосферата, по какъв метод да наподобява, жанрово какво да бъде. Това е дълъг и извънредно значим развой, тъй като всичко е едно: музиката задава сетивното чувство, декорът слага персонажите в избран свят, костюмите им вдъхват темперамент, а в центъра на този синтез стои режисьорският прочит, който канализира общата концепция в логичен разговор със фена.
Като човек, който до момента най-често е работил с еднакъв екип, ние към този момент дотам се познаваме и знаем какви направления обичаме да взимаме, че имаме потребност от доста по-малко изразни средства сред нас, с цел да се разбираме. Когато работиш с нов екип, има прочут опознавателен интервал, в който да разберем кой по какъв начин работи, по какъв метод вижда плана и става малко по-дълго, само че не го прави по-малко забавно. Това напасване от време на време може да е по-предизвикателно и работата - по-разнообразна. Много се веселя, че всеки от нас работи и с други хора, по този начин и ние се обогатяваме.
- Ходите ли постоянно на спектакъл?
- Да, постоянно, когато имам опция. За мен е доста значимо човек, който се занимава с спектакъл, да вижда какво вършат сътрудниците, какъв е техният прочит, да знае какво се случва на театралната сцена в България, и освен в България, да види опциите на други страни, на други мозъци. За мен театърът е нужда.
- Навлизането на новите технологии във образните изкуства на театралната сцена по какъв начин се отразява?
- Дава друго чувство на фена, само че е средство, което ще навлиза от ден на ден. И това е естествено, тъй като сме в временен миг с изкуствения разсъдък, с цялостното развиване на технологиите. Те към този момент са на всички места, сигурно ще влязат и в театъра, това няма по какъв начин да се избегне. По-добре да ги използваме по най-интересния и потребен метод. Това по-скоро е опция да изследваме нови средства, с които да сътворяваме спектакъл.
" Великият Гетсби " от Фр. Скот Фицджералд, реж. и драматург Елица Йовчева
- Привлича ли Ви работата в киното?
- Работила съм малко в киното, повече като гримьор. Със сигурност е забавно, само че в киното напрежението е извънредно огромно, непрекъснато влизаш от един план в различен, което е доста мъчно за персоналния живот, не знам по какъв начин се оправят хората със фамилии и с деца. Не е за мен в дълготраен проект. От време на време се включвам в планове, в случай че ми се даде такава опция. Но като гримьор. Гримьорството е изкуство, което в България е доста мощно осезаемо подценявано. Това съгласно мен е голям проблем, тъй като в малко театри има гримьори. Смятам, че това е доста нужна специалност, а малко са хората, които образоват за нея. Често се случва в зрелище, което приготвям, да са нужни по-специален грим, промяна на перуки, слагане на мустаци - някой би трябвало да се грижи за тези неща.
Александра Йотковска в работен миг
Гримовете, перуките и мустаците изискват специфична поддръжка, разчистване, да бъдат направени от подобаващи материали. Когато театърът не разполага с гримьор, аз приготвям каквото мога за първите представления, само че някой би трябвало да поеме грижата по-късно. Постоянно в тази област излизат нови материали и технологии, които улесняват работата и целият артикул става доста по-реалистичен и гръмък. Но би трябвало да има човек, който да следи тези неща. Само няколко театъра у нас имат гримьори, където това е значима и почитана специалност.
Според мен гримьорът би трябвало да бъде част от постановъчния екип на представлението. Както и художник-осветителят. Една, също доста осезаемо подценявана специалност.
- Днес, в Международния ден на театъра, какви са Вашите пожелания към сътрудниците Ви и към публиката?
- Пожелавам на сътрудниците непрекъсващ креативен огън и постоянно цялостни зали, а на феновете - да не стопират да търсят магията, която се крие зад завесата. Нека театърът постоянно бъде ваш кей за ентусиазъм, съзидание и смисъл!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ