Голямата подмяна
Александър Маринов
Тези дни министър председателят отрони мъченически, че се пробва да прекара страната през иглени уши. Интересният въпрос е: по какъв начин я докарахме до такава степен да сме в ситуацията на камилата. Нали всичко вървеше на добре, че даже и на прелестно - и по този начин към този момент години наред, най-малко в случай че съдим по дневния ред на Народното събрание и Министерския съвет, по графиците на задграничните визити и молитвените закуски, и - изключително - по купчината албуми с трогателни фотоси на нашите големци, прегръщани и целувани от международни величия.
Но се оказва, че тази хроника, в която се редуват огромни, още по-големи и планетарни триумфи, няма нищо общо с мрачната реалност - макар напъните да бъде заблудено обществото благодарение на платени медии и псевдоексперти. Истинският дневен ред е заметен под килима, премълчаван, пренебрегнат. Това обезпечава краткотраен комфорт на ръководещите - само че къс и излъган. Защото действителните проблеми могат да бъдат заличени от държавните стратегии и телевизионните мантри на триумфа, само че остават и се задълбочават - като гангрена. Нашият формален "дневен ред " е като на човек с болен зъб, настойчиво отказващ да иде на ортодонт.
За да бъдем точни, властимащите у нас правят не елементарна, а двойна замяна на същински значимите проблеми на обществото, които страната е длъжна да взема решение (или най-малко да оказва помощ да се решават).
Първата замяна става още в деня на оповестяването на изборните резултати, когато политиците, заедно претендирали за националното доверие, видимо се разделят на ръководещи и съпротива. И едните, и другите не помнят проблемите, които безусловно до през вчерашния ден са разгласявали за "най-важни и неотложни ". Разбира се, великодушните обещания, които никой няма желание да извършва, не са наше откритие. Още Бисмарк е споделил, че най-вече се лъже преди избори, по време на война и след лов. Ако нещо в България впечатлява, това е тоталното преобразяване. Всички заедно се оправдават с избора на народа. Едните го укоряват, че ги е пратил в съпротива. Другите - че надали не им е заповядал да се сговорят, с цел да поделят властта, заради което би трябвало да вършат взаимни отстъпки. Интересното е, че тези взаимни отстъпки сред сдушилите се да употребяват властта водят не до някаква композиция от предлагани от тях поотделно ограничения за осъществяване на предизборните обещания, а до нещо трето - напълно друго и непознато.
Така, на мрачно и в грях, се раждат управническите стратегии на българските държавни управления. Въпреки гръмогласните изказвания те нямат съвсем нищо общо с предизборните обещания - освен като набор от действителни управнически решения, а даже и като идентифициране и нареждане на проблемите за решение.
Ако у нас се прилагаше естествената процедура на положителното ръководство, изработването и приемането на държавните стратегии нямаше да лишава половин година, а от време на време и повече. Всеки евентуален участник във властта би трябвало да бъде квалифициран за вероятните разновидности на съдружно партньорство, респ. - за съответните възможни взаимни отстъпки. Спорните въпроси би трябвало да се обясняват още по време на договарянията, а постигнатото единодушие да дефинира дали изобщо ще има държавно управление.
У нас нещата се случват другояче. Първо текат пазарлъци за систематизиране на постове и сфери на въздействие, договорката за властта се подписва на ангро, а след това сядат да натъкмяват управническата стратегия. Най-големите разногласия при нейното договаряне е не кои проблеми са най-важни и мъчителни за обществото, заради което би трябвало да намерят предпочитано място. Битката е да бъдат включени формулировки, които подсигуряват две суперважни цели - първо, гладко гонене на егоистичните ползи, второ, неспособност да се откри дали написаното е изпълнено и кой носи отговорност. Това напълно ясно проличава в управническата стратегия на настоящото държавно управление - две трети от наличието е толкоз неконкретно и безадресно, че всеки опит да бъде оценено осъществяването се трансформира в познатия формалистичен феодален спор какъв брой дявола могат да се съберат на върха на иглата. А там, където откриваме съответни резултати и цифри, явно сметките са направени авансово и просто би трябвало да се узаконят.
Но всичко изброено дотук обрисува единствено първата замяна на дневния ред. Правителствените стратегии в действителност са прекомерно надалеч от действителните проблеми на болшинството от българите. Само че даже и в този си тип те биха довели до някакъв, въпреки и непретенциозен, прогрес - в случай че се полагаха старания за тяхното осъществяване и добросъвестно отчитане. И тук стигаме до втората, още по-фрапираща и евентуално неповторима по рода си замяна.
Тези, които имат властта в България, напълно умишлено и поредно отхвърлят да извършват признатите от самите тях управнически стратегии и ги заменят с неразбираемо голям брой от голословни и всъщност нелегитимни действия. Ето единствено някои от неоспоримите обстоятелства.
Факт № 1 . Министерският съвет и неговата администрация не вършат нищо, с цел да наблюдават, правят оценка и регистрират пред обществото резултатите от активността за осъществяване на държавната стратегия. Към момента не съществува нито един обществено наличен документ, който да удостоверява съществуването на такива старания. Причината е явна - действително осъществяваната работа на държавното управление следва различен, неявен дневен ред. Единственото (частично) изпълнено заричане бе повишението на минималната пенсия - само че това бе сторено още преди приемането на програмата на държавното управление.
Факт № 2 . Годишните проекти на министерствата и другите ведомства не се изготвят на основата на произлизащите от оповестената държавна стратегия техни цели и отговорности (въпреки че в полза на истината такива не са категорично дефинирани и адресирани). Следователно цялата изпълнителна власт работи въз основата на собствен личен (или импровизирано спуснат отгоре) управнически дневен ред, който съдържателно не съответствува с поетите пред обществото задължения.
Факт № 3 . Програмното бюджетиране у нас от дълго време е единствено на книга (някакви първи проблясъци имаше само към края на мандата на Тройната коалиция). Наистина, съществуват така наречен оперативни доклади за осъществяването на програмните бюджети на Министерския съвет и министерствата, само че те са проформа, не демонстрират връзката сред изразходвани средства и реализирани измерими резултати, и, което е най-важно, също не кореспондират с задачите и ограниченията, официално записани в държавната стратегия за ръководство. Това поражда основателни подозрения освен по отношение на легитимността, само че и по отношение на законосъобразността на обществените разноски. Упоритият отвод на Сметната палата да прави оценка целесъобразността, успеваемостта и ефикасността на разноските на държавното управление задълбочава тези подозрения.
Ако обобщим: политическата класа постанова собствен личен дневен ред на ръководството, произлизащ от нейните егоистични ползи, а не от действителните проблеми и ползи на българското общество. Тя прави двойна замяна - първо, не включва в управническите стратегии и политики обещаното преди избори (на основата на което е получила мандата да управлява), второ, съзнателно не извършва и не регистрира признатите от самата нея управнически стратегии (които съставляват нормативни актове и затова са задължителни).
Изводът е явен: тази политическа класа не извършва своите публично нужни и законово уредени функционалности, затова е ненужна и нездравословна. Тя би трябвало да бъде отстранена и сменена с пълностоен политико-държавнически хайлайф, а самата тя - да понесе съответната отговорност - поотделно и групово. Което ще се случи рано или късно.
Тези дни министър председателят отрони мъченически, че се пробва да прекара страната през иглени уши. Интересният въпрос е: по какъв начин я докарахме до такава степен да сме в ситуацията на камилата. Нали всичко вървеше на добре, че даже и на прелестно - и по този начин към този момент години наред, най-малко в случай че съдим по дневния ред на Народното събрание и Министерския съвет, по графиците на задграничните визити и молитвените закуски, и - изключително - по купчината албуми с трогателни фотоси на нашите големци, прегръщани и целувани от международни величия.
Но се оказва, че тази хроника, в която се редуват огромни, още по-големи и планетарни триумфи, няма нищо общо с мрачната реалност - макар напъните да бъде заблудено обществото благодарение на платени медии и псевдоексперти. Истинският дневен ред е заметен под килима, премълчаван, пренебрегнат. Това обезпечава краткотраен комфорт на ръководещите - само че къс и излъган. Защото действителните проблеми могат да бъдат заличени от държавните стратегии и телевизионните мантри на триумфа, само че остават и се задълбочават - като гангрена. Нашият формален "дневен ред " е като на човек с болен зъб, настойчиво отказващ да иде на ортодонт.
За да бъдем точни, властимащите у нас правят не елементарна, а двойна замяна на същински значимите проблеми на обществото, които страната е длъжна да взема решение (или най-малко да оказва помощ да се решават).
Първата замяна става още в деня на оповестяването на изборните резултати, когато политиците, заедно претендирали за националното доверие, видимо се разделят на ръководещи и съпротива. И едните, и другите не помнят проблемите, които безусловно до през вчерашния ден са разгласявали за "най-важни и неотложни ". Разбира се, великодушните обещания, които никой няма желание да извършва, не са наше откритие. Още Бисмарк е споделил, че най-вече се лъже преди избори, по време на война и след лов. Ако нещо в България впечатлява, това е тоталното преобразяване. Всички заедно се оправдават с избора на народа. Едните го укоряват, че ги е пратил в съпротива. Другите - че надали не им е заповядал да се сговорят, с цел да поделят властта, заради което би трябвало да вършат взаимни отстъпки. Интересното е, че тези взаимни отстъпки сред сдушилите се да употребяват властта водят не до някаква композиция от предлагани от тях поотделно ограничения за осъществяване на предизборните обещания, а до нещо трето - напълно друго и непознато.
Така, на мрачно и в грях, се раждат управническите стратегии на българските държавни управления. Въпреки гръмогласните изказвания те нямат съвсем нищо общо с предизборните обещания - освен като набор от действителни управнически решения, а даже и като идентифициране и нареждане на проблемите за решение.
Ако у нас се прилагаше естествената процедура на положителното ръководство, изработването и приемането на държавните стратегии нямаше да лишава половин година, а от време на време и повече. Всеки евентуален участник във властта би трябвало да бъде квалифициран за вероятните разновидности на съдружно партньорство, респ. - за съответните възможни взаимни отстъпки. Спорните въпроси би трябвало да се обясняват още по време на договарянията, а постигнатото единодушие да дефинира дали изобщо ще има държавно управление.
У нас нещата се случват другояче. Първо текат пазарлъци за систематизиране на постове и сфери на въздействие, договорката за властта се подписва на ангро, а след това сядат да натъкмяват управническата стратегия. Най-големите разногласия при нейното договаряне е не кои проблеми са най-важни и мъчителни за обществото, заради което би трябвало да намерят предпочитано място. Битката е да бъдат включени формулировки, които подсигуряват две суперважни цели - първо, гладко гонене на егоистичните ползи, второ, неспособност да се откри дали написаното е изпълнено и кой носи отговорност. Това напълно ясно проличава в управническата стратегия на настоящото държавно управление - две трети от наличието е толкоз неконкретно и безадресно, че всеки опит да бъде оценено осъществяването се трансформира в познатия формалистичен феодален спор какъв брой дявола могат да се съберат на върха на иглата. А там, където откриваме съответни резултати и цифри, явно сметките са направени авансово и просто би трябвало да се узаконят.
Но всичко изброено дотук обрисува единствено първата замяна на дневния ред. Правителствените стратегии в действителност са прекомерно надалеч от действителните проблеми на болшинството от българите. Само че даже и в този си тип те биха довели до някакъв, въпреки и непретенциозен, прогрес - в случай че се полагаха старания за тяхното осъществяване и добросъвестно отчитане. И тук стигаме до втората, още по-фрапираща и евентуално неповторима по рода си замяна.
Тези, които имат властта в България, напълно умишлено и поредно отхвърлят да извършват признатите от самите тях управнически стратегии и ги заменят с неразбираемо голям брой от голословни и всъщност нелегитимни действия. Ето единствено някои от неоспоримите обстоятелства.
Факт № 1 . Министерският съвет и неговата администрация не вършат нищо, с цел да наблюдават, правят оценка и регистрират пред обществото резултатите от активността за осъществяване на държавната стратегия. Към момента не съществува нито един обществено наличен документ, който да удостоверява съществуването на такива старания. Причината е явна - действително осъществяваната работа на държавното управление следва различен, неявен дневен ред. Единственото (частично) изпълнено заричане бе повишението на минималната пенсия - само че това бе сторено още преди приемането на програмата на държавното управление.
Факт № 2 . Годишните проекти на министерствата и другите ведомства не се изготвят на основата на произлизащите от оповестената държавна стратегия техни цели и отговорности (въпреки че в полза на истината такива не са категорично дефинирани и адресирани). Следователно цялата изпълнителна власт работи въз основата на собствен личен (или импровизирано спуснат отгоре) управнически дневен ред, който съдържателно не съответствува с поетите пред обществото задължения.
Факт № 3 . Програмното бюджетиране у нас от дълго време е единствено на книга (някакви първи проблясъци имаше само към края на мандата на Тройната коалиция). Наистина, съществуват така наречен оперативни доклади за осъществяването на програмните бюджети на Министерския съвет и министерствата, само че те са проформа, не демонстрират връзката сред изразходвани средства и реализирани измерими резултати, и, което е най-важно, също не кореспондират с задачите и ограниченията, официално записани в държавната стратегия за ръководство. Това поражда основателни подозрения освен по отношение на легитимността, само че и по отношение на законосъобразността на обществените разноски. Упоритият отвод на Сметната палата да прави оценка целесъобразността, успеваемостта и ефикасността на разноските на държавното управление задълбочава тези подозрения.
Ако обобщим: политическата класа постанова собствен личен дневен ред на ръководството, произлизащ от нейните егоистични ползи, а не от действителните проблеми и ползи на българското общество. Тя прави двойна замяна - първо, не включва в управническите стратегии и политики обещаното преди избори (на основата на което е получила мандата да управлява), второ, съзнателно не извършва и не регистрира признатите от самата нея управнически стратегии (които съставляват нормативни актове и затова са задължителни).
Изводът е явен: тази политическа класа не извършва своите публично нужни и законово уредени функционалности, затова е ненужна и нездравословна. Тя би трябвало да бъде отстранена и сменена с пълностоен политико-държавнически хайлайф, а самата тя - да понесе съответната отговорност - поотделно и групово. Което ще се случи рано или късно.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ