Ако слушаш, ще има награда, Толкова те обичам, ти си

" Ако слушаш, ще има премия ", " Толкова те обичам, ти си най-послушното дете ". Едва ли някой не е произнасял тези реплики най-малко един път в родителския си стаж. Понякога толкоз обезверено молим за парченце, най-малко малко смирение в сериозен миг, че сме подготвени на всевъзможни средства – от закани до обещания и изнудване. Това право ни дава властта, която имаме над децата си. И както е редно с всяка власт – има злоупотреби, има и бунтовници. А в тази ситуация с децата и родителите - и не дребна доза его.

“Има три съществени фундамента, за които сме длъжни да се погрижим като родители – сигурността, образованието, полезностите. Но и над трите важи един главен закон, който направлява възпитанието – послушанието от страна на децата. ”

Приемаме за аксиома детето да слуша родителя, той е категоричен престиж. Ние просто би трябвало да се наложим, а те просто би трябвало да ни слушат. Така се върти светът. Но доста от най-малките деца през днешния ден нямат боязън от нищо и никой, слушат единствено личните си ползи и стремежи. Някъде нещо се къса. И доста от рано. Децата се употребяват със повече независимост от по всяко време било, с повече отварящи съзнанието технологии, а родителите се лутаме сред новите правила на демократичното обучение и вкоренените ни от генерации правила за строга дисциплинираност. В множеството време обаче усещаме, че губим цялостен надзор и сме безпомощни. А измежду децата се ширят експанзия, принуждение и непростим яд и дебелоглав. Послушанието отива там, където са положителните планове – по пътечките към пъкъла.

“Но какво, в случай че това, че детето не е чинно, не е толкоз ужасно. Какво в случай че в непокорните и необузданите се крият бъдещите водачи, учени и пионери на новото време? ”

Едно огромно конкретизиране: отговорът не е демократичното образование. Да не очакваш категорично смирение не значи да не възпитаваш въобще. Отговорът не е деца без престижи, без обрисувани граници, без интервенция в държанието. Не е дълготрайно добре да бъдем другари с децата, да се стремим само да им се харесаме, без да им представим даже за момент нашата по-зряла и опитна позиция. Не, демократичното образование не е отговорът, то ражда неблагодарни и самодоволни деца, които нямат вътрешна норма за редно и неправилно, което е в същината на морала ни.

“Как тогава да подхождаме към непокорните и необузданите. Как да ги възпитаваме по този начин, че хем да не ги пречупваме и да пазим духа им, хем да имат границите, които поредното и целеустремено домашно образование слага за тяхно положително. ”



Безопасността е първото, през което всички би трябвало да минем. Основни неща като пипане на котлони, бъркане в контакти и така нататък са ясни. Децата обаче са все по-безстрашни и безразсъдни отвън битовизма, тъй като прекалено много ги обезопасяваме и те нямат визия за същинска заплаха и риск. А имат ли потребност - несъмнено. Адреналинът е хормон, който е с доста значима функционалност от напълно ранна възраст. Ако детето не получава дозите риск и боязън, не опознава реакциите си в дадени обстановки, с които рано или късно ще се сблъска. За сметка на това – гледат филми с принуждение, игри с принуждение и куп клипчета из интернет, за които ние въобще не подозираме. Нека оставим детето на площадката и следим по какъв начин се оправя единствено – да качи стълбите, да се изправи на пързалката, да се затича и да ожули коленете. Нека опознава границите на физическия си свят действително, с цел да не го търси виртуално. Защото този родител, който прекомерно постоянно и голословно защищава, ще получи крайни дейности и дори не приказваме за смирение, а за вслушване, почит, морални граници.



Образованието е идващото нещо, което разделя родителите и ги изправя пред правилата им. Децата не са наше продължение, проекция на нашето его – те имат право на собствен път, на собствен живот и избор на специалност. Тяхно право е да желаят да са на първо място щастливи, в сравнение с съумели. Щастието би трябвало да стои в основата на образованието, опознаването на опциите и гениите, насладата от откривателството, естествената ученолюбивост и право на неточности. Отговаря ли на всичко това нашата просветителна система? Не. Всяка система се стреми да унифицира тези, които я построяват, да ги синхронизира и убеди, че особеното е щета в хармонията. Статукво, което от дълго време е компрометирано. Имам щерка в трети клас и не мога да я убедя, че би трябвало да изкарва отлични оценки, поради положението на образованието ни. Но би трябвало ли децата да учат, каквото харесват, да следват единствено сърцето си и да нехаят за домашните, ходенето на библиотека, писането на курсови работи и извънкласните планове. Не, и това не е отговор. Но да учи всичко за еднообразно висок триумф, да е постоянно според с учителя и да не задава въпроси - това също не е почтено по отношение на тях. И актуалното обучение се трансформира, въпреки и постепенно у нас. Реномираните университети чакат ученици-личности, възпитаници с извънкласни ползи и достижения, участващи в доброволчество и публично значими начинания. Днес има иноватори и изобретатели на под 20 години и те несъмнено не са се старали да имат високи оценки във всичко, а са намерили това, в което са положителни, и са получили опция да се изявяват тъкмо в него.



Послушанието за полезностите, които желаеме да възпитаме. Още от бебета, ние се опитваме да внушаваме правила и показа за възпитанието. От къде сме толкоз сигурни, че е вярно всичко, на което желаеме да учим децата си. Ние сполучлив артикул ли сме на възпитанието на родителите си? Когато имаме деца на собствен ред, излизат всички пропуски, всички положителни неща. А съблюдаваме ли личните си правила самите ние? Всеки родител желае детето му да е по-добър човек, по-щастлив и съумял от самия него и се стараем, боже, какъв брой се стараем! Въпреки че подозренията и виновността ни дебнат, макар многото експерти и теории, които толкоз ни объркват. И може да сме малко счупени всички, само че не желаеме това за децата си. И въпреки всичко го вършим. Изискваме от тях да слушат, да потискат поривите си и желанията си, без даже да им дадем късмет да ги разберем, опознаем. Приемем. Ограничаваме емпатията и чувствителността, тъй като е " лигаво ", а след това желаеме да споделят възприятията си с нас. Ограничаваме силата им, а след това желаеме да са инициативни и амбициозни. Оформяме си съгласно това, което чакат другите, а не ги учим да бъдат себе си. Вместо да ги принуждаваме в полезности, които непрекъснато слагаме под подозрение, по-честно би било да бъдем образец, който да върви с тях през годините и етапите им. Да бъдем откровени с тях, че не е неприятно да имаш слаби моменти, че искаш да те оставят на мира, че не си супер воин и никой не би трябвало да го желае от теб. Ако сме били почтени образци, вместо деспотични проповедници, ще ги запазим покрай себе си и откакто ни няма.