Ако се стремите към сигурност, реалността на страданието е най-сигурното

Истинските милостивите са тези, които ни дават вяра, че животът има смисъл

„ Ако се стремите към сигурност, действителността на страданието е най-сигурното нещо. Ако за нещо сме безусловно сигурни, че съществува, това е болката. Много мъчно е да не повярваш в действителността на личната си болежка. Малко по-лесно е да не вярваш в действителността на болката на другите. Което слага въпроса – в случай че болката е безспорно действителна, дали това, което ни оказва помощ да я преодолеем, не е в действителност още по-реално? И това е концепцията, която се промъква зад концепцията за Възкресението. “ – Джордан Питърсън

Днес непрекъснато се приказва за икономическата рецесия. Хората се пробват да намерят решение за нея посредством институциите или структурите на обществото, само че казусът преди всичко е нравствен.

Преживяваме един ужасяващ абсурд в Църквата. Теоретично ние, положителните християни, споделяме:

„ Какъв е този свят! Вижте какъв брой хора страдат! Светът живее в лакомия, богатите ни експлоатират, ние сме жертви… Виновна е системата, отговорни са политиците, държавното управление, държавите… “

Но те какви са? За какво да са отговорни? Това е върхът на падението, само че падението не се отстранява с това да променим системата – това е проблем не на институции и структури, а на личността.

Ако личността не се промени, няма да се трансформират институциите, тъй като те се построяват от персони.

Ако не се промени личността, безличната институция няма да се промени.

Проблемът е, че превърнахме в добродетел не уважението към личността, а устрема към икономическо развиване.

Естествено, в това развиване жертвата е човешката персона, а вероятността е облагата на малко на брой. Тогава какво ни е отговорна институцията? Нужно е духовно възобновяване и дано се запитаме: „ А ние като Църква какво вършим?„. Размиваме същността на казуса. Говорим за Америка, Китай, Германия – някакви имена, които в последна сметка не ни засягат.

Ние какво можем да вършим? Ако ние като църковна общественост не можем да се разберем между тях и да се променим като персони, тогава можем ли да променим обществото в по-широк смисъл?

В този случай всичко това са единствено празни думи. Ако ние като семейство не можем да се разберем между тях и да се изцелим като персони (като единият се сложи на мястото на другия и намерим покой едни в други, като всеки изостави своя интерес); в случай че ние като църковна общественост не загърбим нашия самостоятелен интерес, не почитаме другия и не се слагаме на неговото място, тогава за каква смяна приказваме? За теоретична, нереална смяна.

Въпросът е в това – желаеме ли в действителност да променим нещо и имаме ли волята са се променим като персони?

И какво в действителност значи персона, и какво – маска?

В персона се трансформира оня, който обича другия без подло да го е грижа само за личната му кожа.

Ние в Църквата какво вършим? Обвиняваме системата, че е несправедлива, само че в случай че тази неправда ни носи облага, не протестираме. Това ли е основата на нашия етос – да упрекваме единствено това, което нападна нашия интерес?!

В този смисъл казусът на рецесията (на която и да било криза) е нравствен и неговото излекуване е персонално събитие. Не е въпрос на институции, на държавни управления или на политици.

Те по този начин или другояче са пионки по веднъж, който води към гибелта на индивида. Тоест, в случай че сложим цялата световна система и политиците, най-характерната картина, която се разкрива пред нас, е тази на погребалното шествие.

Те и имат лица на гробари – хладни и лишени от обич. И ние в Църквата белким се занимаваме с погребението, а не с Възкресението?!…

Тъжното е, че ни боли за рецесията, а не за нашето проваляне и преиначаване.

Нека оставим гробарите да си правят работата, да си изкарват надницата, а ние да се занимаваме с нещо по-значимо.

Например да се вгледаме в микрокосмоса, в който живеем – там би трябвало да стане смяна, там да приемем другия – майката, бащата, брата, приятеля, да влезем в техните сърца и да им позволим и те да влязат в нашето сърце.

Първо по отношение на тях да упражним човеколюбието – с хората, с които поддържаме връзка всеки ден. В процеса на опознаването на близък последователно ще опознаваме и Бога, и колкото повече опознаваме Бога, толкоз повече ще разбираме и индивида. И тогава нещата ще се трансформират.

За да ни изкара от логиката на безумната „ филантропия “, с цел да нападна нашето пустославие и двуличие, Господ като че ли ни споделя: „ Онзи – гладният, жадният, странникът, болният и затворникът… съм Аз “.

И когато ти си подминал бедния, Господ те пита: „ Аз, Който съм Господ, заех мястото на болния и на пандизчията. Аз съм Бог и заемам мястото на страдащия брат, не се срамя и не високомернича, това е Мое дело, наслада и независимост, а за какво ти се правиш на значим? “ Той ни изкарва от това надменност, в което си мислим, че вършим нещо огромно.

По този метод моралът на света бива сломен, „ благоприличието “ и осъждането изчезват, а благосъстоянието бива презряно, освен материалното благосъстояние, само че и самодоволството от духовното владеене.

Като добър Лекар Господ ни демонстрира по кое време боледуваме и по кое време сме здрави. И в двата случая, и тези, които се избавят, и тези, които гинат, задават еднакъв въпрос: „ Кога Те видяхме гладен, и Те нахранихме, или жаден, и Те напоихме? Кога Те видяхме пътешественик, и Те прибрахме, или гол, и Те облякохме? “, само че всеки потегля от друга основа.

Какво значи това? Външно нещата може да си наподобяват, само че в действителност са изцяло разнообразни.

Спасеният, който споделя по кое време Те видяхме гладен?, го споделя от примирение. Смирението, което се ражда от обич – когато действително обичаш, правиш хиляди жертви и не разбираш, че правиш нещо, нямаш чувството, че правиш нещо, тъй като сърцето ти го желае.

Това е действителната жертва, която не е повинност, а независимост.

Затова и оня, който се избавя, може и да пита по кое време Те видях гладен, в тюрма и направих всичко това, тъй като няма възприятието и съзнанието, че прави нещо значимо; тъй като, когато обичаш, не си мислиш, че правиш нещо значимо.

Когато човек стартира да споделя на някого: „ Аз направих толкоз доста неща за тебе! “, край с любовта. Когато единият във връзката стартира да пресмята какво и какъв брой е направил за другия, тази връзка стартира да страда.

Когато двама души стартират с взаимни въпроси от рода на какво направих аз за теб, а ти какво направи за мен, това е знак, че има дефицит на обич.

Но дано забележим какво имат поради тези, които не се избавят, които вървят към крах, само че които също споделят: „ Кога Те видяхме гладен? “. Това идва от опита им да се оправдаят – но на кого не сме създали такова положително?

Тоест първата реакция на този човек е защитата, с цел да оневини себе си и да бъде оневинен. Той живее с лъжливо чувство за себе си, което споделя желаех да дам, само че не можах, нямах.

Нямал си пари? Но имаш сърце.

Имаш опция с едно дело, с един взор да подкрепиш другия човек, да му дадеш разтуха. Следователно всеки човек все има нещо, което може да даде.

Ако нямаш нищо материално, можеш да дадеш сърцето си. Не можеш да проповядваш на другия? Но можеш да състрадаваш на страдащия. Да състрадаваш на неверния, сърцето ти да го е грижа за него. Кой не може да направи това?

Знаете ли, това е най-простият път към спасението… Нямам пари да ти дам! Разбирам, рецесия е. Другият ти споделя – не мога да заговявам! Не пречи, не е проблем. Трети изяснява – изтощен съм, не мога да се апелирам. Добре, не прави това. Но вложи близък в сърцето си. Това какъв труд е?

Винаги има какво да дадеш! Ние обаче не го вършим, тъй като като че ли нямаме сърце, не сме го задвижили. Затова, въпреки да живеем забързан живот, в действителност стоим в неподвижно положение.

И когато Господ приказва за гладни и жадни, не си представяйте единствено материални неща.

Погрешно е да мислим по този начин – колкото небето е надалеч от земята, толкоз Господ е друг от индивида. В този смисъл Той има поради повече духовните, в сравнение с материалните неща.

И когато приказва за апетит, Той има поради нравствен апетит. Гладът на индивида за безконечен живот. И когато приказва за болен, има поради грешника в неговите страсти; когато приказва за пандизчията, има поради същото.

Следователно Той няма поради единствено това дали ще дадем на индивида някакво материално богатство, а приказва и за тези богатства, които не изискват имущество. Това, което имаш да дадеш на индивида, най-висшето, е вярата.

Надеждата за избавление, вярата, че моят Бог е и твой Бог.

Това има потребност да вкуси човек, това сме призвани да дадем, тъй като в противоположен случай само кои биха се избавили? Само тези, които правят щедрост, само че благотворителните каузи нямат силата сами по себе си да избавят, даже могат да ни осъдят, когато са акт на двуличие и пустославие.

Какво тогава ни избавя?

Плодовете на живота, в който вкусваме от Божията обич. Затова вярата и духовният опит, който поражда вяра, са действителното благосъстояние на индивида. Съкрушението, покаянието, търсенето на Бога са нашият път към спасението.

Например някой учи, образова се, напредва в някаква наука… Каква е повода за това? Да помогне на другите посредством това, което е научил, с цел да съобщи опита и знанието си в помощ на индивида.

Същото нещо става и с духовния опит. Човекът няма мислена връзка с Бога, а живи връзки, които са и борба с Него.

Четем житията на светците в синаксарите, в които има и митологичен детайл, има и реторика, и от тях разбираме, че индивидът е станал светец, само че какво е теглил в живота си е различен въпрос, какви грехове е имал, какви безредици. В някаква степен ние разкрасяваме тези разкази, само че не това е действителността.

За да стане филантроп, човек би трябвало първо да е смачкал своето его. Как? Чрез конфликта със Самия Бог. По пътя на живото общение ще има моменти, в който ще се скараш с Бога, ще се сблъскаш с Него, ще се усъмниш в Него, тъй като търсиш същинска връзка с Него.

Ако опитът ти на живот в Бога не минава по този път, не можеш да бъдеш милосърден към другите хора. Ако водиш комфортен живот в връзките си с Бога, нямаш да имаш схващане какво е другият за тебе. Никога няма да схванеш болката на другия човек, в никакъв случай няма да съчувстваш на другия.

Първо в никакъв случай няма да можеш да схванеш какво е нравствен апетит. Това значи да си празен и ялов, Бог да не е жива действителност за теб.

Ако почувстваш това, проумееш скръбта от това положение и Бог те помилва, по-късно този апетит ще ти даде нещо и това е възкресението. Това е опитът от успеха над гибелта и тлението.

Едно е знанието от книгите, а друго – знанието от опита в любовта и връзката.

Едно е интелектуалното познание, а друго е това, което те обзема целия и те съкрушава.

Едно е персонално да минеш от пъкъла в парадайса, а друго е устните ти да повтарят: „ Нашият Христос, нашата Богородица, Божията берекет ни докосна! “, само че тези думи да не минават през сърцето ти…

Ако не схванеш, че си един плачевен човек измежду прегрешението и че единственото, което принасяш, е грях и проваляне, не можеш да проумееш тайната на Бога и по никакъв метод не можеш да станеш милосърден.

Не можеш да схванеш най-малкия човек.

Знаете ли какъв брой хора идват в храма, които не могат да си платят сметката за тока и наема? Това е огромно мъчение, само че представете си някой да ви съобщи вярата и опита, че гибелта не съществува, че съществува Възкресение, че съществува Бог, Който ни обича.

Кое е по-значимото?

Разбира се, значими са двете неща, само че кое е по-значимо, кой е най-големият апетит? Резултатът от неверието е появяването на алчността, а отсам и на обществената и икономическата рецесия. Ако съществува религия и обич към Бога, няма да съществува икономическа рецесия.

Всичко това, което става, е резултат от падението, а не резултат от неприятни финансови планове. Кризата е доказателство за лакомия.

В сърцевината на актуалното схващане за икономическо развиване стоят изгодата и облагата, а не индивидът. Ако в вътрешност му са индивидът и правдата, икономическата система нямаше да рухне.

Хората през днешния ден повтарят, че има икономическа рецесия, само че това в действителност е липса на ентусиазъм за живот. Това значи, че словото, което оживотворява индивида, не се чува през днешния ден.

Постоянно слушаме думи, които не минават през сърцето. Думи, които не са платили персонална цена, думи, които не са вкусили персоналния героизъм на излизане от егото. На кого тогава да имаме вяра?

На погиналия, който от своята крах ражда истинно слово. Не можем да имаме вяра на хора, които нагаждат думите си съгласно обстановката на времето, без да са ги претърпели. Вярваме на индивида, който в своето проваляне, изтощение, търсене и тъга, приказва от сърцето си.

По-голяма мощ има не богословското слово на някой високообразован човек, а на оня, който споделя: „ Аз съм убит, Боже, помилуй ме! “

На майката, която претърпява своята тъга и споделя: „ Слава Тебе, Боже! “. Тези нейни думи и вярата на един сломен човек, който претърпява своя пъкъл, са думи за живот, които надминават всички богословски разбори на хора, умеещи добре да се нагаждат.

И по този начин, нуждаем се от откровени персони, които имат опит от живота. Защо се нуждаем от тях? Защото желаеме да ни потвърдят, че си коства да живеем.

Това може би за някого ще прозвучи необичайно и наивно, само че е извънредно значимо. Да знаем, че си коства да живеем.

Тези хора са същинските милостиви, които ни дават вярата, че животът има полезност и смисъл. Ето за какво апетит има освен за храна; заболели са освен страдащите от някакво заболяване; в тюрма не е единствено оня, който е направил закононарушение и е в затвора; пътешественик не е единствено имигрантът.

За да утешиш, би трябвало и ти да си утешен. За да си утешен, би трябвало да имаш общение с Христос. Оттук всичко се охристовява. Какво значи, че имам връзка с Христос? Това не е нереална концепция или повърхностна мисъл („ Помолих се малко и се почувствах добре„ ).

Да си обвързван с Христос значи животът ти да се трансформира и във всеки човек да виждаш Него. Моят пъкъл става моето избавление. Мястото на моята болежка става моето възкресение.

Казваме, че страдаме от казуса на осъждането. Казва ни го тази евангелска алегория, този надълбоко богословски текст. Казваме, че не е вярно да осъждаме, тъй като е грях.

И какво прави Господ, когато ние обвиним другия – Той заема неговото място и като че ли ни споделя: „ Ти за какво го осъждаш? Аз съм Грешният, за какво осъждаш Мен? Затвореният в тюрма съм Аз. “

И когато осъждаме някого, Христос осъждаме.

Христос заема мястото на нашия брат и когато осъждаме неверния, осъждаме Христос. Той пази злодея, взема неговото място и като че ли ни споделя: „ Не го осъждай, Аз съм негов Покровител, негов Споручител! “.

Величието на Божията обич се съдържа в действителността на това, че нашият Господ е поръчител за нарушителя, само че и за неговото избавление – посредством Кръста и Възкресението Си, както и че заема неговото място. Той е Гарантиращият нашето избавление.