Акира Куросава е най-известният японски кинематографист и един от най-влиятелните

Човек е гений, когато мечтае ~ Акира КУРОСАВА

Акира Куросава е най-известният японски кинематографист и един от най-влиятелните режисьори в света на киното. С кино лентата си от 1950 година „ Рашомон “ той отваря вратите на японското кино, до тогава незнайно на необятната аудитория, към целия свят. Творбите му са мощно повлияни от западното кино и европейската литература, в тях по необикновен метод са смесени непознатите въздействия върху създателя с обичайна японска просвета. Една от обичаните му тематики е следвоенния интервал в Япония: разрухата, битката сред положителното и злото, отчаянието и вярата.

През 1989 година Куросава получава премия Оскар за повсеместен принос. Последния му години се характеризират с интензивна помощ от американски режисьори като Стивън Спилбърг, Джордж Лукас и Франсис Форд Копола, признали голямото въздействие, което японския кинодеец има върху тях.

(Akira Kurowasa, 1967)

Ако от моето „ аз ” се извади величината „ кино ”, резултатът ще бъде еднакъв на нула.

Човек е талант, когато мечтае.

Аз, в която и страна и да отида, на никое място не се усещам чужденец, въпреки че не зная нито един непознат език. За мен цялата земя е отечество. Вярвам, че в случай че всички хора мислят по този начин, биха забелязали какви безумни, в действителност безумни неща стават на тоя свят и биха ги спрели. Време е хората да осъзнаят, че не би трябвало да свеждат всичко само до своята земя. Безпокои ме фактът, че човечеството се научи да изпраща спътници в Космоса, а човешкият дух не се извиси – хората не престават да се ровят в земята под краката си като гневни кучета. Питам се какво ли ще стане с моето отечество Земята.

Винаги съм обичал героите, които още не са завършени като персони. Може би тъй като и аз самият, колкото и да одъртявам, си оставам неузрял. Но факт е, че не престава да ме интересува пътят, който човек извървява до цялостното си израстване. Навярно по тази причина доста от героите във филмите ми са при започване на този път.

Когато гледат филм, хората повече или по-малко вземат участие в това, което става на екрана. Тяхното присъединяване е най-вече прочувствено – феновете претърпяват ориста на героите по този начин, че не помнят личното си аз. Но това включване в действието става мислено и би могло да преме по-активна форма – да вземем за пример с овации в избрани моменти.

Човешката природа е такава, че хората не са откровени даже и пред себе си. Още повече пък, когато приказват за себе си – не могат да не послъгват.

Когато стартира стрелбата, даже Христос и ангелите се трансформират във военоначалници.

Скалните рисунки в пещерата Алтамира в никакъв случай няма да помръкнат пред изкуствения искра на видеомагнетофоните. Безпокои ме, че малкия екран лишава прекомерно доста време на хората, изключително на младите. А те би трябвало колкото може повече да четат. До 25 години всеки човек би трябвало главно да се е срещнал със международната класика.

Достоевски е моят обичан публицист. Той ни оказва помощ да живеем в този свят. Чел съм доста за творчеството му. Според мен той е доста явен публицист. Ние макар желанието си за съчувствие отвръщаме очи пред доста огромното злощастие – той не го прави. Достоевски страда дружно с тези, които страдат. Способността му за състрадание надвишава човешкото – в него има нещо божествено.

Винаги съм считал, че от романа „ Идиот ” може да стане прекрасен филм. Достоевски е желал да направи портрет на един в действителност добър човек. Ирония е, че е избрал за собствен воин един глупак. Но в действителност положителният човек може да наподобява вманиачен в очите на другите.

Не помня към този момент кой беше споделил, че творчеството е памет. Преживяното и прочетеното остава в паметта ми и на тази основа мога да основа нещо ново. То не може да се роди от нищото. От млади години постоянно чета с молив в ръка. Отбелязвам си забавни места, това, което изключително ме е развълнувало. Имам купчини изписани тетрадки и когато стартира нов сюжет, се уважавам в тях. Винаги отнякъде изскача нещо, което ми оказва помощ да продължа.

У мен се затвърди убеждението, че независимост и народна власт не може да има, до момента в който не бъде решен въпросът за самоутвърждаването на личността.

Японците имат редки дарования. По време на войната националистическата политика издигаше в фетиш японските обичаи и изкуства. Без да изпадам в такава прекаленост, считам, че Япония има необикновен, уникален нюх за прелестното, с който може да се гордее пред света. Именно осъзнаването на тази истина ми оказа помощ в одобряването на моето лично аз.

Понякога си мисля за своята гибел и се потресвам, че мога да изчезна, когато имам да свърша още толкоз доста неща. Това разсънва в мен не толкоз горест, колкото размисъл… Хората по целия свят сякаш преднамерено сами си предизвикват несгоди. Човек има право да бъде по-щастлив, в сравнение с е – това е, което постоянно съм се опитвал да внуша. Герой е оня, който работи обезверено, като че ли животът му зависи от това да реализира задачата си.

Упрекват ме в скептицизъм, само че това е незаслужено. Да гледаш право в лицето действителността, въпреки и тежка, напълно не значи да си черноглед. По-скоро по този начин може да се назова оня, който желае да отвлече вниманието на хората от действителния живот. Всички поданици на земята би трябвало най-сетне да се замислят над ориста си.

Човешките същества ще бъдат по-човешки, по-хуманни, когато схванат, че съществуват аспекти от действителността, които не могат да бъдат манипулирани.

Akira Kurosawa, Francis Ford Coppola and George Lucas on the set of Kagemusha, 1980