Водопадът – вечната музика
2020 година е основна в доста връзки. Една от символиките е обвързвана със словото в лицето на патриарха на българската литература – Иван Вазов. 170 лета са минали от рождението му и тъкмо 100 от написването на не изключително известния му пътепис „ Водопадът “, отдаден на нестихващите води на Боянския водопад.
По този мотив учител от университета ме предизвика да направя паралел сред Вазовото произведение и актуалната конюнктура на една от обичаните на поета екопътеки век по-късно. Е, аз нямам доверие в случайности, тъй че по никакъв начин не се учудих при някои от „ съвпаденията “ сред двете прекарвания, например срещата с англичаните, решили да посетят благата ни татковина, само че не липсваха и нюансите на разликите. Природата обаче е постоянно гостоприемна, водопадът бумти и не стихва, животът упорито дава поръчка за безграничност. Отбийте се през свободното време, а в случай че въпреки всичко пътеписът ви заинтригува, потърсете и оригинала, Вазов е все по този начин настоящ.
Събота заран е. Времето е плодородно за този сезон – едвам доловимо слънце и внимателно пощипващ кожата мразовит вятър. Зима е, само че от меките и предлагащи опция за разходка. Решавам, че ще избера за днешния маршрут Боянския водопад, във фантазиите ми той е мощен, реве с цялостни сили, а към него се усещаш като в ледено царство.
Вазов е предложил лятна картина на това величаво кътче в леса, само че защото лятната горещина сега се намира покрай Екватора и прекомерно надалеч от София, аз се осмелявам да опиша водопада в неговия зимен кожух. Обичам да бъда измежду природата и постоянно се намирам в най-дълбоко усамотение там, групирам разпилените си мисли, като че ли взаимодействаме между тях, черпя от живителните й сили, от силата и спокойствието.
Пътувам с компания, другар, който е алпинист и ще ме преведе умерено през стръмните пътеки и заледените сектори. Поемаме към Бояна с градски превоз и малко към средата на маршрута към този момент си личи с кого ще разделяме туристическите пътеки. Всички, които остават в лоното на транспортното средство, са с екипировки, щеки и раници, най-вече възрастни хора, само че тук-таме се срещат и млади лица.
Спираме пред малко магазинче в Бояна, с цел да подготвим и телата си за прехода, след което поемаме по пътеката нагоре. Мисля си, че може би до момента в който си в планината всичко в близост ти се коства по-красиво и по-добро, в сравнение с в действителност е. Споделям мислите си на глас с моя сателит и той удостоверява мнението ми. И в този дух леко ускоряваме крачката, прескачайки камъни, ослушвайки се за другия живот, който пулсира към нас. Пътеката нагоре е стръмна, само че относително елементарно проходима, опадалите и към момента незамръзнали листа като че ли образуват мек килим, върху който да стъпваш. Разучавам всичко, заглеждам се в някой процеп на канара, с цел да не изпусна някоя пропълзяваща гад, а пътят се вие нагоре и те зове да катериш още и още.
Също като Вазов и ние имаме потребност от къси почивки и в една от тях срещаме и първия екскурзиант – висока, стройна и пъргава дама на междинна възраст, която с лекост изкачва следващите каменисти сектори. Личи си, че не идва за първи път тук, опитна е и аз го означавам. Тя споделя, че през лятото идва на водопада приблизително по осем пъти, впечатляващ брой. Питам я дали е осведомена с пътеписа на Вазов „ Водопадът “, а тя дава отговор, че обича поезията му, само че не е чувала за това произведение; обезателно обаче ще го прочете, щом се върне в града. Разминаваме се и всеки поема нагоре със лично движение, а на мен ми остава прелестен усет след диалога.
Не след дълго в кръгозора ни попадат двама млади туристи, които са спрели да си отдъхнат. Колкото повече ги приближавам, толкоз повече дочувам задграничната им тирада до момента в който най-после откривам, че британският им е с изразителен английски акцент. Ха, какво съвпадане, господин Вазов, двамата са точно от Лондон! Момче и момиче с порозовяла от студа бледа, съвсем транспарантна кожа, изцяло инцидентно озовали се тук, жестоко заблудени от GPS-a, че маршрутът е с дължина 15 мин. Оказва се, че това е първото им странствуване до България и имат намерение да пообиколят, поучавам ги да се покатерят до Черни връх.
Мисля, че добре сторих, господин Вазов, Вашите англичани също се бяха отправили натам и не ми се ще да скапвам настъпилата естетика сред двата ни пътеписа. Далеч сме от разискването на храбрите боеве край Дойран, както и от мисълта, че те са наясно с Вашето творчество, чиста вътрешен глас, само че въпреки всичко им описвам за Вас и по какъв начин чудно сте описал същото това място.
Привидно впечатлени, те се усмихват учтиво в символ на почитание и чувствам, че тук диалогът ни завършва. Те поемат целенасочено нагоре, като че ли в действителност ще изминат целия път за 15 мин. и ги изгубваме от взор.
В миг, когато всеки е потопен в личните си размишления, внезапно зървам сред листата един необикновено хубав гекон. С черна на жълти точки гланцова кожа, изящна походка и отмерена крачка, като на човек, който не бърза към този момент за на никое място, това малко създание наподобява на оживяла картинка от учебник по биология. Влечугото с всички сили се старае да се изкачи по напълно неугледна, полегата, осеяна с листа височина, стига доникъде, където обезверено се пробва да се задържи, само че поради листата не съумява и преобръщайки се надолу, се свлича към отправната си точка. Дълго се арестувам вторачена в магията на грациозната походка и твърдата поредност, с които дребното създание неуморно пробва да преодолее височината и у мен изплува една-единствена мисъл: „ Светът е огромен и избавление дебне отвред “. Приемам тази среща като изпратена от Вселената и към момента загледана в твърдото желание на гекона да откри заслон за зимата непременно, не преставам по пътеката със постлан по нея трошляк.
Не след дълго с моя сателит се озоваваме пред зона, застлана с многочислени стърчащи камъни. С няколко отмерени скока съвсем като две знойни планински кози прекосяваме от другата страна и единствено след няколко метра дъхът ми стопира. Застинала на мястото си, аз се заглеждам в комбинация от сняг, остри ледени висулки и тук-таме криволичещи струйки вода, които се пробват да пробият през транспарантната замръзнала стена. Всичко това на фона на бледи скални образования, измайсторени от всемогъщия ваятел – природата, покрити с древен мъх.
Припомням си откъс от превъзходния воин на Казандзакис, Алексис Зорбас, който копнееше човек и природа да стартират да се чуват един различен, светът да отвори ушите си, да разтвори обятията си и най-после всички да се прегърнат. За мен природата е единственото място, което буди в съзнанието ми чувство за естетика, обединение и единение. Сякаш с цел да удостовери моята доктрина, под замръзналата завивка на камъните се долавя шумоленето на бликам вода, която си пробива път, с цел да излезе на повърхността и да вкуси свободата.
Духовно заситихме сетивата си с гледки и чувства, а в този момент е време за обяд. Дояждаме последните хапки до момента в който погледите ни са извърнати към софийската котловина, застроена и кипяща от живот. На фона на тукашната застиналост обаче, мястото остреща в този момент се усеща добродушно и притихнало.
Изминали са 100 години от написването на Вазовия пътепис „ Водопадът “, само че описанията са все по този начин настоящи, въпреки и с някои модерни промени. И преди, и в този момент, мястото се посещава от фенове на природата, странстващи туристи, попаднали тук съзнателно или инцидентно. Това, което ги сплотява, е местоположението. Онова, което ги прави разнообразни, са чувствата, усещанията, мислите, които подухва водопадът.
По този мотив учител от университета ме предизвика да направя паралел сред Вазовото произведение и актуалната конюнктура на една от обичаните на поета екопътеки век по-късно. Е, аз нямам доверие в случайности, тъй че по никакъв начин не се учудих при някои от „ съвпаденията “ сред двете прекарвания, например срещата с англичаните, решили да посетят благата ни татковина, само че не липсваха и нюансите на разликите. Природата обаче е постоянно гостоприемна, водопадът бумти и не стихва, животът упорито дава поръчка за безграничност. Отбийте се през свободното време, а в случай че въпреки всичко пътеписът ви заинтригува, потърсете и оригинала, Вазов е все по този начин настоящ.
Събота заран е. Времето е плодородно за този сезон – едвам доловимо слънце и внимателно пощипващ кожата мразовит вятър. Зима е, само че от меките и предлагащи опция за разходка. Решавам, че ще избера за днешния маршрут Боянския водопад, във фантазиите ми той е мощен, реве с цялостни сили, а към него се усещаш като в ледено царство.
Вазов е предложил лятна картина на това величаво кътче в леса, само че защото лятната горещина сега се намира покрай Екватора и прекомерно надалеч от София, аз се осмелявам да опиша водопада в неговия зимен кожух. Обичам да бъда измежду природата и постоянно се намирам в най-дълбоко усамотение там, групирам разпилените си мисли, като че ли взаимодействаме между тях, черпя от живителните й сили, от силата и спокойствието.
Пътувам с компания, другар, който е алпинист и ще ме преведе умерено през стръмните пътеки и заледените сектори. Поемаме към Бояна с градски превоз и малко към средата на маршрута към този момент си личи с кого ще разделяме туристическите пътеки. Всички, които остават в лоното на транспортното средство, са с екипировки, щеки и раници, най-вече възрастни хора, само че тук-таме се срещат и млади лица.
Спираме пред малко магазинче в Бояна, с цел да подготвим и телата си за прехода, след което поемаме по пътеката нагоре. Мисля си, че може би до момента в който си в планината всичко в близост ти се коства по-красиво и по-добро, в сравнение с в действителност е. Споделям мислите си на глас с моя сателит и той удостоверява мнението ми. И в този дух леко ускоряваме крачката, прескачайки камъни, ослушвайки се за другия живот, който пулсира към нас. Пътеката нагоре е стръмна, само че относително елементарно проходима, опадалите и към момента незамръзнали листа като че ли образуват мек килим, върху който да стъпваш. Разучавам всичко, заглеждам се в някой процеп на канара, с цел да не изпусна някоя пропълзяваща гад, а пътят се вие нагоре и те зове да катериш още и още.
Също като Вазов и ние имаме потребност от къси почивки и в една от тях срещаме и първия екскурзиант – висока, стройна и пъргава дама на междинна възраст, която с лекост изкачва следващите каменисти сектори. Личи си, че не идва за първи път тук, опитна е и аз го означавам. Тя споделя, че през лятото идва на водопада приблизително по осем пъти, впечатляващ брой. Питам я дали е осведомена с пътеписа на Вазов „ Водопадът “, а тя дава отговор, че обича поезията му, само че не е чувала за това произведение; обезателно обаче ще го прочете, щом се върне в града. Разминаваме се и всеки поема нагоре със лично движение, а на мен ми остава прелестен усет след диалога.
Не след дълго в кръгозора ни попадат двама млади туристи, които са спрели да си отдъхнат. Колкото повече ги приближавам, толкоз повече дочувам задграничната им тирада до момента в който най-после откривам, че британският им е с изразителен английски акцент. Ха, какво съвпадане, господин Вазов, двамата са точно от Лондон! Момче и момиче с порозовяла от студа бледа, съвсем транспарантна кожа, изцяло инцидентно озовали се тук, жестоко заблудени от GPS-a, че маршрутът е с дължина 15 мин. Оказва се, че това е първото им странствуване до България и имат намерение да пообиколят, поучавам ги да се покатерят до Черни връх.
Мисля, че добре сторих, господин Вазов, Вашите англичани също се бяха отправили натам и не ми се ще да скапвам настъпилата естетика сред двата ни пътеписа. Далеч сме от разискването на храбрите боеве край Дойран, както и от мисълта, че те са наясно с Вашето творчество, чиста вътрешен глас, само че въпреки всичко им описвам за Вас и по какъв начин чудно сте описал същото това място.
Привидно впечатлени, те се усмихват учтиво в символ на почитание и чувствам, че тук диалогът ни завършва. Те поемат целенасочено нагоре, като че ли в действителност ще изминат целия път за 15 мин. и ги изгубваме от взор.
В миг, когато всеки е потопен в личните си размишления, внезапно зървам сред листата един необикновено хубав гекон. С черна на жълти точки гланцова кожа, изящна походка и отмерена крачка, като на човек, който не бърза към този момент за на никое място, това малко създание наподобява на оживяла картинка от учебник по биология. Влечугото с всички сили се старае да се изкачи по напълно неугледна, полегата, осеяна с листа височина, стига доникъде, където обезверено се пробва да се задържи, само че поради листата не съумява и преобръщайки се надолу, се свлича към отправната си точка. Дълго се арестувам вторачена в магията на грациозната походка и твърдата поредност, с които дребното създание неуморно пробва да преодолее височината и у мен изплува една-единствена мисъл: „ Светът е огромен и избавление дебне отвред “. Приемам тази среща като изпратена от Вселената и към момента загледана в твърдото желание на гекона да откри заслон за зимата непременно, не преставам по пътеката със постлан по нея трошляк.
Не след дълго с моя сателит се озоваваме пред зона, застлана с многочислени стърчащи камъни. С няколко отмерени скока съвсем като две знойни планински кози прекосяваме от другата страна и единствено след няколко метра дъхът ми стопира. Застинала на мястото си, аз се заглеждам в комбинация от сняг, остри ледени висулки и тук-таме криволичещи струйки вода, които се пробват да пробият през транспарантната замръзнала стена. Всичко това на фона на бледи скални образования, измайсторени от всемогъщия ваятел – природата, покрити с древен мъх.
Припомням си откъс от превъзходния воин на Казандзакис, Алексис Зорбас, който копнееше човек и природа да стартират да се чуват един различен, светът да отвори ушите си, да разтвори обятията си и най-после всички да се прегърнат. За мен природата е единственото място, което буди в съзнанието ми чувство за естетика, обединение и единение. Сякаш с цел да удостовери моята доктрина, под замръзналата завивка на камъните се долавя шумоленето на бликам вода, която си пробива път, с цел да излезе на повърхността и да вкуси свободата.
Духовно заситихме сетивата си с гледки и чувства, а в този момент е време за обяд. Дояждаме последните хапки до момента в който погледите ни са извърнати към софийската котловина, застроена и кипяща от живот. На фона на тукашната застиналост обаче, мястото остреща в този момент се усеща добродушно и притихнало.
Изминали са 100 години от написването на Вазовия пътепис „ Водопадът “, само че описанията са все по този начин настоящи, въпреки и с някои модерни промени. И преди, и в този момент, мястото се посещава от фенове на природата, странстващи туристи, попаднали тук съзнателно или инцидентно. Това, което ги сплотява, е местоположението. Онова, което ги прави разнообразни, са чувствата, усещанията, мислите, които подухва водопадът.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ