1968 г., щата Вирджиния. Едно дело за убийство изправя двама

1968 година, щата Вирджиния. Едно дело за ликвидиране изправя двама юристи – бял и чернокожа – против несправедливата правосъдна система и расовите предубеждения в американския Юг.

Джак Лий поема отбраната на чернокожия Джером Уошингтън, упрекнат в бруталното ликвидиране на възрастното семейство, при което работи. Няма доказателства, че той е причинителят, и младият юрист е уверен в невинността му. Но последвалите закани и набези против самия него му подсказват, че залогът е доста по-голям от изхода на делото.

Дезире Дюбоз е опитна юристка от Чикаго, която предлага на Джак помощта си, макар че правосъдната борба наподобява с предупреден край. Защото техният конкурент е основният прокурор на щата, зад който стоят могъщи ползи и един рисков кандидат-президент.

Обединени от съвсем невъзможната цел да спасят клиента си, Джак и Дезире се състезават с времето, преди формираното от бели расисти жури да изпрати почтен човек на електрическия стол.

Обмислян в продължение на 10 години, романът „ Процесът “ излиза в миг, когато Америка е на съдбоносен кръстопът. Обявен е за един от най-хубавите романи на 2024 година от „ Амазон “ и има най-голям рейтинг в „ Гудрийдс “ от всички книги на Дейвид Балдачи.

„ Това не е единствено страховит правосъден трилър. „ Процесът “ е огромен американски разказ. “

Алекс Майкълидис

„ Най-добрата книга на Дейвид Балдачи. “

Скот Търоу

На 15 юли излиза „ Процесът “ от Дейвид Балдачи и към този момент е в  на уеб страницата на издателство „ Обсидиан “. Авторът на бестселъри този път слага действието на романа през 60-те години на ХХ век и изследва несправедливата правосъдна система и расовите предубеждения в американския Юг, като предлага на читателите изчерпателен взор върху персоналните и публичните битки на това време.
Издателство „ Обсидиан “Дата на издаване 15 юли 2025 г.Превод Боян ДамяновХудожествено оформление Николай ПекаревISBN 978-954-769-610-5Страници 472Цена 25 лева / Евро 12.78Корица мека
* * *

Из „ Процесът “ от Дейвид Балдачи
Снимка " Обсидиан "

Във всеки различен ден мъртвешката тишина в стаята не би направила усещане на никого, защото възрастните съпрузи нормално си подремваха, седяха неподвижно като котки или четяха безмълвно идентичните си библии, прелиствайки със старческите си пръсти страниците, изпълнени с мъдрост, примирение или принуждение.

В случая насилието биеше на очи, тъй като мъжът бе прострян по тил на пода, а тялото на дамата лежеше сгърчено върху креслото с хубава тапицерия. Животът им бе лишен със сурова увереност.

Самите жертви не бяха забележителни с нищо. Онова, което щеше да се запомни, беше публичният прелом, провокиран от гибелта им. Случилото се щеше да взриви пристрастеностите като неочакван изстрел измежду нищо неподозираща навалица. Жестокото двойно ликвидиране щеше да стане извор на клюки и злословия, разнасяни с десетилетия из окръг Фрийман, Вирджиния.

– Имаш право да запазиш безмълвие. Чу ли ме? – обърна се първият помощник-шериф към обвинения.

Заподозреният беше на колене със закопчани на гърба ръце. Белезниците се впиваха в китките му. Единствените външни признаци на обзелия го смут бяха треперенето на пръстите му и учестеното дишане.

– Тая черна гад няма какво да каже, даже да желае – обади се вторият помощник-шериф.

Беше висок към метър и осемдесет, жилест като бич, с солидна челюст и очи, наподобяващи дупки от патрони. Шапката му се беше килнала обратно.

Убийствената влага, разнасяща се от близката река, проникваше на всички места като токсичен военен газ в окопи. От лицата на помощник-шерифите капеше пот, образуваше тъмни петна по колосаните им ризи и ги нервираше по този начин, като че ли рояци мухи кръжаха към ноздрите и очите им, добавяйки скука към гнева им.

Първият продължаваше да чете от дребното бяло картонче, което бе измъкнал от джоба си. Беше невисок и кръговиден като дънер. Стигнал бе до мястото, където се споделяше, че на обвинения ще му бъде възложен длъжностен бранител, в случай че не може да си разреши подобен, когато сътрудникът му, явно обезпокоен от тези нови права, го прекъсна още веднъж:

– Я ми кажи, Лирой, кой юрист с всичкия си ще се хване да пази тоя чернокож? Държа да знам.

Реймънд Лирой не му обърна внимание и продължи да чете от картончето, тъй като още не беше наизустил думите. Съмняваше се, че в миналото ще ги запомни, тъй като му липсваше предпочитание. Нямаше визия каква е тази Миранда, само че знаеше, че правната скоропоговорка на картончето е предопределена да оказва помощ на направилите закононарушения против белия човек. А това караше всяка дума, която бе заставен да чете поради решението на деветима мъже в съдийски тоги на хиляда километра от там, да изгаря езика му като белина.

– Разбираш ли какво ти прочетох преди малко? – попита Лирой. – Трябва да чуя отговора ти, по този начин желаят ония кучи синове във Вашингтон.

Партньорът му стискаше дръжката на 38-калибровия смит и уесън, подаваща се от кобура на кръста му.

– Защо просто не му махнеш белезниците, та да се опита да побегне? Ще спестим на хората от този прекрасен окръг разноските за пътуването му до Ричмънд и тока за електрическия стол.

– Вече няма изтезания, Джийн. Било грубо и нечовешко.

Джийн Талиаферо настръхна.

– А това, дето е направил, човешко ли е, Лирой?

В ъгъла на стаята имаше прекатурена масичка, към която бяха разпилени всякакви неща, стояли дълго върху нея, преди всичко фотографията на съпрузите като млади влюбени, направена преди повече от петдесет години. Той – с широкопола шапка в ръка и присвити проницателни очи; тя – с изтънчено кепе върху дребната си глава и сресана на път коса, поради която приличаше на дете. Над тях се виеше арка от орлов нокът и жасмин, към която летяха пчели и пеперуди като дребни привидения, запечатани от обектива.

Сега фотографията лежеше на пода; ръбът на счупеното стъкло бе оставил върху нея драскотина, която минаваше през лицето на дамата и стигаше до лявото око на мъжа.

 – Не можем да го гръмнеме – сподели Лирой. – Той е наш задържан.

– Той е една шибана чернилка! – изрева Джийн.

– Знам! – сопна се изцяло обърканият Лирой. – Да не съм кьорав?

– Ами тогава? Няма да ни е за пръв път, я!

– Ама нещата към този момент не стоят по този начин – възрази разочаровано Лирой.

– Преди 100 години къде е била столицата на Конфедерацията? Тука, във Вирджиния. Нищо не може да промени това. Моят прапрадядо е имал такива като тоя. – Джийн уточни с показалец коленичилия мъж. – Били са негова благосъстоятелност. Имам фотография! Трябва да му изпържат задника на копелето.

– Нека – промърмори Лирой. – Но не желая да ме налазят глутница черни юристи. Сега, когато утрепаха лекар Кинг в Тенеси, негрите са тръгнали да завладяват страната.

Джийн изпръхтя пренебрежително.

– Тоя не беше никакъв лекар!

– Искам синът ми да продължи нашата идея. Трябва да се борим! Сто години, хиляда, колкото би трябвало.

Джийн си пое шумно въздух през зъби и издиша. Това угаси яростта му, като че беше запалена свещ, изложена на ненадейно течение. Лицето му стана непроницаемо като маска. Той приклекна до младия мъж и посегна към дървената палка на колана си. По нея се виждаха дузина напречни внезапни.

– Не си припомням да съм ти споделил да коленичиш. Я ставай!

Преди арестантът да успее да помръдне, палката се заби в корема му и го просна на пода.

Джийн се изправи.

– Казах ти да станеш, не да се пльоснеш по лице, демон да те вземе. Ставай незабавно или ще ядеш дървото.

Бавно и трудно мъжът съумя да се надигне на колене.

Джийн приклекна до него и изсъска:

– Кой ти позволи да ставаш? – Цапардоса го с палката по тила и още веднъж го повали по лице; този път от скалпа на арестанта рукна кръв. Джийн се изправи и подмятна: – Боже, виж се какъв брой ти е мозъкът, а си тръгнал да се пишеш еднакъв с белия човек. Хайде, на крайници! – Сръга го с палката в ребрата. – Няма да дублирам.

Сантиметър по сантиметър арестантът отново се подвигна на колене, целият трептящ.

Джийн още веднъж приклекна до него.

– Браво! – изхили се той и погледна колегата си. – Кой сподели, че тия скотове не се поддават на дресиране? А, Лирой? – Извърна се към кървящия замаян мъж и видя халката на пръста му. – Ти какво, жена ли имаш?

Палката се стовари върху слепоочието му.

– Зададох ти въпрос. Няма къде да вървиш, отговаряй!

– Д-да.

– Какво?

– Да... господине.

Джийн приближи лице към неговото.

– Добре, добре. Бас държа, че е хубава. А, хубава ли е?

Арестантът кимна, което му донесе още един удар по главата.

– Говори! Никога недей просто да кимаш на бял. Това демонстрира пренебрежение.

Стиснал очи, младият мъж сподели:

– Много е хубава, господине.

– Добре, добре. А деца имаш ли?

– Да, господине.

– Чудесно. И какъв брой са?

– Три, господине.

– Три! – Джийн погледна колегата си. – Има три черни хлапета. – Той още веднъж се обърна към арестанта: – Значи по този начин, откакто ти изпържат задника в Ричмънд, аз и няколко другари ще навестим хубавата ти женичка и трите ти дечица. Позволи ми в този момент да ти кажа какво ще създадем с дечицата, откакто се позабавляваме с нея.

Той се наведе напред и прошепна нещо в ухото на арестанта, който изрева от гняв, извъртя се като оглупял и блъсна Джийн с едрия си торс.

Помощник-шерифът се претърколи встрани, необятно усмихнат. Свали шапката си, приглади обратно косата си и стисна с две ръце палката. После стана, надвеси се над обвинения, който лежеше безпомощно на пода, и съобщи тържествуващо:

– Оказана опозиция при арест, чиста работа.

И подвигна палката над главата си.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.