На върха на езика ни
1.
Езикът е по-голям от страната. В този факт няма нищо патриотично, нито пък антипатриотично. Става дума за елементарна аритметика – приказват го повече хора, в сравнение с има в страната, също така е по-възрастен от нея, а и живее по-дълго.
Езикът надживява народа си. Дори когато го назовават „ мъртъв “, той остава след гръмкия неуспех на последните режими и тогава... отива да живее в университетите. Не го е боязън от високото, настанява се на ония етажи, които са обичани на гълъбите. Намига ни от класиката или ни се репчи отдолу под научната лексика. Езикът е жилест дъртак.
Нашият също. Неведнъж е имало напълно действителни предпоставки българският да изчезне. Но е останал. Когато България е липсвала на картата, той отново е оставал.
Трудно ми е да приказвам за него без страсти, тъй като е причина за всичко хубаво, което ми се е случило. Това не е някаква лиготия, дано се схваща безусловно. Срещите с най-интересните и умни хора в живота ми дължа на езика. Прехраната си също. Любовите си.
Благодарение на българския въобще видях света и излязох от България. Пак с помощта на него билетите ми са двупосочни и не отпътувам дефинитивно, а се връщам тук. Дори не толкоз при мястото, колкото при езика. Всички тези идилични картини, които карат човек да потръпва и обичайно се свързват с родното място, с планините, горите и полята – аз ги свързвам с думите за тия неща. Споменът за планината няма да ме трогне толкоз, колкото музиката в самата българска дума, това ехо при „ – а н и н а “, което няма по какъв начин да не е от ария. Може да е приспивна, самодивска, а може би Балканът фактически пее хайдушка ария и това не е метафора, щом се съдържа в думата. Какво излиза? Нашата планина е невъзможна без ария. Езикът ни го споделя самичък. И кара човек да заобича Ботев, само че по различен метод – без да се бие в гърдите и без да си го татуира по краката. Просто му е признателен, че е дал имена на нещата, които като че ли постоянно сме знаели. Те са били на върха на езика ни. И един път посочени от поета, те си остават връх на езика ни.
Да, ние сме слушали по какъв начин гарванът грачи грозно, злокобно, само че не сме го чували в действителност, тези г-та и р-та в никакъв случай не са отеквали по този начин мощно в главите ни преди Ботевата алитерация. А сякаш са просто някакви букви.
Цялата природа може да е могъща колкото си желае, само че без ключа на езика това е самоцелно, декоративно господство. Вали си, само че като в преспапие – затворено е и аз не съм вътре. Само езикът ме позволява. Като дребен замервах небето с взор и то хем беше безпределно, хем нещо все му липсваше. Докато не чух за пръв път от Фурнаджиев: „ Гърмят на небето огромните, тъмните тъпани “. Тогава разбрах, че на небето постоянно са биели тъпани и че облаците са „ като крави, от искра окъпани “. И всичко това е несъмнено и не може да не е по този начин.
Не се сещах, че изворът е „ чаша за мъдреци и птици “ преди Иван Теофилов да ми каже.
Не бях виждал Витоша, до момента в който не прочетох у Смирненски, че тя е като „ виолетов остров в лунносребърни води “. И от този миг нататък тя си остана такава. Когато поетът ожени думите, се ражда истина. А нещо може да не е било истина, единствено тъй като не е било казвано до момента. Някой би трябвало да го каже. Езикът чака.
Езикът не се интересува, че сме на 111-то място по независимост на словото. Ние може и да не сме свободни – той е.
И макар всеобщото произвеждане на долнопробност, ние в действителност нямаме какво да отнемем на езика – можем единствено да прибавяме. Няма да го уязвят ни чуждици, ни чатове. Нито езиците за програмиране, в случай че ще да са по-доходоносни от майчиния. Нито преводите от български на български, както направиха с Вазов. Българския език няма да го убият даже българските политици – всяка тяхна изцепка се трансформира в лаф и отива в съкровищницата на градския фолклор. Помня по какъв начин преди време едни хубостници внесоха „ закон за чистотата на езика “, цялостен с правописни неточности. Това е все едно да влезеш в Народното събрание одрискан и да внесеш закон за чистотата на бельото. Изглежда има някаква причинност – на хората, които ръководят България, постоянно им куца българският.
Един финансов министър пък назова свободните актьори маргинали. Това още веднъж е неправилно боравене с езика, само че даже и то го обогатява. Впрочем, някой да помни кой е бил финансов министър по времето на Яворов? Е? Тогава кой е маргиналът?
Езикът отсява плявата. И министрите.
2.
Нека опиша небрежно една история за крадене на букви.
Преди има-няма две години група хубави, въодушевени хора измислиха нещо: направиха пейки с формата на български букви и поканиха създатели да дадат по едно свое стихотворение за съответната писмен знак. Поканиха и мен, аз споделих „ Ъ-ъ... това е доста забавно “, те рекоха „ Ъ-то към този момент е заето “, аз споделих „ Не, нямах това поради... “ и до момента в който се разберем, ми се падна ер дребен. Какво пък, ер дребен – огромна работа. И дадох едно свое стихотворение, което закачиха на пейката ер дребен зад Руската черква, тъкмо до паметника на Пушкин. Пейката беше красива, ер дребен се издигна в очите на минувачите.
Цялата концепция се споделяше „ Скритите букви “. И след към месец безусловно ми скриха буквите.
Звънна ми другарка – гневна, възмущението ѝ за малко да строши екрана на телефона: „ Да знаеш, че някой е избил плочката с твоето стихотворение от пейката! Каква е тая страна, какъв човек би трябвало да си да го направиш това... “
И аз се замислих какъв човек би трябвало да си – не ми хрумна нито един неприятен вид. Крадецът може да е бил критик и това в действителност да не е кражба, а критика. Или пък мастит редактор, който ще го пипне и ще го върне оправено. Може да е романтик-рецидивист, който това си прави – върви из града и краде лирика. Литературен Робин Худ, взема стихове от градинките и ги оставя в подлезите. А може да е клошар, да си е запалил огън с табелката и стихотворението ми да го е стоплило – не метафорично, а това постоянно е по-добре.
Няколко дни по-късно имах път натам. На пейката седяха двама, момче и момиче, на по не повече от шестнайсет. Пиеха бира. Той не знаеше какви момчета харесва тя, по тази причина се опитваше да бъде всички момчета по едно и също време: виждах по ръкомаханията, физиономиите, паузите, цялата несръчност. За по-малко от минута опитва да е неприятно момче, шегобиец, мистериозен вид, рицар, обуздан прислужник и тъмен отшелник. Тя един два пъти го удостои с нещо като усмивка – едвам не стопира с опитите. Той викаше обезверено българския език на помощ, само че колкото повече я гледаше, толкоз повече си гълташе граматиката.
На връщане преднамерено минах отново оттова. Явно родната тирада е благоволила да помогне – пичът или беше споделил каквото би трябвало, или стратегически бе премълчал огромна нелепост, тъй като седеше с няколко сантиметра по-близо до нея. Ер дребен беше станал още по-малък – пейката се беше свила, почтено. Пушкин зад тях гледаше с утвърждение и мълчеше. Като всеки талант, Александър Сергеевич беше наясно, че когато стихотворението се пише само́, не би трябвало да му се месиш.
Тръгнах си преди да се целунат и въображаемо благодарих на крадеца – тези двамата там нямаха потребност от моите трудове. Те участваха в друго стихотворение.
Езикът в никакъв случай не губи, ръкописите не горят и буквите не се крият задълго.
Трябва да си имал думи, с цел да позволиш на нещо хубаво да те остави без думи.
Честит празник!
Езикът е по-голям от страната. В този факт няма нищо патриотично, нито пък антипатриотично. Става дума за елементарна аритметика – приказват го повече хора, в сравнение с има в страната, също така е по-възрастен от нея, а и живее по-дълго.
Езикът надживява народа си. Дори когато го назовават „ мъртъв “, той остава след гръмкия неуспех на последните режими и тогава... отива да живее в университетите. Не го е боязън от високото, настанява се на ония етажи, които са обичани на гълъбите. Намига ни от класиката или ни се репчи отдолу под научната лексика. Езикът е жилест дъртак.
Нашият също. Неведнъж е имало напълно действителни предпоставки българският да изчезне. Но е останал. Когато България е липсвала на картата, той отново е оставал.
Трудно ми е да приказвам за него без страсти, тъй като е причина за всичко хубаво, което ми се е случило. Това не е някаква лиготия, дано се схваща безусловно. Срещите с най-интересните и умни хора в живота ми дължа на езика. Прехраната си също. Любовите си.
Благодарение на българския въобще видях света и излязох от България. Пак с помощта на него билетите ми са двупосочни и не отпътувам дефинитивно, а се връщам тук. Дори не толкоз при мястото, колкото при езика. Всички тези идилични картини, които карат човек да потръпва и обичайно се свързват с родното място, с планините, горите и полята – аз ги свързвам с думите за тия неща. Споменът за планината няма да ме трогне толкоз, колкото музиката в самата българска дума, това ехо при „ – а н и н а “, което няма по какъв начин да не е от ария. Може да е приспивна, самодивска, а може би Балканът фактически пее хайдушка ария и това не е метафора, щом се съдържа в думата. Какво излиза? Нашата планина е невъзможна без ария. Езикът ни го споделя самичък. И кара човек да заобича Ботев, само че по различен метод – без да се бие в гърдите и без да си го татуира по краката. Просто му е признателен, че е дал имена на нещата, които като че ли постоянно сме знаели. Те са били на върха на езика ни. И един път посочени от поета, те си остават връх на езика ни.
Да, ние сме слушали по какъв начин гарванът грачи грозно, злокобно, само че не сме го чували в действителност, тези г-та и р-та в никакъв случай не са отеквали по този начин мощно в главите ни преди Ботевата алитерация. А сякаш са просто някакви букви.
Цялата природа може да е могъща колкото си желае, само че без ключа на езика това е самоцелно, декоративно господство. Вали си, само че като в преспапие – затворено е и аз не съм вътре. Само езикът ме позволява. Като дребен замервах небето с взор и то хем беше безпределно, хем нещо все му липсваше. Докато не чух за пръв път от Фурнаджиев: „ Гърмят на небето огромните, тъмните тъпани “. Тогава разбрах, че на небето постоянно са биели тъпани и че облаците са „ като крави, от искра окъпани “. И всичко това е несъмнено и не може да не е по този начин.
Не се сещах, че изворът е „ чаша за мъдреци и птици “ преди Иван Теофилов да ми каже.
Не бях виждал Витоша, до момента в който не прочетох у Смирненски, че тя е като „ виолетов остров в лунносребърни води “. И от този миг нататък тя си остана такава. Когато поетът ожени думите, се ражда истина. А нещо може да не е било истина, единствено тъй като не е било казвано до момента. Някой би трябвало да го каже. Езикът чака.
Езикът не се интересува, че сме на 111-то място по независимост на словото. Ние може и да не сме свободни – той е.
И макар всеобщото произвеждане на долнопробност, ние в действителност нямаме какво да отнемем на езика – можем единствено да прибавяме. Няма да го уязвят ни чуждици, ни чатове. Нито езиците за програмиране, в случай че ще да са по-доходоносни от майчиния. Нито преводите от български на български, както направиха с Вазов. Българския език няма да го убият даже българските политици – всяка тяхна изцепка се трансформира в лаф и отива в съкровищницата на градския фолклор. Помня по какъв начин преди време едни хубостници внесоха „ закон за чистотата на езика “, цялостен с правописни неточности. Това е все едно да влезеш в Народното събрание одрискан и да внесеш закон за чистотата на бельото. Изглежда има някаква причинност – на хората, които ръководят България, постоянно им куца българският.
Един финансов министър пък назова свободните актьори маргинали. Това още веднъж е неправилно боравене с езика, само че даже и то го обогатява. Впрочем, някой да помни кой е бил финансов министър по времето на Яворов? Е? Тогава кой е маргиналът?
Езикът отсява плявата. И министрите.
2.
Нека опиша небрежно една история за крадене на букви.
Преди има-няма две години група хубави, въодушевени хора измислиха нещо: направиха пейки с формата на български букви и поканиха създатели да дадат по едно свое стихотворение за съответната писмен знак. Поканиха и мен, аз споделих „ Ъ-ъ... това е доста забавно “, те рекоха „ Ъ-то към този момент е заето “, аз споделих „ Не, нямах това поради... “ и до момента в който се разберем, ми се падна ер дребен. Какво пък, ер дребен – огромна работа. И дадох едно свое стихотворение, което закачиха на пейката ер дребен зад Руската черква, тъкмо до паметника на Пушкин. Пейката беше красива, ер дребен се издигна в очите на минувачите.
Цялата концепция се споделяше „ Скритите букви “. И след към месец безусловно ми скриха буквите.
Звънна ми другарка – гневна, възмущението ѝ за малко да строши екрана на телефона: „ Да знаеш, че някой е избил плочката с твоето стихотворение от пейката! Каква е тая страна, какъв човек би трябвало да си да го направиш това... “
И аз се замислих какъв човек би трябвало да си – не ми хрумна нито един неприятен вид. Крадецът може да е бил критик и това в действителност да не е кражба, а критика. Или пък мастит редактор, който ще го пипне и ще го върне оправено. Може да е романтик-рецидивист, който това си прави – върви из града и краде лирика. Литературен Робин Худ, взема стихове от градинките и ги оставя в подлезите. А може да е клошар, да си е запалил огън с табелката и стихотворението ми да го е стоплило – не метафорично, а това постоянно е по-добре.
Няколко дни по-късно имах път натам. На пейката седяха двама, момче и момиче, на по не повече от шестнайсет. Пиеха бира. Той не знаеше какви момчета харесва тя, по тази причина се опитваше да бъде всички момчета по едно и също време: виждах по ръкомаханията, физиономиите, паузите, цялата несръчност. За по-малко от минута опитва да е неприятно момче, шегобиец, мистериозен вид, рицар, обуздан прислужник и тъмен отшелник. Тя един два пъти го удостои с нещо като усмивка – едвам не стопира с опитите. Той викаше обезверено българския език на помощ, само че колкото повече я гледаше, толкоз повече си гълташе граматиката.
На връщане преднамерено минах отново оттова. Явно родната тирада е благоволила да помогне – пичът или беше споделил каквото би трябвало, или стратегически бе премълчал огромна нелепост, тъй като седеше с няколко сантиметра по-близо до нея. Ер дребен беше станал още по-малък – пейката се беше свила, почтено. Пушкин зад тях гледаше с утвърждение и мълчеше. Като всеки талант, Александър Сергеевич беше наясно, че когато стихотворението се пише само́, не би трябвало да му се месиш.
Тръгнах си преди да се целунат и въображаемо благодарих на крадеца – тези двамата там нямаха потребност от моите трудове. Те участваха в друго стихотворение.
Езикът в никакъв случай не губи, ръкописите не горят и буквите не се крият задълго.
Трябва да си имал думи, с цел да позволиш на нещо хубаво да те остави без думи.
Честит празник!
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ