— Ана, погледни я поне. Та тя е твое точно

— Ана, погледни я най-малко. Та тя е твое тъкмо копие! – прошепна акушерката.

— Не, даже не желая да чувам. Имате ли формуляр за отвод? Не ме занимавайте повече! Няма къде да я заведа!

— Нямаш ли родители? – попита акушерката – Нямаш ли си дом?

— Имам една остаряла майка, тя самата е като дете. На село никой няма да ме разбере, ще има злословия и клюки по през целия ден. 

— Нека си приказват. По-късно ще съжаляват. Само виж какъв брой е красива дъщеричката ти!

— Нямам облекла, нямам памперси. Няма пари даже за билет за у дома.

— Ще ти оказа помощ, всички ще помогнем! Имаме специфичен фонд, оттова ще отделим пари. Как ще кръстиш бебето?

— Вяра…

—  Прекрасно име. Нахрани я.

Няколко дни по-късно чак на гарата Ана осъзна каква неточност можеше да направи. Тя прегърна щерка си и заплака. Дори се срамуваше, като си спомнеше думите си в родилното.

Ана щеше да бъде постоянно признателна на благата акушерка. Акушерката не спираше да я поддържа.

—  Всичко е наред, всичко ще се подреди. И аз преди време бях в сходна обстановка и нямах покрив над главата си. Трябваше да прекъсна бременността в късен стадий и останах бездетна – призна й акушерката.

— Какъв смут – прошепна Ана.

— Мъжът ми ме заряза, когато разбра, че съм безплодна.

— Как по този начин помагаш на децата да се раждат, а свои нямаш… – учуди се Ана.

Акушерката единствено се усмихна и на прощаване сподели:

— Грижи се за нея! Ако имате проблеми, свържи се с мен. 

Дългият път свърши. Ана вървеше през родното си село и се оглеждаше. Колко обезпокоена беше, тъй като реакцията на майка й можеше да бъде ужасна.

— Аничка, върна ли се? – чу гласът на съседката.

— Да. Къде е майка ми?

— Никой ли не ти сподели? Майка ти умря преди 3 месеца… Може би за положително, да не вижда този позор – промърмори съседката и се прибра.

Ана искаше да изкрещи от болежка, само че се сдържа поради щерка си. Не можеше да си разреши да страда и да рухне, трябваше да събере всичките си сили и да отгледа бебето.

***
Минаха години. Настъпи Коледа. Ана се приготвяше за празничната вечеря, а щерка й гледаше снега през прозореца.

— Мамо, къде е моята баба? Приятелите ми вървят при бабите си за Коледа, а ние с теб постоянно честваме дружно, а на тях им подаряват и дарове – сподели щерка ми.

— Нашата баба е на небето, тя даже не съумя да те види…

— А другата?

— Коя друга?

— Трябва да имам две баби! Всеки има две баби!

Ана се замисли за минута. Изведнъж лицето й просветна.

— Можем да отидем при нея! Съвсем забравих! Тя работи в родилния дом, в който си роден!

На идващия ден майка и щерка взеха рейса и отидоха в града. Отидоха в родилния дом, само че се оказа, че акушерката Нина Георгиева към този момент не работи там.

— Как можем да я намерим? Може би има по какъв начин да ми дадете адреса?

— Не ни разрешават. А вие коя сте?

— Нейната племенница – излъга Ана.

— Добре. Сега ще потърся адреса й.

Жената извади лист хартия с адреса на акушерката. Ана извика такси и трепереща потегли към най-скъпия си човек. Вратата отвори остарялата акушерка Нина – все по този начин усмихната и здрава. 

— Здравей.

— Ана?

— Да. А това е щерка ми Вяра. Помниш ли я?

— Че по какъв начин да не я помня… Заповядайте, скъпи посетители!

Пиха чай. Ана описа на акушерката по какъв начин се е развила ориста й. Нина показа своите проблеми.

– Ана, останете при мен, напълно сама съм.

— А на кого да оставя къщата на село? Защо не дойдеш ти с нас на село, по-близо до природата? Има река, гора, ще си гледаме домашни зеленчуци.

— Знаеш ли, няма да откажа. През целия си живот съм мечтаела за селски живот!

— Дадено! Утре отпътуваме – сподели Ана.

— Бабо, в този момент ще бъдеш ли с нас за Коледа? – попита дребната Вера.

– Разбира се, по какъв начин мога да пребивавам в този момент без такава красива внучка!

Нито Ана, нито Нина даже не са си мечтаели, че в миналото ще намерят пълноценно семейство. Но не щеш ли го откриха.