Илюзиите са за душата това, което е атмосферата за земята.

 

„ Илюзиите са за душата това, което е атмосферата за земята. Животът е сън. Събуждането е това, което ни убива. “ Това са част от безсмъртните думи на меланхоличната английска кралица на прозата на 20-ти век,  чиито творби не стопираме да препрочитаме в разнообразни стадии от живота си. Вирджиния Улф не стопира да ни удивлява и до през днешния ден, тъкмо 80 години откакто натъпка джобовете си с камъни и се потопи вечно в реката, покрай къщата си надалеч от Лондон.

За едни тя е надута психо, за други е образец за ентусиазъм, само че истинатата е, че повече от век романите и есетата й се радват на международна известност. А въпросът за какво една жена, която има всичко – и хубост, и разум, и пари, и авторитет в обществото, и почитание в фамилията, не намира сили да превъзмогне ужаса на войната и поставя завършек на живота си, продължава да намира най-различни отговори от разнообразни генерации.



Биографията на Улф, която минава през раждането й през 1882-а под името Аделайн Вирджиния Стивън, фамилните нещастия, небрежно подписания брак, любовта с друга писателка, другарските кръгове, вътрешните бесове и безкрайния й работохолизъм са добре известни на всички, прочели най-малко най-известния й разказ - " Г-жа Далоуей ". Какво обаче не знаем за фенимистката, която се опълчи против стандартите и търсеше през целия си живот колкото публично пълноправие, толкоз и душевно равновесие.



Трите опити за самоубийство

Добре знае се, че в последните месеци от живота си Вирджиния Улф линее, написа и преправя трескаво страница след страница, а военната конюнктура, в която нацизма настава в Европа, довежда безчет кошмари в, така и така, тревожния й разум. Демоните от предишното се връщат, с цел да станат най-после неумолими. Вирджиния знае, че избавление за нея няма и със сетни сили съумява да довърши последната си книга " Между дейностите ".  Пъхва измежду страниците прощално писмо до брачна половинка си, в което му споделя, че сенките са замъглили съзнанието й и тя е изгубила борбата с живота. На 28 март 1941 година Вирджиния Улф облича палтото си, обува ботите си и хвърля се в реката, близо до къщата им. Часове по-късно, брачна половинка й – Ленард, тича оглупял край водата, само че единствената диря от нея е обичания й чадър- бастун, който се носи по течението.

По-малко са известни обаче другите два опита на самоубийство в живота й. Първият е след поредност от загуби, които претърпява в фамилията. Майката й умира, когато Виргиния е на 13. Две години по-късно си отива и по-голямата й сестра Стела. Тези трагични събития докарват първите нервни сривове на тийнеджърката, само че след гибелта на татко си 22-годишната Вирджиния изпада във съдбовна нервна рецесия, скача от прозореца и я избавят на косъм. „ Вирджиния още тогава е била маниакално-депресивна, само че по това време тази болест към момента не е позната и надлежно не е можело да се лекува, “ отбелязва биографистката Пантиа Рийд.

Десетилетие по-късно, по време на Първата международна война, тя още веднъж не може да понесе ужаса на кръвта, жертвите и насилието. Изпива цяло шише приспивателни, само че мъжа й съумява да я откри в точния момент и лекарите я съвземат.

Желанието за самоубийство стартира още веднъж с началото на Втората международна война, когато наподобява, че нацистите ще победят. Улф и брачният партньор ѝ Ленард, който е евреин, вземат решение да се отровят с ауспуха на колата. Техни другари разказвали, че в гаража на къщата имало големи ресурси от нефт. Но Вирджиния в последна сметка избрала различен метод за прощаване със света.

Между хумора и бесовете

Знае се, че като младеж Улф била извънредно саможива, ужасявала се от всеки контакт, изчервявала се, когато някой й приказва, в никакъв случай не гледала чужд в очите.

В някои от есетата й („ A Sketch of the Past “ и „ 22 Hyde Park Gate “), които стават известни едвам след гибелта й, е ясна повода за плахостта й. Била е насилвана полово от по-големите си полубратя – Джордж и Джералд, а тази контузия раздрусала психическото й здраве.  Отклоненията се проявявали още в младежките години, когато психясвала сестра си като драскала нощем с нокти по стената, а денем пищяла щом се огледа в огледалото.



Изненадващо за интровертната натура на Вирджиния, тя в действителност имала възприятие за комизъм. Сред хора, където се усеща в свои води, била душата на компанията. Заедно с няколко членове от нейния кръг, наименуван Блумсбъри, се преоблекли като етиопски принцове и се качили на борда на боен английски транспортен съд. Там били посрещнати с почести. Морските вълци дори им се извинили, че не знаят химна на Етиопия, само че изпели на всеослушание – този на Зинзибар. На другия ден визитата на подправените етиопски благородници било отразено по вестниците, тъй като един от компанията се изпуснал пред другари. Това блъснало за дълго по реномето на английската флотилия и дало старта на карикатурите на Острова.

Въпреки радостната история, Вирджиния обичала усамотението в селската си къща, където вечер се потапяла във ваната с френски прозорец, съставяла на глас разговорите на героите си, а на идващия ден първо сядала на ниско столче с дъска, с цел да прави мемоари, а след това ги преписвала на пишеща машина.

Страхувала ли се е от секса?

Знае се, че още когато е на 27 години, Вирджиния признава, че се опасява от секса. Но това не и пречи да направи любовта на живота си друга жена. В търсене на безспорната независимост, писателката прескача рестриктивните мерки на брака си и се впуска в сантиментална връзка с писателката от нейните обществени среди - много по-освободена в полово отношение Вита Саквил-Уест. Вита се трансформира в държанка и муза на Вирджиния и през 1928 година тя написа биографичния разказ „ Орландо “, мощно повлияна от връзките си с нея. Синът на Вита – Найджъл след време го назовава „ най-дългото и най-очарователно любовно писмо в литературата. “

Макар в дневниците си Виржиния да написа, че не се омъжила по обич, първите години на брака си тя взема решение, че е време да се научи да бъде по-добра стопанка. Записва се даже на готварски курс. Но малко по-късно схваща, че това не е за нея. По случайност изпича сватбената си халка в пудинга.

Мъжът, който я боготвореше

Въпреки това, брачна половинка й я боготвори до края на живота си.  В предсмъртното си писмо, тя моли Леонард да унищожи всичките й документи, само че той не го прави. Вместо това, до края на живота си събира и разгласява своите публикации, дневници и писма, показвайки с жив образец, че фразата: Зад всеки съумял мъж стои една мощна и вярна жена, от време на време може и да е обърната.

Вече 80 години всички фенимистки не престават да се възхищяват на смелостта на Вирджиния Улф да скъса публични окови, само че внимателно икономисват мненията си за страховете й, трансформирали я в прекомерно комплициран, интровертен и придирчив образец от женския жанр, която по едно и също време се къпе в популярност и потъва в дълбока меланхолия след всеки приключен разказ.  Дори когато разказва гибелта си, тя остава задоволително спорна: Това ще бъде това велико събитие в живота ми, което в никакъв случай няма да мога да опиша в книгите си.