Защо океанът e като гигантски буфер, който забавя ефектите на

Защо океанът e като великански буфер, който забавя резултатите на световното стопляне и каква е цената за това? На този въпрос се пробва да даде отговор в специфичен разбор за  Емил Гачев, доцент в катедра “География, екология и запазване на околната среда ” към Природо-математическия факултет на Югозападния университет „ Неофит Рилски “ като работи и в департамент “География “ към НИГГГ-БАН.  Океанът е голям естествен буфер, който смекчава резултата, оказван върху атмосферата от въглеродните излъчвания. Чрез механизмите на карбонатната система, той съумява да всмуква до 60% от отделяния от индивида въглероден диоксид. Цената за това обаче е увеличение на киселинността на водата, като единствено за последните 30 години междинната големина на pH в повърхностните води е намаляла от 8,3 на 8,1, което подхожда на повишаване на киселинността с 30%. Освен че тази смяна е опасност за морските организми, в дълготраен проект казусът е, че в случай че равнището на киселинност се увеличи прекалено много, потенциалът на океанската вода да поема въглероден диоксид внезапно ще се намали. Какво съставлява карбонатната система на Световния океан?
Карбонатната система е верига от химични взаимоотношения, посредством които океанската вода приема, натрупва и отделя карбонатни съединения и въглероден диоксид. Карбонатната система е главен инструмент, посредством който океанът взе участие във въглеродния баланс на планетата и в „ обезвреждане “ на въглеродните излъчвания посредством тяхното усвояване и задържане. Въглеродният диоксид (СО2) е един от газовете с главно значение за биологичните и атмосферните процеси. В морската вода той попада от въздуха или вследствие на виталната активност на организмите (при дишането и при разложение на органични вещества).  Съществува директна връзка сред количеството на разтворения въглероден диоксид и киселинността на водата.
Киселинността (или реакцията) демонстрира какво е съотношението сред водородните (Н+) и хидроксилните (ОН-) йони във водата. При вода с неутрална реакция концентрацията на водородните йони е идентична с тази на хидроксилните йони, като е равна на към 10-7 mol/l. Колкото повече са водородните йони, толкоз по-голяма е киселинността на водата.  За премерване на киселинността е въведен числов индикатор – pH, който показва концентрацията на ОН йоните в банален тип – единствено степенният индикатор, и то без негативния знак. Тоест, при неутрална реакция на разтвора, рН е равно на 7. Така изразената числова големина може да се променя от 0 до 14. При стойности под 7 реакцията на водата е кисела (водородните йони са повече от хидроксилните), а при стойности над 7 реакцията е алкална (тогава съотношението е в интерес на хидроксилните йони).  Поглъщането на въглеродния диоксид от атмосферата в океана зависи от температурата на водата, само че и от концентрацията му във въздуха. По отношение на газовете, студените води имат по-голяма разтворимост. Вторият значим съставен елемент в карбонатната система е притокът на разтворени от речната и морската вода съставни елементи от варовикови и други химически разтворими скали – най-вече хидрокарбонатни (HCO3–), калциеви (Ca2+) и по-малко магнезиеви (Mg2+) йони. В повърхностните пластове на водните басейни, изключително в крайбрежните области, става засищане и даже уталожване на водите с такива съставни елементи. До химическо утаяване на калциев карбонат (CaCO3) на дъното на океана обаче се стига извънредно рядко, тъй като калциевите и карбонатните йони се извличат от морските организми, които построяват своите скелети и черупки от калциев карбонат. След гибелта на организмите, техните карбонатни остатъци се отсрочват на дъното и след дълго уплътняване и спояване могат да се трансфорат отново във варовикови скали.