Защо един анестезиолог написа книга с разкази по време на

Защо един анестезиолог написа книга с разкази по време на пандемията. Ето какво споделя в " Мрежата " за книгата си „ Мигове “ с доктор Борис Таблов, анестезиолог в Нойрупин, Германия.

„ Идеята за написването на разказите се появи малко преди да пристигна пандемията, само че за не малко от разказите получих ентусиазъм по време на пандемията. Черпя въодушевени от неща, които в действителност са доминирали съзнанието ми в всекидневието, само че и самата пандемия в началния ѝ интервал, когато всичко беше неориентирано и всеки се бореше със личните си усеща и страсти. Да пиша е форма на прочувствено разтоварване за мен. Най-хубаво пиша, откакто се прибера от тежко наряди и съм физически и прочувствено привършен, сядам и пиша. След няколко дни чета написаното и от време на време нямам доверие, че аз съм написал тези страници. „ Мигове “ е разходка в моите страсти и прекарвания. “

Неизвестността

„ Със сигурност вирусът ни сподели, че макар всички постижения на медицината, сме уязвими и не сме подготвени за всичко и едно малко парче РНК обърка хода на всекидневието ни на всевъзможни равнища и чисто медицински ни сложи, най-малко през първата и втората вълна, да не можем да оказваме помощ. Мащабът беше толкоз огромен, че аз в границите на моя опит от над 20 години не се бях сблъсквал с нещо сходно. Това основава доста сериозен дискомфорт, това е нещо, с което не си привикнал. Аз съм натоварен доктор, реаниматор, знам, че гибелта е непрекъсната битка сред нашите старания и „ нея “, само че тук попаднахме в обстановка, в която нямахме какво да създадем и това чувство за беззащитност си беше огромен прелом. Този вирус върна в обществата доста въпроси за положения, които бяхме приели за даденост. “

Любовта, споделеността и вярата

„ В началото, до момента в който траеше неизвестността, хората бяха обединени от самата неопределеност и имаше същинска споделеност – дарителски акция, съпричастност. В следствие се намесиха различен процеси и хората се разделиха гневно. Пандемията беше фотография на моментното положение на обществата. В общества, в които има застъпен детайла на съпричастност, тя се прояви и по време на пандемията. В България в последните 30 години процесите бързо потеглиха в посока на индивидуализацията – всеки самичък за себе си да съумява. Затова и след първата вълна на взаимност, всеки самичък стартира да преценя и то най-много персоналната цена, която да заплаща за това, което се случва. Все отново съпричастност има, само че тя е в обособените групи, на които се раздели обществото ни. Проблемът е по какъв начин тези групи да намерят още веднъж път една към друга. Но животът ни непрестанно придвижване сред две крайности. От една страна, са любовта, насладата, а от другата страна, не би трябвало да забравяме, че това не е даденост и всеки момент е значим, тъй като елементарно можем да ги загубим. Затова и книгата се споделя „ Мигове “.

„ Съчките “

„ Няма съвпадане. Ако гледаме по този начин на пациентите си, по какъв начин ще си свършим качествено работата. Имам безспорна тъпота към този метод на говорене, тъй като съгласно мен, нито един доктор няма право да посочва безстопанствен живот по този метод. Всеки живот е значим. Струва ми се, за жалост, че в България има не малко хора, които изповядват тезата за „ съчките “. Според мен, главният проблем на България като страна е, че сме изгубили отношението към живота. У нас животът не е съществена полезност, да желаеме да пазим живота на другия по всички вероятни способи и да поставяме всички старания за това. По тази причина непрестанно стават нещастия в България от всевъзможен мащаб – битови, произшествия и така нататък тъкмо, тъй като го няма това отношение, че всеки живот е скъп. Затова сме и на челните места по смъртност в пандемията. “

Чуйте целия диалог с доктор Борис Таблов в звуковия файл.
Снимки – персонален архив