За странстванията и патилата на П. Р. Славейков като учител,

За странстванията и патилата на П. Р. Славейков като преподавател, споделено в монографията на Константин ГЪЛЪБОВ „ Петко Славейков. Живот. Дейност. Творчество “ (1970 г.).

(Портрет на Петко Славейков от 1884 година, фотограф: Иван Карастоянов)

Борба с владиците

Учител в Търново, Килифарево и Бяла: 1843 - 1845

„ Колко пердах, братко мой, какъв брой аз съм трахкал! Лук съм ял, чук въртял - така съм станал даскал... “

Учителската си активност Петко Р. Славейков стартира в Търново още в 1843 година, когато бил на 16 години. Тук Славейков учителствува в учебното заведение на Долна махала. Задържа се обаче в това учебно заведение единствено два-три месеца, тъй като написва една ирония против двамата гръцки владици - Папарет (предишния) и Неофит (новия). Написана доста успешно в духа и размера на националните песни, тя стартира по този начин:

Прославило се Търново със славни гръцки владици,
най си се доста популяризира със Панарета делия,
делия, делибашия, лудия гръцки епископ.
Като гидия ходеше, враня си коня яздеше,
окачен токмак носеше, селата обикаляше,
сякак народадереше, и неверни пари береше...
Поповете си яздеше, груби им думи думаше:
Де гиди старци-магарци!
А кметовете псуваше, псуваше и ги биеше,
калпаците им хвърляше и толуми им думаше.
А йощ се повеч прославинаше Велико Търново
със Неофита мъдрия, мъдрия и лукавия...

Това сатирично стихотворение, което се е преписвало и разпространявало от ръка на ръка, се появило по едно време, когато битката сред българските патриоти и гръцките владици била във напредък. Песента се посрещнала от българското население в Търново, и то от най-долните пластове, с екстаз. Те били множеството пришълци от селата, само че имало сред тях и неколцина възрастни възпитаници, поборници на българщината, носители на антигръцкия дух, който им бил вдъхнал Неофит Бозвелията. От тия възпитаници Петко Славейков бил най-малкият.

Един негов съученик от гръцкото учебно заведение в Търново, наследник на лекар гъркоман, съумява да открадне личния му ръкопис и го предава на владиката Неофит, по-точно на митрополитския секретар Костаки, за който се припявало също в продължението на тази ария. Ядосан мощно, секретарят праща една вечер владишкия ясакчия (телохранител) да докара младия Петко в митрополията и стартира да го псува и на националност, и на родители. Още повече той се ядосал, когато Петко Славейков, вместо да изслуша безропотно тия псувни, му отвърнал със същите (според Рачо Славейков). По заповед на разярения Костаки младият стихотворец бил затворен в една стая, гдето владиците си затваряли кокошките, що им носели несметно от близките села (разбира се, безплатно). До този курник живеел клисарят на митрополлтската черква дядо Кольо. След час, час и половина той пристигнал при Славейков да го пита вечерял ли е и като му споделил, че не е, донесъл му малко хлебец и маслинки. После му донесъл и вода за пиянство в един оклоцан пръстен съд и една угарка от свещ. Като я запалил, рекъл: „ Вечеряй скоро, дорде не е догоряла свещта! “ А на излизане му споделил троснато:„ Да би спокойно седяло, не би знамение видяло! “

„ Какво претеглих - написа по-късно Славейков в спомените си - през онази дълга нощ от бълхи и кокошинци, един бог знае, в случай че знаеше бог за теглилата на слабите от мощните и за ония пакости, що могат да им създадат бълхите и кокошите гадинки! “ Положението на затворения било нетърпимо, само че още по-мъчително било за него унижението, което изпитал от страна на митрополитския секретар Костаки, който бълвал глупости по адрес на българския народ. Много пъти отсетне, като си спомнял за този скръбен случай, Славейков заплаквал от гняв.

На сутринта младият преподавател бил освободен от кокошарника и изгонен от учителското му място. После той си спомнял постоянно думите на дядо Кольо:„ Да би спокойно седяло, не би знамение видяло. “

Според Рачо Славейков тази изразителна сентенция направила мощно усещане на татко му и му дала първа повод да събира национални пословици. Отпосле това станало за него пристрастеност, която не го напуснала до края на живота му. Плод на тази пристрастеност са издадените през 1890 и 1897 година два тома пословици под надпис „ Български притчи “, в предговора на които намираме много автобиографични данни за живота на Славейков.

След нощуването при бълхите и кокошинците на владишките кокошки стартират странствуванията и патилата на П Р. Славейков като преподавател.

Най-напред той отива в близкото село Килифарево, гдето учителствувал към година и три месеца и записал към 250 поговорки.

Но тук неговото служебно състояние било доста унизително. Когато селските чорбаджии (неграмотници до един) се събирали в стаята му да преглеждат общинските въпроси, той трябвало да стои вън и да влиза при тях единствено когато го повикат да им пали лулите или да им напише някое писмо. Независимо от това тия простаци го оставяли и да гладува. При постъпване на работа те му обещавали, че ще го хранят с кокошки, а след това му давали единствено резен клисав самун или изобщо нищо не му давали, та си лягал гладен.

През пролетта на 1845 година отмъстителният Неофит и Костаки съумели да го прогонят и от Килифарево, та той тръгнал пеш по търновските села да си дири ново учителско място. Но на всички места, гдето се настанявал като преподавател, оставал единствено ден до пладне - докато Неофит и Костаки го надушвали като ловен псета и подгонвали още веднъж. Така той се застоял три-четири седмици в Дебелец, две в Кованлъка, месец в Церова кория, една седмица в Лясковец и откакто ловджийските псета го прогонвали и оттова, удря го на ново пешеходство от село в село, та стига чак в Бяла, гдето учителствувал към три месеца в една църковна стаичка, покрита със плява.

Но ловджийските псета го надушили и тук и пращат собствен човек да го арестува и откара в Търново под претекст, че давал вули за сватба, което не отговаряло на истината.

В Търново той съумял да се оправдае и се върнал назад в Бяла, само че до момента в който събере учениците си и продължи образователните си занятия, Ферад бей, заповедникът на градчето, го арестува в сламената му стаичка, оковава го във вериги и го праща в пандиза. Някакъв авторитетен татко на негов възпитаник съумял да го освободи от пандиза, нагостил го вкъщи си, само че по-късно му споделил, че изискването за освобождението било да не замръква в Бяла.

Нужно ли е да означаваме, че Ферад бей е изпълнявал заповед на Неофит и Костаки?

Учител в Пиперово, Свищов и Михалци: 1846

Тук Славейков прекъсва мемоарния си роман и пита: „ Ти да си, читателю, покоряваш ли се или не?Аз се покорих. Още денем, без пара, без пул, с една платняна торбичка на рамо - в която нямаше с изключение на малко селски самун и сол, две глави червен лук, две гръцки книжки за прочит и една тетрадка със мемоари на събраните ми думи - потеглих за Пиперово и Караманово. С мрака стигнах в Пиперово и попитах за даскал, в случай че има там, или за поп. Някои положителни хорица ме заведоха до къщата на попа, синът на който бил даскал в селото, само че в този момент, лете, не събирал момчетата. Като влязох в двора, кучетата скочиха върху ми и демонстрираха гостоприемството, което ме очакваше. Мина се време, доде се отбраня самичък от кучетата и през двора да дода до къщните врата. Застаряла една жена, в кирливи и опърпани облекла, се подаде на вратата да ми каже, че даскалът бил на село, а дядо поп си бил лежащ и позаспал. Да не не преставам, отхвърлиха ми гостоприемството и аз бях заставен през настаналата към този момент нощ да вървя по опустелите от хора улици в селото, преследван на всяка стъпка от селски псета. Повече от час се скитах, доде намеря де да преспивам. Най-после открих се накрай селото, в един коптор, който беше нещо като дюкян или механа, само че вътре нямаше с изключение на две-три бъчевки и возилници, ни стол, ни възглавница някаква, нито пък етажерка някаква за сядане. “

Тоя нощен епизод, с тоя мрак и тия враждебни кучета придобива алегорично значение, единствено че до момента в който селските псета са враждебно настроени към закъснелите пасажери, псетата в живота на Славейков, разните гръцки владици и български чорбаджии, са враждебно настроени към подранилите пасажери, вещаещи изгрева на националното ни Възраждане.

Освен кръчмарина дядо Драган в бордея нямало никой различен. Старият кръчмар бил любопитен и разговорлив. Славейковите отговори на неговите въпроси му дали мотив да заприказва за гърците и патриарха им в Цариград, гдето бил живял в миналото като войниган, и да разправя за вероломството на гърците, за измяната на духовния им глава и какво правили, с цел да изтребят всичките български книжовници и да затрият българската книга. Това поверие - написа Славейков по този мотив - съм слушал и аз изпосле и от някои безкнижни българи, чел го бях и в историята на отца Паисия, само че би трябвало да кажа, надалеч не така, както му го разказваше пиперовският кръчмар дядо Драган. Той разказваше чудеса хитрини и лукавщини на гръцките калугери за премахването на българската книжевност; разказваше и за мощно трагически безчеловечия, направени от турците при избиването на българските учени. Легендарните му проповедки за гоненията на българските калугери по манастирите, за личбите и чудосиите, станали за спазването на българските слова, бяха така занимателни, щото, в случай че и предостатъчно начитан за това време, още и изтощен, както бях, аз стоях, та го слушах зинал в устата му, както споделят нашите. “

В Свищов, гдето Славейков отива от Пиперово, щастието сякаш желае да му се усмихне, само че, уви, и тук му изневерява. Представя му се случай да стане преподавател в горно-махаленското учебно заведение, трябвало обаче да бъдат осуетени някои интрижки на свищовските чорбаджии, които желали да назначат на овакантеното място собствен родственик. И таман в същото време в Свищов се изтърсват търновският епископ Неофит и секретарят му Костаки и очакванията му пропадат, освен това: вместо да бъде назначен преподавател, той бива хвърлен в свищовската тюрма.

Пуснат на независимост след известно време, Петко Славейков отива да си дири учителско място в с. Михалци, гдето имал майчини родственици. Но в този момент някакъв български господар му попречил да бъде назначен. Зад чорбаджията стоял като подъл мотор селският поп, който желал да настани за преподавател своя наследник. Името на попа е Костадин Московецо. За да замаже очите на Славейковите родственици, чорбаджията попитал Славейков какъв брой ще им вземе за година, в случай че остане през идната зима да им учи децата. „ Хиляда гроша - дал отговор Славейков - и да ме храните. “„ Че доста искаш - отвърнал чорбаджията. - Ний за цяло лято - прибавило едно от чорбаджийските мекерета - плащаме на гуйдарю да ни пасе гуедата и па ни му давами позив от двестя грошое, ем дяй то да си гуйдар, а дяй да си даскал: гуйдарю през целия ден оди да са пиче по слънциту, тича след гуедта, дъждо го иди поняуга, а ти жа седиш у килията на сянка, няма дъж, няма вятър... “ „ Колко жа ни земиш ти нам за зимъс, а то лятос куго жа учиш? “ - повторил чорбаджията. Славейков бил подготвен да пристане колкото му дадат, само че хитрият поп рекъл: „ Трябва да се каже на владиката, да се спраши, да забележим по какъв начин он жа каже. “ Като чул това, младият преподавател изгубил незабавно всяка вяра за оставане в с. Михалци и на по-другия ден се дал прошка с роднините си и се върнал в Търново след шестмесечно скитничество с празни очаквания и... празни джобове.

Случаят с този остроумен поп е характерен за това време. Повтаря се постоянно, да вземем за пример в Перущица през 1850 година при уславянето на младия Христо Г. Данов: пречи му един също подобен остроумен поп, който гледа да осуети спазаряването, с цел да може да настани за преподавател сина си (Хр. Г. Данов, Спомени от тригодишното му учителство в Перущица, 1850-1853, В биографичния му етюд, Пловдив, 1905).

Из: „ Петко Славейков. Живот. Дейност. Творчество “, Константин Гълъбов, изд. „ Наука и изкуство “, 1970 година
* Портрет на Петко Славейков от 1884 година, фотограф: Иван Карастоянов; bg.wikipedia.org