За най-ярките учители в живота си. Георги Марков и фрагмент

За най-ярките учители в живота си. Георги Марков и откъс от „ На учебно заведение – учителите ” в „ Задочни репортажи за България ”.

(Последната фотография на Георги Марков, направена дни преди гибелта му в дома на неговия сътрудник и другар Димитър Бочев от различен техен „ сътрудник “ - Николай Калчев, сътрудник „ Мартини ” от ДС)

В учителската стая владее дух на безропотно чиновничество. Същият дух владее и в учителските препоръки. Страхът да не се сбърка, да не се разгневи някой от горната страна като че се бе трансформирал в непрекъснат инстинкт.

Мисля си, че страхът и идеологическите условия са обезцветили всички естествени импулси на учителя. Той не смее да се отдели от това, което му е внушено, че би трябвало да прави. Той няма право да бъде учител-творец, учител-тълкувател, учител-мечтател, учител-по-възрастен другар. Нему е позволено да бъде единствено радиоточка от централна разпръсквателна система. И това несъмнено е драма. Учителят няма право да разкрива своята персона, тъй като радиоточките нямат персона. Той не може да си разреши да изрази никакво подозрение против лозунгите, които преподава, а пък пази, боже да се разгласи против формалната теория. Що се отнася до живота на учениците, учителят не трябва да влиза в този живот иначе с изключение на през съответната комсомолска врата.

Колко унижения и горчивини трябваше да преглъщат сътрудниците ми. Бях очевидец на подиуми, когато безапелационни команди по телефона заставяха цялостен училищен съвет да трансформира бележките на даден възпитаник. И какъв брой тягостна беше по-късно срещата с учениците в клас, които към този момент знаеха какво е станало.

И несъзнателно се връщам обратно, към от дълго време отминало време. Още виждам пред себе си моята учителка от първо поделение, стара девойка, която нямаше семейство, нямаше нищо друго с изключение на нас, трийсет неудържими хлапета, които я бомбардираха с лудории и въпроси. Тя имаше огромни, тъмни и кротки очи. Беше постоянно малко изтощена, само че всякога намираше сили да отдаде внимание на всекиго от нас. Тя умееше да споделя неподражаемо приказки и съумя да трансформира класната стая в ъгъл, който не искахме да напуснем. Тя ни научи освен да четем, да пишем, да броим до 100, да разпознаваме цветята, птиците и по-големите звезди, само че се опита да ни вдъхне възприятие за правдивост, възприятие за съчувствие и взаимопомощ и споделяше, че ние би трябвало да сме доста щастливи, че принадлежим към едно и също потомство и че ще прекараме живота си дружно. Много пъти тя беше за нас повече от майка. И години по-късно, по зла подигравка на ориста, някакъв кадровик ми изпрати писмо, с което ме питаше да му дам някакви сведения за моята учителка. Отговорих: „ Тя беше същинска учителка. “

От прогимназиалните години най-ярко помня учителя Иванов, който преподаваше естествена история. В неделни дни той бродеше из кърищата на Софийски окръг и мъкнеше на гърба си тежка раница с цимент, зидарски принадлежности и парче желязна тръба. Той строеше чешми. Диреше изворчета край пътищата, ревизираше усета на водата, след това ги каптираше, поставяше чучурчета и отминаваше, без да остави името си. Понякога ни водеше със себе си да оказваме помощ. Беше построил десетки чешми и чешмички. Когато години по-късно го запитах за какво е правил това, той ми отговори:

„ Нали всеки би трябвало да прави по нещо! “

А учителите ми от Първа мъжка гимназия в София? Мнозина от тях бяха истински, забавни персони със забележителни познания, със собствен личен свят, който ни увличаше и превземаше. Във времена на политически стихии те постоянно се опитваха да стоят над делничните пристрастености и воюващи идеологии. Те смятаха обективността като демонстрация на наложителна почтеност и желаеха от нас да бъдем справедливи. Не зная тъкмо какво съм научил от това време, само че паметта ми е запазила учителското възприятие за достолепие и достойнство. Някои от тях бяха едни от най-обаятелните оратори, които съм чул през живота си. Естествено не липсваха и изключения, които обаче не можеха да помрачат картината.

Но всичко това е доста надалеч от потиснатата, унила атмосфера на учителската стая в техникума по керамика в София.

Пак сме двамата с Пеев, който пали следващата си цигара, гледа към мъглата, която е забулила града, и споделя:

„ Като четеш историите на другите нации, виждаш, че те са правени от крале, генерали и политици. Нашата история, българската, е правена от учители! Това някои или не го знаят, или не го схващат! “

Избрано от: „ Задочни репортажи за България ”, Георги Марков, изд. Профиздат
* Последната фотография на Георги Марков, направена дни преди гибелта му в дома на неговия сътрудник и другар Димитър Бочев от различен техен „ сътрудник “ - Николай Калчев, сътрудник „ Мартини ” от Държавна сигурност