За мен няма съмнение, че това е най-хубавият български празник,

За мен няма подозрение, че това е най-хубавият български празник, тъй като честваме нещо толкоз нежно, ръкотворно и неръкотворно като буквите и езика.

Това не е празник на оръжието, на някоя славна победа или проваляне. Няма батални подиуми, изменничества, реки от кръв, с каквито е цялостна човешката история. Щастливи сме, че имаме един ден, в който честваме светлото и ежедневно знамение на езика.

Да, това е ежедневен празник, колкото и парадоксално да звучи. Всеки ден, до момента в който приказваме, ние сме в невидимата работилница на езика и правим една невидима работа по него. Може би, в случай че си го припомняме по-често, ще имаме повече почит, тъй като в тази работилница са били първомайстори Св. Св. Кирил и Методий, Климент Охридски, Константин Преславски, Паисий и Софроний, Ботев и Яворов, Вазов. Ние сме единствено смирени чираци там. Да не го забравяме!

Уважаеми съграждани, най-трайното нещо по нашите земи ще се окажат буквите. Помислете си какво друго е останало от IX век насам, което продължаваме да употребяваме през днешния ден всеки ден! Падали са царства и замъци, села и манастири, империи са идвали и са си отивали... Колко пъти сме били разграничени в раздори и несъгласия?!

Някой беше споделил, че завижда на французите, които толкоз дълго са строили „ Нотр Дам ”. Това значи, че са били на едно мнение цели 2-3 века. Та ние, дето другояче мъчно сме на едно мнение за няколко следващи години, цели 12 века пазим тези трийсетина букви, пренасяме ги и ги честваме от Възраждането насам. Не е ли това знамение?!

Езикът, културата и литературата са това невидимо лепило, което ни държи дружно. Без тях щяхме да сме просто шепа хора под празно небе, както би споделил Яворов. За чудото на езика и четенето ми се ще да кажа няколко думи през днешния ден. За това какво може да направи литературата по време на рецесия. Може елементарни неща.

Най-напред да ни даде език за самата рецесия, да можем да я изговорим. Никоя рецесия не е по-страшна от неизречената. Второ – да бъде различен източник на сила и смисъл, тъй като тази рецесия тук и по света от дълго време не е единствено икономическа. Тя е и културна, екзистенциална, рецесия на чувството за бъдеще. Нека ми простят политиците и икономистите, само че ми се коства, че литературата към момента знае повече за индивида и в случай че финансистите четяха книги, рецесиите ни в действителност щяха да са разнообразни.

Какво още може литературата?! Нищо и всичко. Да утеши. Мисля, че литературата все по-често ще се връща към тази си позабравена роля - да застане на страната на губещите, да добави още живот към така и така обидно дребното време, което ни е отпуснато. Моето тяло е лимитирано, както във времето, по този начин и в пространството, само че литературата ме доставя с животите на всичко, за което чета.

Какво още?! Да основава усет. Това по никакъв начин не е за подценяване, не е просто хармония. Човекът с усет по-трудно се поддава на евтина агитация, развива опозиция против бездарието, а това към този момент е политически акт.

Дами и господа, сигурен съм, че всеки свързва този празник на първо време с детството си. Като кажем „ 24 май ”, ние се виждаме като деца. Така или другояче, пред езика постоянно сме деца. Можем да си спомним удоволствието от първата изписана дума, от първата книга, която сме държали.

Най-хубавото, което можем да създадем в този момент - това е към родителите - е да предадем чудото на четенето на нашите деца. Нека гледат родителите си четящи. Нека те самите, децата, държат в ръцете си книга, да имат памет, че са държали книга, тъй като и тази памет ще изчезне. Към учениците, тъй като техен е този празник най-много. Нека в този момент родителите се разсеят малко и не ни слушат.

Млади другари, четенето не е измислено единствено поради изпитите, не го намразвайте! Ще го кажа по-тихо: книгите оказват помощ, когато си влюбен, тъй като влюбването е да онемееш и да търсиш нов език, нови думи, специфични думи. Това в този момент важи за всички – влюбването е да съчиняваш непрестанно другия. В този смисъл всички сме съчинители и писатели най-малко два пъти в живота си – като деца и като влюбени.

Дами и господа, ние всички сме наематели на езика, на неговия дом. Даден ни е за малко, за един човешки живот. Начинът, по който живеем в дома на езика си, не е по-различен от метода, по който живеем в същинските си домове. Свързани са повече, в сравнение с подозираме. Езикът е част от всекидневната ни просвета на живеене. Ние сме направени от това, което изричаме. Внимавайте какво изричате! Първо се учим на буквите да четем книги, а след това книгите ни учат да четем всичко останало и най-първо себе си.

Позволете ми да завърша тази наивна прослава на четенето с една история. През май 1651 година в свети град Рим излиза първата печатна книга на новобългарски език „ Абагар ” на Филип Станиславов. Отпечатана е на 5 огромни листа от италианска тънка и груба хартия. Това по едно и също време е книга и талисман за отбрана и излекуване. В послесловието й създателят написа, че тази книга се харизва на българския народ да се носи наместо свети мощи. Светите мощи на езика. 3 века по-късно, когато през 1944 - 1945 година дядо ми трябвало да се бие нейде из унгарските блата, постоянно си носел в джоба на шинела едно писмо от къщи с първите погрешно написани думи на татко ми. Вярваше, че с помощта на този талисман оживял през всички борби. Дори да сме най-големите скептици и ироници, до момента в който пишем и четем, без да си даваме сметка, упражняваме чудото на езика.

Дами и господа, скъпи съграждани, цветущ език! Честити букви! Честито знамение на езика!

Снимки: Дафинка Стоилова