До всички джигити на пътя*
Всички обичаме да пътуваме, включително и аз, само че стартира към този момент да ми писва! Качвам се на автомагистралата, карам с 10 километра под ограничаването и вземам решение да задмина камион. Вдигам за всеки случай леко скоростта, а в огледалото виждам по какъв начин джипът на представител от резистентното по нашите географски ширини племе джигити се набира и застава на една ризница до мен. А аз карам със 140! Накъде да мръдна – в камиона ли? Толкова ли не може да изчака 5 секунди да направя изпреварването?
Разбира се, това е положителният случай. В неприятния случай джигитът стартира да ми присветва с фарове, да ми натиска клаксона и да ме стресира. А аз возя дете и имам знак за дете в колата.
Но на него не му дреме – тия „ бавните “ да мрат! След това победоносно ме задминава, гледайки ме неприятно, от време на време засичайки ме.
Магистралата свършва, минавам на двулентов път. Колона от коли пред мен, аз си карам търпеливо. Но този зад мен е решил, че е от клуба „ джигити “ и дава газ, с цел да задмине част от колоната. Едвам го пускат да се „ вмъкне “ някъде, тъй като насреща се е засилил микробус. Да, но по този начин ще го пускат няколко пъти, а след това ще го пишат по вестниците. А от удара може да пострадам и аз с моят автомобил.
Но на бързащите джигити животът очевидно не им е благ. За него е значимо непременно да стигне до мястото с 10-15 минути по-бързо от останалите „ балъци “. После ще показа за какъв брой време е взел пътят София – Варна да вземем за пример и ще се тупне в гърдите какъв брой е популярен. Ето по тази причина сме преди всичко по брой жертви на пътищата. Защото тези господа, с огромните конски сили не се замислят, че никой не ги гони и дали ще стигнат за час и половина или два часа няма изключително значение.
Всъщност очевидно за тях има. Важи и за мъже и за дами – няма значение кой е зад кормилото. Тази убеденост постоянно свършва по съдбовен метод. Защото всеки си мисли „ По дяволите, на мен такова нещо не може да се случи “. Не, навръх теб ще се случи! Рано или късно. Съдбата си знае работата. Затова, уважаеми водачи, не си играйте с вашия и живота на останалите. Проявете разсъдък (в което за жалост се съмнявам) и шофирайте деликатно!
*Автор: Петър Иванов
град София
