Разкаянието на едно чудовище: Вкарах дъщеря си в гроба
Всеки родител прави някакви неточности при развъждането на децата си. Обикновено те са разследване на дейности, с които сме желали да помогнем на наследниците си. В действителния живот обаче резултатът може и да се окаже противоположен.
Тази история ми я описа остаряла жена, пациентка на приюта ни. Отдавна ми правеше усещане, че никой не я посещава. Веднъж видях, че се разхожда сама в градината и взех решение да я заговоря, споделя читателка на „ Лична драма “.
Първоначално си поговорихме за времето, обсъдихме последните вести, и някак незабелязано диалогът се насочи към ориста й. Леля Светла ми показа, че носи тежък грях на душата си и по тази причина в този момент заслужено е осъдена от Бог. След малко безмълвие тя въздъхна и попита: “ Искате ли да чуете историята ми? “ Кимнах позитивно с глава.
„ Родих Радина късно – на 32 години. Дъщеря ми порасна добродушно и чинно дете. С времето се разхубави толкоз доста, че младежите не можеха да откъснат очи от нея. Като всяка майка и аз бях горда, че момичето ми е фамозна хубавица. Щастливо потривах ръце, уверена, че ще ни докара богат шурей. Но човек допуска, Господ разполага. Когато навърши 20 години, Радина се влюби в по-младо от нея момче.
Ангел се споделяше. С име на божествено творение, а на външен тип приличаше на демон. Така и не разбрахме от кое място е. Не беше земляк: слаб и доста черен, очите му горяха като диво животно. Живееше в някаква съборетина, без ток и вода. Гледах го и не проумявах по какъв начин красавица като щерка ми се влюби в това страшилище. Докато аз беснеех, те се стягаха за женитба.
За мой шанс Ангел получи повиквателна за армията. Още тогава взех решение, че до момента в който го няма, ще омъжа Радина за различен. Нашият куриер беше мой съученик и не ми представляваше компликация да го убедя да ми предава писмата им персонално. Щом ги получавах, незабавно ги хвърлях в огъня, а на щерка си споделях, че няма пратка за нея.
Често я виждах да плаче нощем, само че се преструвах, че не виждам. В края на краищата тя си намерения, че годеникът й е спрял да я обича. Горката, повехна от тъга. Виждайки я в сходно положение, стисках зъби до болежка, страхувайки се, че майчиното ми сърце няма да устои. “
„ Няколко месеца по-късно пристъпих към идната крачка в добре премисления си проект. С Радина имахме подобен почерк, по тази причина сякаш от нейно име написах писмо на Ангел, в което му споделях да ме не помни, тъй като съм се омъжила и съм доста щастлива със брачна половинка си. Накрая прибавих: „ Ако в действителност ме обичаш, не ме търси повече. “ Ангел изпрати още няколко писма, само че откакто не получи отговор, спря да написа.
С времето щерка ми се успокои. Усмивката се върна на лицето й, още веднъж стартира да излиза с приятелки и да върви на нощни заведения. Поведението й от ден на ден затвърждаваше убеждението ми, че съм постъпила вярно. За страдание се оказа, че бъркам. Нещо в Радина се бе трансформирало. Изчезваше скрито нощем, пиеше прекомерно доста и се мъкнеше със съмнителни компании.
Година по-късно се омъжи за собствен съученик, само че бракът й не потръгна и се разведоха. След развода тя напусна работа и посегна към опиатите. Какво ли не направихме, с цел да я измъкнем от този пъкъл, само че на вятъра. После чухме, че се е омъжила наново за нарушител и наркоман.
Така и не опознахме втория й брачен партньор, тъй като никой от тях не ни предложения на сватбата. Не бяха минали и три месеца, когато една заран полицията ни заяви страшната вест, че щерка ми и мъжът й са убити. Причината – неплатени задължения. Злото не идвало в никакъв случай единствено. Съпругът ми не можа да понесе гибелта на момичето ни и получи инфаркт.
За броени дни изпратих най-любимите си хора в гроба. На погребението стоях безмълвна. Нямах сълзи, бях ги изплакала всичките. Гледах ковчега на мъжа си и си мислех, че аз съм отговорна за нещастието, което ни сполетя. Със личните си ръце разруших живота на единствената си щерка. “
Старата жена въздъхна и замлъкна. Бях толкоз смутена, че не знаех какво да й кажа. Какво може да се каже на майка, която е тикнала детето си към гроба?
„ Благодаря, че ме изслушахте. “ – сподели тя и потегли безшумно към стаята си.
Подпрях се на едно дърво и се разплаках.
