За първи път украинският президент се вижда лично с такъв галеник на Москва
Всъщност главната роля на българския президент, избрана от Конституцията, е да бъде обединител (олицетворяващ единството) на нацията. Днешният ден сподели, че Румен Радев е некадърен на това си базово обвързване, какво остава за по-сложните му такива, касаещи кадровата селекция на българската дипломация и тези му като командир армията.
От началото на войната в Украйна Радев направи ясни позициите си по отношение на нея. От една страна, той уточни обективното, че това не е „ специфична военна интервенция ”, а война. От друга, той съобщи, че Русия бързо ще преодолее съпротивата на Киев и се разгласи против военната поддръжка на България за Украйна. Това може би трябваше да бъде героична поза, само че по-скоро се оказа класическо снишаване по модела на правешката дипломатическа школа. Когато предишния месец Вагнер се озоваха в Ростов на Дон, българският президент - на инат на всевъзможни правила да не разяснява вътрешно-политически процеси на непознати страна - още веднъж ни подсказа благосклонностите си: " постоянно, когато се образува една наемна войска, която се въоръжава тежко, и то когато в нея има избрани нарушители, постоянно е проблем... "
Но най-малко обогатихме опита на Зеленски: в случай че от началото на войната украинско-руски делегации са се срещали значително пъти, то за първи път украинският президент се вижда персонално с подобен любимец на Москва. " Режимът в Киев прави всичко допустимо да въвлече допустимо най-вече страни съвсем непосредствено в този спор ", импонира услужливо незабавно на Радев пропагандата на Кремъл. Търкулнало се гърнето, та си намерило капак. Уви, ние сме гърнето.
И не, визитата на Зеленски в България не е въпрос на това дали ще им продадем нуклеарни реактори на украинците, а дали ще възстановим малко от достолепието си. Казвам това с откровеното схващане, че нито един задграничен политик не може да бъде въвеждан като критерии за редовността на българската външна политика. Тя, последната, в действителност би трябвало да се образува тук. Но държанието на Румен Радев точно във външно-политически проект около войната в Украйна по-скоро опровергава едно такова схващане. В мен все по-настойчиво се постанова убеждението, че съгласно президентството суверенитетът на страната ни е свещена крава, когато става дума за сътрудниците ни от НАТО, само че когато касае Кремъл е просто крава със полов промискуитет. Това за мен е и най-обидното в държанието на президента: той прокарва ползите на непозната страна през призмата на говоренето за българския интерес и суверенитет. Дори във Възраждане има повече героизъм, доколкото те не си кривят душата.
Всъщност добре, че Радев не е бил съвременник на Руско-турската освободителна война през 1977-78. Защото евентуално щеше да посрещне на Дунава руснаците, украинците, румънците, прибалтийците и да им каже: Момчета, не става с пушки и артилерия! И още: „ Конфликтът няма военно решение. Затова са нужни поредни старания за деескалация, преустановяване на огъня и търсене на спокойно решение със средствата на дипломацията, които към момента не са изчерпани… В момента непрекъснато чуваме и от двете страни думата „ победа “, само че бихме желали да чуваме повече думата „ мир “.
Дали тогава османците нямаше да го потупат по рамото от признателност?
Румен Радев не би бил вероятен политически, в случай че не беше дълбочината на битовото русофилство в страната и плиткостта на демократичната ни общественост. Първото, споделили са по-умни от мен хора, е въпрос на незнание. Второто, по моему, на суетност.
От толкоз незнание и суетност сме на този хал: имаме президент, който желае да е Орбан, само че е Лукашенко. Лукашенко на България и НАТО.
Добре че Зеленски не попита българския си сътрудник „ Чий е комплексът край Камчия ”. Защото отново щяхме да чуем познатото: „ Руски, чий да е ”.
Коментар на Мартин Табаков
От началото на войната в Украйна Радев направи ясни позициите си по отношение на нея. От една страна, той уточни обективното, че това не е „ специфична военна интервенция ”, а война. От друга, той съобщи, че Русия бързо ще преодолее съпротивата на Киев и се разгласи против военната поддръжка на България за Украйна. Това може би трябваше да бъде героична поза, само че по-скоро се оказа класическо снишаване по модела на правешката дипломатическа школа. Когато предишния месец Вагнер се озоваха в Ростов на Дон, българският президент - на инат на всевъзможни правила да не разяснява вътрешно-политически процеси на непознати страна - още веднъж ни подсказа благосклонностите си: " постоянно, когато се образува една наемна войска, която се въоръжава тежко, и то когато в нея има избрани нарушители, постоянно е проблем... "
Но най-малко обогатихме опита на Зеленски: в случай че от началото на войната украинско-руски делегации са се срещали значително пъти, то за първи път украинският президент се вижда персонално с подобен любимец на Москва. " Режимът в Киев прави всичко допустимо да въвлече допустимо най-вече страни съвсем непосредствено в този спор ", импонира услужливо незабавно на Радев пропагандата на Кремъл. Търкулнало се гърнето, та си намерило капак. Уви, ние сме гърнето.
И не, визитата на Зеленски в България не е въпрос на това дали ще им продадем нуклеарни реактори на украинците, а дали ще възстановим малко от достолепието си. Казвам това с откровеното схващане, че нито един задграничен политик не може да бъде въвеждан като критерии за редовността на българската външна политика. Тя, последната, в действителност би трябвало да се образува тук. Но държанието на Румен Радев точно във външно-политически проект около войната в Украйна по-скоро опровергава едно такова схващане. В мен все по-настойчиво се постанова убеждението, че съгласно президентството суверенитетът на страната ни е свещена крава, когато става дума за сътрудниците ни от НАТО, само че когато касае Кремъл е просто крава със полов промискуитет. Това за мен е и най-обидното в държанието на президента: той прокарва ползите на непозната страна през призмата на говоренето за българския интерес и суверенитет. Дори във Възраждане има повече героизъм, доколкото те не си кривят душата.
Всъщност добре, че Радев не е бил съвременник на Руско-турската освободителна война през 1977-78. Защото евентуално щеше да посрещне на Дунава руснаците, украинците, румънците, прибалтийците и да им каже: Момчета, не става с пушки и артилерия! И още: „ Конфликтът няма военно решение. Затова са нужни поредни старания за деескалация, преустановяване на огъня и търсене на спокойно решение със средствата на дипломацията, които към момента не са изчерпани… В момента непрекъснато чуваме и от двете страни думата „ победа “, само че бихме желали да чуваме повече думата „ мир “.
Дали тогава османците нямаше да го потупат по рамото от признателност?
Румен Радев не би бил вероятен политически, в случай че не беше дълбочината на битовото русофилство в страната и плиткостта на демократичната ни общественост. Първото, споделили са по-умни от мен хора, е въпрос на незнание. Второто, по моему, на суетност.
От толкоз незнание и суетност сме на този хал: имаме президент, който желае да е Орбан, само че е Лукашенко. Лукашенко на България и НАТО.
Добре че Зеленски не попита българския си сътрудник „ Чий е комплексът край Камчия ”. Защото отново щяхме да чуем познатото: „ Руски, чий да е ”.
Коментар на Мартин Табаков
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ