Антъни де Мало: Където има любов, няма искания, няма очаквания, няма зависимост
Веднъж една жена ми сподели, че когато била дребна, нейният братовчед йезуит изнасял беседи в йезуитската черква в Милуоки. Всеки път започвал с думите: „ Най-висшето доказателство за любовта е саможертвата, а най-висшето мерило за любовта е неналичието на нарцисизъм. “ Колко прелестно!
Попитах я:
– Вие бихте ли желали да ви обичам за сметка на личното си благополучие?
– Да – отвърна тя.
Не е ли отлично? Възхитително, нали! Тя ще ме обича за сметка на нейното благополучие, аз ще я обичам за сметка на моето благополучие и по този начин ще имаме двама нещастници, само че да живее любовта!
*
Когато подвластен психически от различен човек, когато подвластен прочувствено от различен човек – какво значи това? Това значи, че нашето благополучие зависи от друго човешко създание.
Помислете върху това. Защото, в случай че е по този начин, неизбежно следва и още нещо, без значение дали го съзнавате, или не – а точно че вие желаете другите да способстват за вашето благополучие. А след това идва и идната стъпка – страхът, страхът от загуба, страхът от отчуждение, страхът от отменяне, взаимният надзор. Идеалната обич изключва страха. Където има обич, няма претенции, няма упования, няма взаимозависимост.
*
С вас ми е прелестно, само че не изпитвам обвързаност. Приятното чувство в действителност се дължи не на вас, а на нещо по-голямо от вас и мен. То е нещо, което съм разкрил, някаква симфония, оркестър, който във ваше наличие свири избрана мелодия, само че когато си тръгнете, оркестърът не стопира да свири. Когато съм с други хора, той свири друга мелодия, която също е доста приятна. И когато съм самичък, той отново продължава да свири. Има богат репертоар и в никакъв случай не стопира. Ето в това се състои пробуждането. Това е и повода, заради която сме хипнотизирани, спящи, с промити мозъци. Въпросът ми несъмнено е ужасяващ, само че може ли да се каже, че ме обичате, в случай че ме желаете за себе си и не ме пускате да си потегли? Ако не ме оставяте да си пребивавам живота? Може ли да се каже, че ме обичате, в случай че съм психически или прочувствено нужен за вашето благополучие?
*
Обичащото сърце е нежно и сензитивно. Но когато се стремим непременно да получим нещо, ставаме безмилостни, коравосърдечни и безчувствени. Как можем да обичаме хората, в случай че се нуждаем от тях? Можем единствено да ги използваме. Ако аз се нуждая от вас, с цел да бъда благополучен, то тогава ще се стремя да ви употребявам, ще се стремя да ви манипулирам, ще диря способи и средства да ви печеля. Няма да желая да ви оставя свободни.
*
Защо се влюбваме в едни хора, а не се влюбваме в други? Защото това е обусловено в нас. В подсъзнанието си имаме облик на избран вид хора, които ни харесват, които ни притеглят. И когато срещнем подобен човек, може да се влюбим до уши. Но видели ли сме какво съставлява той в действителност? Не! Влюбването няма нищо общо с любовта. То не е обич, а предпочитание, изгарящо предпочитание. С цялото си сърце жадуваме да чуем от прелестното творение, че ни счита за привлекателни. Това поражда у нас необикновено чувство. А в това време всички се чудят: „ Какво, за бога, вижда той у нея? “ Но истината е не че виждаме, а че по този начин сме обусловени. Казват, че любовта е сляпа. Повярвайте ми, няма нищо по-виждащо от същинската обич, в действителност нищо. Тя е най-виждащото нещо на света. Сляпа е пристрастеността, сляпа е привързаността. Стремежът да задържим каквото имаме, копнежите, желанията – те са слепи. Но не и същинската обич. Не наричайте тези неща „ обич “.
*
Част от пробуждането е да стартираме да живеем живота си както желаеме. И разберете: това не е нарцисизъм. Егоизъм е, когато желаеме някой да живее своя живот по този начин, както ние желаем. Ето това е нарцисизъм. Но не е нарцисизъм да живеем своя живот както намерим за добре. Егоизмът се състои в това да желаеме някой различен да живее по този начин, както диктуват нашите усети, нашата горделивост, нашата полза, нашият блян към наслаждение. Това е в действителност егоистично. Затова аз ще се вардя. Няма да се усещам задължен да бъда с вас; няма да се усещам задължен да ви споделям „ да “.
*
Привързаността не е обич. Тя по-скоро пречи на персоналните връзки, в сравнение с оказва помощ. Спомням си, че доста се боях, когато трябваше да кажа на приятелката си:
– Аз нямам потребност от теб. Мога да бъда изцяло благополучен и без теб. И в този момент, когато ти споделям това, чувствам, че мога да изпитвам цялостно наслаждение от това да бъда с теб – без повече паники, без ревнивост, без блян за владеене, без обвързаност. Прекрасно е да бъда с теб, когато изпитвам наслаждение от наличието ти, без да чувствам обвързаност. Ти си свободна; свободен съм и аз.
Но съм сигурен, че за доста от вас това е като непознат език. На мен ми лиши доста, доста месеци, до момента в който схвана нещата изцяло, а имайте поради, че съм йезуит и духовните ми занимания са били ориентирани точно към това, въпреки че изначало не разбирах същността, тъй като моята просвета и обществото като цяло ме бяха научили да схващам хората през призмата на привързаността.
*
Привързаността пречи на способността ни да обичаме. Какво е любовта? Любовта е сензитивност, любовта е усещане. Ще ви дам един образец: в случай че аз чувам симфония, само че слушам единствено барабаните, няма да чуя симфонията. А какво е любящо сърце? Любящото сърце е сензитивно към живота като цяло, към всички хора; любящото сърце не се вкоравява към никого и към нищо. Но в случай че изпитваме някаква обвързаност в смисъла, който аз влагам в това разбиране, ние издигаме вътрешна стена пред доста други неща. Имаме очи единствено за обекта на своята привързаност; имаме уши единствено за барабаните; сърцето ни се вкоравява. Нещо повече, то е заслепено, тъй като към този момент не гледа обективно на това, към което е привързано. Любовта допуска изясненост на усещанията, обективност; няма нищо по-виждащо от любовта.
*
Замисляли ли сте се, че човек може да обича единствено когато е самичък? Какво значи да обичаме? Да обичаме значи да забележим даден човек, обстановка, обект подобен, какъвто е в реалност, а не какъвто си го представяме. И да реагираме на видяното както прилича. Едва ли можем да обичаме нещо, което не виждаме. А кое ни пречи да виждаме? Нашата причинност като персони. Нашите понятия, категории, предубеждения, мисловни проекции, етикетите, които сме наследили от своята просвета и минало. Да виждаме е най-трудното нещо за реализиране, тъй като то изисква душевна дисциплинираност и сензитивност. Повечето хора избират да се поддадат на душевната леност, вместо да се стараят да виждат всеки човек, всяко нещо в нова светлина в мига на сегашното.
*
Когато ни подценяват или не ни харесват, се усещаме толкоз отвратително самотни, че падаме в краката на хората и започваме да просим от тях избавителния опиат на поддръжката и насърчението, на вярата, която те могат да ни вдъхнат. В това положение животът ни с другите е изпълнен с непрекъснато напрежение. „ Адът – това са другите “, споделя Сартр. Абсолютно правилно. Когато сме в това положение на взаимозависимост, постоянно би трябвало да се държим на ниво; нямаме право да се отпуснем нито за миг; би трябвало да отговаряме на упованията на близките. Когато сме с тях, живеем в напрежение. А без тях изпадаме в мъката на самотата, тъй като ни липсват. Изгубили сме способността си да виждаме хората такива, каквито са, и да реагираме на държанието им съответно, тъй като отношението ни към тях се въздейства от наркотичния ни апетит. Възприемаме ги в светлината на това дали ще ни оказват помощ да си получим опиата, или ще ни попречат. Съзнателно или неумишлено, постоянно гледаме на другите през тази призма. Ще получа ли от тях каквото желая, или няма да го получа?
*
Ако в действителност се освободим от илюзиите си и от това, което те могат да ни дадат или от което могат да ни лишат, тогава ще сме в положение да долавяме всичко. В противоположен случай следствията са ужасяващи и необратими. Ще изгубим способността си да обичаме. Ако желаеме да обичаме, би трябвало още веднъж да се научим да виждаме. А с цел да виждаме, би трябвало да се научим да не употребяваме опиати. Съвсем просто е. Освободете се от зависимостите си. Отскубнете се от пипалата на обществото, които притискат и задушават вашето създание. Трябва да се избавите от тях. Външно всичко ще бъде както преди, само че макар че ще останете част от този свят, към този момент няма да му принадлежите. В сърцето си най-сетне ще бъдете свободни, въпреки и изцяло сами. Наркотичната ви взаимозависимост ще изчезне. Няма да има потребност да се усамотявате в пустинята; ще бъдете измежду хората; ще ви бъде извънредно прелестно да сте с тях. Но те към този момент няма да са в положение да ви вършат щастливи или нещастни. Това значи човек да е самичък, без да е уединен. В такава самотност зависимостите умират. Ражда се способността ни да обичаме.
Антъни де Мело е йезуитски духовник и психотерапевт, спечелил международна популярност със своите книги и духовни беседи. Съчетавайки в себе си християнска нематериалност, будистка иносказателност, хиндуистки дихателни извършения и психическо предусещане, книгата му „ Осъзнаване “ ни оказва помощ да опознаем същинската си същина.
