„Голата истина за група „Жигули“ – смях през сълзи и музика на макс
Вече втора седмица новият български филм „ Голата истина за група „ Жигули “ е победител в българския бокс офис, като единствено за 10 дни са го гледали съвсем 50 хиляди души. Хубаво е по какъв начин точно български филм ни връща в кината, които толкоз дълго останаха затворени. Хубаво е, че в залите, в които се излъчва, се чува повече смях и музика, в сравнение с нагнетяваща тишина и мелодрама. Не, в този филм даже и мелодрамата е пречупена през остроумния разговор и добре заглушена от акомпаниментите на китара.
Смехът надвива (на моменти до сълзи) – и поради положителния сюжет на Ваня Николова и Нели Димитрова, и поради играта на Михаил Билалов,, Ирини Жамбонас, Филип Аврамов, Герасим Георгиев-Геро (мисля, че той ми е любимият), Димитър Рачков (който е извънредно друг от облика, в който сме привикнали да гледаме в последно време и въпреки всичко не е доста на мястото си) и несъмнено, Август Попов, който прави блестящо завръщане в киното. Няма по какъв начин да пропуснем и Параскева Джукелова и младата актриса Климентина Фърцова, която гледаме и в сериала на bTV. Всички те - ловко режисирани от Виктор Божинов.
Въпреки че във кино лентата се чуват известни деведесетарски рок части, се откроява и истинският саундтрак по текстове на Ивайло Вълчев и музика на Петър Дундаков и Жоро Георгиев от „ Остава “. Мнозина побързаха да сравнят „ Голата истина за група „ Жигули “ с паметния, само че може би приликата е единствено в това, че историята се завихря към музикална група, а по-голяма част от сцените се развиват на морето. Самите основатели се разграничават от това съпоставяне, а по-младите фенове евентуално изобщо няма да стигнат до него. Със сигурност обаче го има това чувство за лято, любовни трепети и музика на плажа, с което можем да загърбим пандемичното тъмно всекидневие най-малко за един филм време.
Историята се завърта към фронтмена на групата – Фори (Михаил Билалов), който, с цел да заплати образованието на щерка си в чужбина, приема предлагането на предприемача Боби Чаев (Август Попов) да събере група „ Жигули “ в истинския им състав – 30 години по-късно – за един финален концерт в. Някога положителни другари, тези 30 години като че ли са непреодолимо доста време и по едно и също време с това като шепа пясък са подготвени да се стопят сред пръстите им, щом се виждат. Приятелството и любовта към музиката се оказват по-силни от различията, а героите имат потребност да потвърдят и на себе си, и на другите, че поколението на прехода към момента го бива, въпреки и на прага на своите 50. Носталгичната нотка още веднъж минава през рок музиката и равносметките от предишното, които би трябвало да създадат, с цел да могат да продължат.
Може би на моменти динамичността можеше да бъде малко по-сгъстена, само че сигурно една от обичаните ми подиуми е онази, в която групата отива в ромска махала, с цел да попие от силата на техните музиканти, от тяхната лекост, с която минават през битието. Най-жива и цветна е тази сцена, която изважда на повърхността балканската ни душа, за която постоянно забравяме какъв брой добре умее да се забавлява. Без значение от музиката. Като за последно. Със смях през сълзи.
Смехът надвива (на моменти до сълзи) – и поради положителния сюжет на Ваня Николова и Нели Димитрова, и поради играта на Михаил Билалов,, Ирини Жамбонас, Филип Аврамов, Герасим Георгиев-Геро (мисля, че той ми е любимият), Димитър Рачков (който е извънредно друг от облика, в който сме привикнали да гледаме в последно време и въпреки всичко не е доста на мястото си) и несъмнено, Август Попов, който прави блестящо завръщане в киното. Няма по какъв начин да пропуснем и Параскева Джукелова и младата актриса Климентина Фърцова, която гледаме и в сериала на bTV. Всички те - ловко режисирани от Виктор Божинов.
Въпреки че във кино лентата се чуват известни деведесетарски рок части, се откроява и истинският саундтрак по текстове на Ивайло Вълчев и музика на Петър Дундаков и Жоро Георгиев от „ Остава “. Мнозина побързаха да сравнят „ Голата истина за група „ Жигули “ с паметния, само че може би приликата е единствено в това, че историята се завихря към музикална група, а по-голяма част от сцените се развиват на морето. Самите основатели се разграничават от това съпоставяне, а по-младите фенове евентуално изобщо няма да стигнат до него. Със сигурност обаче го има това чувство за лято, любовни трепети и музика на плажа, с което можем да загърбим пандемичното тъмно всекидневие най-малко за един филм време.
Историята се завърта към фронтмена на групата – Фори (Михаил Билалов), който, с цел да заплати образованието на щерка си в чужбина, приема предлагането на предприемача Боби Чаев (Август Попов) да събере група „ Жигули “ в истинския им състав – 30 години по-късно – за един финален концерт в. Някога положителни другари, тези 30 години като че ли са непреодолимо доста време и по едно и също време с това като шепа пясък са подготвени да се стопят сред пръстите им, щом се виждат. Приятелството и любовта към музиката се оказват по-силни от различията, а героите имат потребност да потвърдят и на себе си, и на другите, че поколението на прехода към момента го бива, въпреки и на прага на своите 50. Носталгичната нотка още веднъж минава през рок музиката и равносметките от предишното, които би трябвало да създадат, с цел да могат да продължат.
Може би на моменти динамичността можеше да бъде малко по-сгъстена, само че сигурно една от обичаните ми подиуми е онази, в която групата отива в ромска махала, с цел да попие от силата на техните музиканти, от тяхната лекост, с която минават през битието. Най-жива и цветна е тази сцена, която изважда на повърхността балканската ни душа, за която постоянно забравяме какъв брой добре умее да се забавлява. Без значение от музиката. Като за последно. Със смях през сълзи.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ