Вчера, докато чаках влака в метрото, седях на една пейка

Вчера, до момента в който чаках влака в метрото, седях на една скамейка с майка и шестгодишния ѝ син. Майката изтощено и монотонно изливаше упреци върху детето. Поучаваше го някак напълно нормално, без особена завист, и беше ясно, че за тях това е в реда на нещата. А нещата изглеждаха по този начин:

– Мамо, боли ме коремът…

– Кой ти е отговорен? Казвах ти да не ядеш толкоз. Нямаш никаква мярка, виж по какъв начин си се подул. Аз ядох колкото би трябвало, а ти? Защо трябваше да се тъпчеш по този начин? Погледни си панталоните. Целият си се оплескал, като прасе! Този панталон го прахуляк през вчерашния ден и в този момент отново отначало. Ставай, влакът пристигна. А кой ще ти вземе нещата, чичо ти Федя ли? Вечно ги зарязваш някъде…

Момченцето се обърна, взе си нещата и потегли омърлушено към вагона. Всичко от вътрешната страна ми се сви на топка. По две аргументи. Първо, в детството с мен разговаряха по същия този метод. Второ, когато съм доста изтощена или потисната, и аз се държа по този начин със сина ми.

Изпитах предпочитание да седна до детето, да го погаля по корема, да го притисна до себе си, да му кажа нещо от рода на: „ Не я слушай, всичко ти е наред, ти просто си дете. Нормално е да не знаеш какъв брой да ядеш, мозъкът ти още не е съзрял, с цел да имаш надзор, това би трябвало да прави твоята майка. Нормално е да си цапаш облеклата. Ти си дете, от горната страна на това и момче. Просто е наложително да си оплескан от главата до петите. Невинаги можеш да си пазиш и нещата на тази възраст, още повече, че наближава среднощ и си доста изтощен ”. И да прибавя нещо като „ миличкото ми котенце, зайчето ми ” – както назовавам галено сина ми в минути на деликатност.

Но аз се настаних в другия завършек на вагона, затворих очи и почувствах, че веднага ще се разплача. В главата ми прозвуча гласът на мама, който ме мъмреше на всяка крачка. До болежка (точно по този начин – до болка) познатите изречения: „ с тия две леви ръце… ”, „ кой ли ще те вземе ТАКАВА ”, „ божичко, какво ще излезе от теб ”.

Пораснах и се научих да се пазя. Вече на никого не разрешавам да ми приказва по този начин. Нужни ми бяха години психотерапия, с цел да привикна да го върша. Да възстановя разрушените до основи граници. Да изградя отначало от руините самооценката си. Да се приема такава, каквато съм. Но гласовете в главата ми са си все там. Щом се изтощя малко повече, един негоден грамофон още веднъж стартира да повтаря познатите изречения.

И аз самата към този момент съм майка, пребивавам на другия завършек на света, съвсем 8 хиляди километра ме разделят от мама. Не се виждаме постоянно и рядко приказваме по телефона. Тя се научи, когато беседва с мен, да резервира за себе си мнението си за моите женски, човешки и професионални качества. Дори привикна да написа есемеси с „ Обичам те ”! А единствено преди две години, въпреки да беше гледала предаванията с мое присъединяване (бях поканена като съветник диетолог) по Първи канал (в координатната система на моята майка единствено космосът стои по-високо), ме питаше: „ Кога ще си намериш свястна работа? ”.

Ако двете се опитаме да прекараме дружно повече от едно денонощие, ще възкръснат картините от детството. Защото когато майка ми е била дете, с нея са се отнасяли даже доста по-лошо. Тя ми е предала единствено 2 % от това, което нейната майка, моята груба баба, й е давала.

През цялото детство си повтарях мантрата: „ Оммм, в никакъв случай няма да приказвам с децата си по ТАКЪВ метод ”, само че когато съм ядосана, изтощена и с отслабен надзор, като че ли в профил слушам устата ми да бълва против моето дете доста сходни изречения, дори със същата интонация – фамилната!

Не обвинявам майка си за това, което ми е говорила преди трийсетина години, както и за това, което въобще не е казвала – „ благото ми момиченце ”, „ на мама детето ”, „ хубавицата ми ”. Вече изпитах на гърба си какъв брой мощно ни въздействат стандартите, които са ни заложени в ранното детство. И знам, че не е толкоз елементарно да се отстранен тези стратегии, нито току-тъй да се конфигурират нови върху старите. Не ми остава нищо друго, с изключение на да й съчувствам. А също и на нейната майка, на която, както се допуска, й е било още по-трудно в детството. И в случай че надникнем по-навътре в фамилната история, то хаосът е подобен, че и самият дяволът няма да се оправи и ще вдигне ръце. Разкулачване, апетит, война, врагове на народа – това има там.

Не ми остава нищо друго, с изключение на да обичам всичките тези осакатени, претърпели какво ли не мои предшественици, от които в този момент поемам щафетата. Остава ми единствено да обичам с цялото си сърце своя наследник, с цел да прекъсна тази страшна щафета.
Да се оправдавам след сривове (за благополучие, не толкоз чести) и да изяснявам за какво се случва това. По 10 пъти дневно да му удостоверявам безусловната си обич. По 50 пъти дневно да го прегръщам. Да му изпращам положителни известия. Да давам отговор за него, както възрастен за дете – с цел да се научи и той да дава отговор за някого, като порасне. Правя всичко, каквото мога.

Правя всичко, с цел да може неговите вътрешни гласове да му споделят, че той има право на живот. Има право на обич просто тъй като се е родил. И не би трябвало да потвърждава, че заслужава и едното, и другото. Че е хубав, интелигентен и надарен по рождение (всичко това е вярно), че има огромно сърце и ще стане същински мъж. Той и в този момент към този момент се държи като същински мъж: постоянно ми отваря вратата, взема тежките ми чанти – не съм го учила на това.

И колкото повече се старая да върша тези неща, толкоз по-слаби са гласовете в главата ми. Да, те към момента са там и може би постоянно ще ги има. Но аз към този момент не ги слушам непрестанно, също както не слушам шума от минаващите на открито коли. С всичко се привиква. Все по-малко се старая да заслужа любовта и правото си на битие, и от ден на ден съм си просто аз.

Разбирам добре, че тази история не е единствено моя. Докато не се промени ниската самокритика, нищо няма да се промени. Няма да има нито почтени избори, нито чисти улици. Вместо това ще има войни със съседите, обири, неистини и деградация.

Нямам отговор на въпроса какво да създадем. Как да помогнем на хората да се избавят от гласовете в главите си, които им споделят, че са прасета или дърти кранти. Гласове, които им подреждат да се напият, с цел да понижат звука. Или да си го изкарат на децата. Или да ненавиждат някого.

В моята координатна система всеки стартира от себе си. Обръща се за помощ към експерти, медитира, моли се, практикува йога – с една дума, прави това, което му оказва помощ. Старае се да обича децата и родителите си такива, каквито са – не идеални, досадни. След като се научи да прави това, стартира да тренира върху съседите, сътрудниците, инцидентните минувачи. Като се заемеш със себе си, желанието да превъзпитаваш другите понижава неведнъж.

Когато стартираме в действителност да се почитаме – всеки себе си, тогава ще имаме всичко – и почтени избори, и чисти улици.