Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме задължени да мечтаем.
Важно е хората да си кажат на чия страна са и дали са пристрастни. Нещо като декларация за участие по ползи. И по този начин, аз ще ви приказвам за четенето. Ще ви кажа, че библиотеките са значими. Ще изкажа изказванието, че четенето на художествена литература, четенето за наслаждение, е едно от най-важните неща, които може да направи човек. Ще насочва разгорещен зов към хората, с цел да схванат какво съставляват библиотеките и библиотекарите и за какво би трябвало да бъдат непокътнати.
А аз явно съм извънредно привързан: аз съм създател, главно пиша художествена литература. Пиша за деца и възрастни. От трийсет години си спечелвам хляба с думи, най-много като изобретявам неща и ги протоколирам. Очевидно в мой интерес е хората да четат, да четат художествена литература, библиотеките и библиотекарите да съществуват и да предизвикват любовта към четенето и местата, където да се чете.
Така че съм привързан като публицист. Но съм доста, доста по-пристрастен като четец. И още по-пристрастен като английски жител.
И довечера съм тук, с цел да приказвам под егидата на Агенцията за четене – благотворителна организация, чиято цел е да обезпечи равни шансове в живота на всеки, като оказва помощ на хората да станат уверени и въодушевени читатели. Тя поддържа просветителни стратегии, библиотеки и обособени хора, като отявлено и бурно предизвиква четенето. Защото, споделят, всичко се трансформира, когато четем.
За тази смяна, за това четене съм тук, с цел да приказвам довечера. Искам да приказвам за това, което четенето прави. За изгодите от него.
Бях един път в Ню Йорк и слушах диалог за градежа на частни затвори – бързо разрастваща се индустрия в Америка. Затворническата индустрия би трябвало да възнамерява бъдещия си напредък – какъв брой килии ще бъдат нужни? Колко ще бъдат пандизчиите след петнайсет години? И там са открили, че това може доста елементарно да бъде изчислено, като се употребява прекомерно обикновен логаритъм, основан на въпроса какъв е процентът на децата сред 10 и единайсет години, които не могат да четат. И които несъмнено не могат да четат за наслаждение.
Не можем да приказваме едно към едно – няма по какъв начин да твърдим, че образованото общество не познава престъпността. Взаимовръзките обаче са напълно очевидни.
Мисля, че една от тези взаимовръзки, най-обикновената, произлиза от нещо напълно нормално. Грамотните хора четат художествена литература.
Художествената литература има двустранна приложимост. На първо място основава пристрастяване към четенето. Подтиква те да искаш да узнаеш какво става след това, да искаш да обърнеш страницата, да изпитваш нужда да продължиш, даже да е мъчно, тъй като някой е изпаднал в неволя и ти искаш да схванеш какво става накрая…
Това е доста мощен повод. Освен това те принуждава да научаваш нови думи, да измисляш нови мисли, да продължаваш. Да откриеш, че четенето единствено по себе си е наслаждение. Когато човек научи това, към този момент е подготвен да прочете всичко. А четенето е ключ. Преди няколко години за малко се чуха гласове, които твърдяха, че живеем в постграмотен свят, в който способността да извличаш смисъл от писаното слово е по-скоро непотребна, обаче тези дни отминаха: думите са по-важни от всеки път. Управляваме света с думи и до момента в който светът се плъзга в мрежата, ние би трябвало да го следваме, да разбираме това, което четем.
Хората, които не са в положение да се схващат между тях, не могат да обменят хрумвания, не могат да поддържат връзка, а стратегиите за превод съвсем не могат да оказват помощ.
Най-лесният метод да се убедим, че отглеждаме образовани деца, е да ги научим да четат, да им покажем, че четенето носи наслаждение. А това, в резюме казано, значи да им намерим такива книги, каквито харесват, да им осигурим достъп до тях и да ги оставим да ги четат.
Не мисля, че съществува такова нещо като неприятна книга за деца. От време на време става съвременно измежду някои възрастни да посочат група детски книги, род, а може би създател, и да ги разгласят за неприятни, за книги, които децата би трябвало да спрат да четат. Виждал съм го да става още веднъж и още веднъж. Инид Блайтън беше оповестена за неприятна писателка, също и Р. Л. Стайн, както и десетки други. Комиксите биваха заклеймявани, че предизвикват неграмотността.
Това са празни приказки. Това е снобарство и нелепост.
Няма неприятни детски създатели, които децата да харесват, желаят да четат и търсят, тъй като всяко дете е друго. Те могат да намерят историите, които им харесват и те сами съумяват да влязат в историите. Баналните износени сюжети за тях не са банални и износени. Защото това е първият път, когато децата се срещат с тях. Не обезсърчавайте децата да четат, тъй като си мислите, че четат неправилна литература. Художествената литература, която на вас не ви харесва, е път към други книги, които може би предпочитате. А не на всеки усетът му е същият като вашия.
Добронамерените възрастни елементарно могат да разрушат детската обич към четенето: могат да спрат децата да четат това, което им харесва, или пък да им дадат “подходящи ”, само че скучни книги, каквито считат за уместни и в действителност са еквивалентът от двайсет и първи век на викторианската “възпитателна ” литература. Така ще създадете потомство, уверено, че четенето не е крепко и – още по-лошо, – че е неприятно.
Децата ни би трябвало да изкачат стълбата на четенето: всяко нещо, което прочетат на драго сърце, ще ги преведе нагоре, ходило по ходило, към грамотността. (А също по този начин не постъпвайте и както този създател направи, който като видя, че единайсетгодишната му щерка привършва Р. Л. Стайн, ѝ даде “Кери ” на Стивън Кинг и ѝ сподели: “Щом това ти подхожда, значи ще харесаш и това! ”. После, чак до момента в който не мина пубертета, Холи чете единствено безвредни истории за заселници в прерията и към момента се вторачва в мен, когато чуе да се загатва Стивън Кинг.)
На второ място художествената литература построява емпатия. Когато гледате телевизия или филм, виждате неща, които сполетяват другите. Прозата е нещо, построено от 26 букви и няколко препинателни знака а вие, единствено вие, употребявайки въображението си, създавате свят, населявате го с хора и стартирате да гледате с други очи. Започвате да чувствате, да посещавате места и светове, които другояче в никакъв случай не бихте познали. Научавате, че всеки различен там също е “аз ”. Вие се превръщате в някой различен и когато се завърнете в личния си свят, ще бъдете леко изменени.
Емпатията е средство за сближение на хора, механизъм, който ни разрешава да действаме като освен това от самообсебени персони.
Освен това, до момента в който четете, откривате нещо жизненоважно, което да проправи пътя ви в света. А точно: Светът не е наложително да бъде подобен. Нещата могат да бъдат разнообразни.
През 2007 посетих Китай на първия в китайската история партийно утвърден конгрес на фантастиката и фентъзито. По едно време водих встрани един от ръководителите и го запитах за какво фантастиката дълго време не е била одобрявана. Какво се беше трансформирало?
Много просто, отвърна ми той. Китайците били страхотни в правенето на неща, стига други да им донесат проектите. Обаче не правили никакви усъвършенствания, нищо ново не измисляли. Нямали въображение. Така че изпратили делегация в Съединени американски щати, при Епъл, Майкрософт, при Google, и разговаряли с хората, които измисляли бъдещето. И разбрали, че всички са чели фантастика, когато са били деца.
Художествената литература може да ви покаже друг свят. Може да ви води на място, на което в никакъв случай не сте били. Щом един път сте посетили други светове, като ония, които са яли вълшебни плодове, в никакъв случай няма да бъдете изцяло удовлетворени от света, в който сте израснали. Недоволството е хубаво нещо: недоволните хора могат да трансформират и да усъвършенстват световете си, да ги вършат по-добри, по-различни.
И до момента в който сме на тематиката, желая да ви кажа нещо и за ескейпизма. Чувал съм това разбиране да се загатва като нещо неприятно. Сякаш “ескейпистката ” литература е на ниска цена опиум, употребен от обърканите, глупците и заблудените и единствената литература, която си коства, за възрастни и деца, е миметичната литература, която отразява най-лошото от света, в който читателят се намира.
Ако сте се озовали в невъзможна обстановка, на неприятно място, с враждебни към вас хора и някой ви предложи краткотрайно бягство, няма ли да приемете? Ескейпистката литература е тъкмо това: литература, която отваря вратата, демонстрира ви слънцето извън, дава ви място, което можете да контролирате, там сте с хора, с които желаете да бъдете (а книгите са същински места, не се заблуждавайте); и най-важното, по време на вашето бягство, книгите могат да ви дадат познание за света и вашето състояние в него, да ви дадат оръжия, ризница: същински неща, които можете да отнесете назад в своя затвор. Уменията, знанията и инструментите, които можете да употребявате, с цел да избягате в действителност.
Както ни припомня Дж. Р. Р. Толкин, единствените хора, които хулят бягството, са тъмничари.
Друг метод да се убие любовта на децата към четенето, е – несъмнено – да се уверим, че в близост няма никакви книги. И да не им осигурим място за четене на книги. Аз бях щастливец. Докато растях, разполагах с чудесна локална библиотека. Родителите ми бяха от хората, които можеха да бъдат склонени да ме оставят в библиотеката на път за работа по време на лятната ми почивка, а библиотекарите бяха хора, които нямаха нищо срещу едно малко момче без придружители да идва всяка заран в детската библиотека, да се насочва към фишовия азбучник, да търси книги с призраци, магии или галактически кораби, да търси вампири или детективи, или вещици, или пък чудеса. И когато изчетох детската библиотека, се захванах с книгите за възрастни.
Библиотекарите бяха положителни. Обичаха книгите и обичаха книгите да бъдат четени. Научиха ме по какъв начин да поръчвам книги от други библиотеки и по какъв начин да се възползвам от междубиблиотечните заемни служби. Не проявяваха снобарство по отношение на това, което четях. Просто очевидно им харесваше, че го има това ококорено момченце, което обича да чете и в случай че разговаряха с мен за книгите, които четях, щяха да ми намерят други книги и поредици, щяха да ми оказват помощ. Отнасяха се с мен като с всеки различен четец – ни повече, ни по-малко, – което означаваше, че се отнасяха с почитание към мен. На осем години не бях привикнал някой да ме почита.
Но библиотеките дават независимост. Свободата да четеш, свободата на хрумвания, независимост на общуването. Те дават обучение (който развой не завършва в деня, в който напуснем учебното заведение или университета), те дават забавление, основават безвредни места и дават достъп до информация.
Тревожа се, че в този момент, през двайсет и първи век, хората не схващат какво са библиотеките и какъв е смисълът от тях. Ако възприемате библиотеката като етажерка с книги, тя може да ви се стори антична и остаряла в свят, в който главно, само че не само, издаваните книгите съществуват цифрово. Но това значи, че изобщо не сме схванали същината на въпроса.
Мисля, че повода е обвързвана с природата на информацията. Информацията има стойност, а вярната информация има голяма стойност. За цялата история на човечеството сме живели във време на информативен дефицит и придобиването на нужната информация постоянно е било значимо и постоянно си е коствало: по кое време да се прибере реколтата, къде да се открият неща, карти, истории и разкази, които постоянно са били одобрявани добре на маса с компания. Информацията е била нещо скъпо и тези, които са разполагали с нея или са можели да се снабдят с нея, са можели да продават тази услуга.
През последните няколко години от стопанската система на осведомителната оскъдност се преместихме към стопанска система, задвижвана от осведомително пренасищане. Според Ерик Шмид от Google, на всеки два дни човечеството основава повече информация, в сравнение с е основало от зората на цивилизацията до 2003. Това са към пет ексабайта данни дневно за тези от вас, които водят сметка. Предизвикателството към този момент е не откриването на това рядко растение в пустинята, а несъмнено растение в джунглата. Ще ни е нужна помощ, която да ни преведе през всичката тази информация, с цел да открием това, което в действителност ни би трябвало.
Библиотеките са места, в които хората отиват, с цел да търсят информация. Книгите са единствено върхът на осведомителния айсберг: те са там и вие можете гратис и легално да си вземате книги от библиотеките. Повече от всеки път деца заемат книги от библиотеките – книги от всевъзможен тип: книжни, електронни, аудио. Но библиотеките са, да вземем за пример, места, където хората, които нямат компютри, които може би нямат интернет връзка, могат да бъдат онлайн, без да заплащат нищо. Това е извънредно значимо, когато методите да си намерите работа, да кандидатствате за работа или за помощи от ден на ден стават извънредно онлайн. Библиотекарите могат да оказват помощ на тези хора да се ориентират в този свят.
Не имам вяра, че всички книги ще станат или би трябвало да станат електронни. Както един път ми сподели Дъглас Адамс, повече от двайсет години преди появяването на Киндъл, печатната книга е като акула. Акулите са остарели: в океана е имало акули още преди динозаврите. А повода към момента да има акули е, че акулите са по-добри да бъдат акули от всеки различен. Истинските книги са здрави, сложни за заличаване, устоят на вода, задвижват се от слънцето и се усещат добре в ръката: те са положителни в това да бъдат книги и постоянно ще има място за тях. Мястото им е в библиотеките, тъкмо както библиотеките към този момент се трансфораха в места, откъдето можете да получите достъп до електронни книги, аудиокниги, DVD и уеб-съдържание.
Библиотеката е вместилище на информация и дава еднакъв достъп до нея на всеки жител. Това включва и здравна информация. Също и информация за психологичното здраве. Библиотеката е публично пространство. Безопасно, парадайс на този свят. Това е място с библиотекари. Какви ще бъдат библиотеките на бъдещето е нещо, което би трябвало да измислим в този момент.
Грамотността е по-важна от всеки път, в този свят на текстовете и имейлите, светът на писаната информация. Трябва да четем и пишем, имаме потребност от жители на света, които могат да четат грамотно, да схващат прочетеното, да си дават сметка за нюансите и сами да бъдат разбирани.
Библиотеките в действителност са порти към бъдещето. Ето за какво, за злощастие, виждаме по какъв начин по целия свят локалните управляващи разискват опцията да затворят библиотеките като елементарен метод да спестят пари, без да осъзнават, че крадат от бъдещето, с цел да си платят сегашното. Затварят порти, които би трябвало да стоят отворени.
Според скорошно проучване на Организацията за икономическо съдействие и развиване Англия е “единствената страна, в която най-старата възрастова група има по-високо равнище на просветеност и има по-добри математически знания от младите, като са взети под внимание и фактори като пол, обществено състояние и типа на специалността. ”
Или казано по различен метод, нашите деца и нашите внуци са по-неграмотни от нас. На тях им е по-трудно да се оправят в света, да го схващат и да се оправят с проблеми. По-лесно ще е да бъдат лъгани и подвеждани, по-трудно ще им е да трансформират света към себе си, по-трудно ще им бъде да си намират работа. Всичко това вкупом. А Англия ще изостане от другите развити страни поради неналичието си на квалифицирана работна ръка. И до момента в който политиците упрекват за това другата партия, истината е, че ние би трябвало да научим децата си да четат и да харесват четенето.
Имаме потребност от библиотеки. Имаме потребност от книги. Имаме потребност от образовани жители.
Не ме интересува – не мисля, че това има значение – дали тези книги ще са на хартия, или ще са цифрови, дали четете от свитък, или от екран. Важното е наличието.
Защото книгата е и наличие, а това е значимо.
Книгите са метод да поддържаме връзка с мъртвите. Начин да се учим от тези, които не са към този момент измежду нас, от това човечество, което се е построило единствено, напредвало е, последователно е натрупало познания, вместо да учи едно и също, още веднъж и още веднъж. Има приказки, които са по-стари от множеството страни, приказки, които са надживели културите и постройките, в които са били разказани за първи път.
Мисля, че имаме отговорности към бъдещето. Отговорности и отговорности към децата, към възрастните, в каквито тези деца ще се трансфорат, към света, който ще населяват. Всички ние – като читатели, като писатели, като жители – имаме обвързване. Мисля да опитам тук да дефинирам някои от тези отговорности.
Вярвам, че сме задължени да четем за наслаждение, сами и на публични места. Ако четем за наслаждение, в случай че други ни виждат да четем, тогава се учим, упражняваме въображението си. Показваме на другите, че четенето е нещо положително.
Наше обвързване е да поддържаме библиотеките. Да използваме библиотеките, да насърчаваме другите да ги употребяват, да протестираме против затварянето на библиотеките. Ако не цените библиотеките, значи не цените информацията, културата или мъдростта. Вие заглушавате гласовете на предишното и увреждате бъдещето.
Наше обвързване е да четем на глас на нашите деца. Да им четем неща, каквито харесват. Да им четем истории, които към този момент са ни втръснали. Да им четем с гласовете на героите, да бъдем забавни и да не стопираме да им четем, единствено тъй като сами се учат да четат. Използвайте времето за четене на глас като време за сплотяване; дано това бъде време, през което няма да си проверявате телефоните и няма да позволявате на външния свят да ви разсейва.
Наше обвързване е да използваме езика. Да поставим изпитание: да открием какво значат думите и по какъв начин да ги използваме, да поддържаме връзка ясно, да споделяме това, което имаме поради. Не би трябвало да опитваме да замразяваме езика или да се вършим, че е нещо мъртво, което би трябвало да бъде почитано. Вместо това би трябвало да го използваме като нещо живо, което се лее, което ни заема думи, което разрешава смислите и методите на изговаряне да се менят с времето.
Ние, писателите – и изключително детските създатели, само че всички писатели – имаме обвързване към нашите читатели: длъжни сме да пишем истини, което е изключително значимо, когато творим приказки за хора, които не съществуват и за места, които в никакъв случай не ги е имало. Трябва да разберем, че истината не е това, което става, а е това, което ни споделя кои сме. Художествената литература е неистина, която в последна сметка ни споделя истината. Длъжни сме да не отегчаваме читателите си, а да ги принуждаваме да обръщат страниците. Един от най-хубавите цярове за колебаещия се четец е история, от която да не може да се откъсне. И до момента в който би трябвало да споделяме на читателите си същински неща и да им даваме оръжия и ризница, и им предаваме каквато мъдрост сме събрали от късия си престой на този зелен свят, ние сме задължени да не проповядваме, да не поучаваме, да не тикаме смлени поуки и послания в гърлата на читателите си, както птиците хранят пиленцата си с авансово сдъвкани червеи. Наше обвързване е в никакъв случай, по никакъв метод, при никакви условия да не пишем за децата това, което сами не бихме желали да прочетем.
Наше обвързване е да разберем и да признаем, че като детски създатели вършим значима работа, тъй като в случай че сбъркаме и стартираме да пишем скучни книги, които отхвърлят децата от четенето и от книгите, ние обричаме нашето лично бъдеще и унищожаваме тяхното.
Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме задължени да мечтаем. Задължени сме да фантазираме. Лесно е да се твърди, че никой нищо не може да промени, че живеем в свят, в който обществото е нещо голямо, а обособеният човек е по-малко от нищо: атом в стената, оризено зрънце в оризово поле. Но истината е, че обособеният човек може да трансформира своя свят, още веднъж и още веднъж, обособеният човек построява бъдещето, като си показва, че нещата могат да бъдат разнообразни.
Огледайте се към себе си. Наистина. Поспрете за момент и огледайте стаята, в която се намирате. Ще ви подсетя за нещо толкоз явно, че е съвсем забравено. А точно: всичко, което можете да видите, в това число стените, в миналото по някакъв метод е било измислено. Някой е решил, че ще му бъде по-удобно да седи на стол, вместо на пода и е измислил стола. Друг е трябвало да измисли по какъв начин да беседвам с вас в Лондон тъкмо в този момент, без да ни вали дъждът. Тази стая и нещата в нея, всичко друго в тази постройка, този град, съществуват тъй като още веднъж и още веднъж, и още веднъж хората измислят неща. Те са мечтали, те са размишлявали, създавали са неща, които не са работили тъкмо както е трябвало, описвали са неща, които към момента не са съществували на хора, които са им се присмивали.
И тогава ненадейно са съумели. Политически придвижвания, персонални стъпки, всичко е почнало от хора, които са си представяли нови способи на битие.
Наше обвързване е да вършим нещата красиви. Не да оставим света по-грозен, в сравнение с сме го намерили, не да опразним океаните, не да оставим на идващото потомство да ни взема решение проблемите. Наше обвързване е да почистим след себе си, да не оставяме децата си в свят, който недалновидно сме объркали, измамили и осакатили.
Наше обвързване е да кажем на нашите политици какво желаеме, да гласуваме против политиците от която и да е партия, която не схваща цената на четенето, създаващо качествени граждани; политици, които не желаят да съхраняват и пазят знанието и да предизвикват грамотността. Няма значение от коя партия са тези политици. Въпросът е всемирен.
Веднъж Алберт Айнщайн бил запитан по какъв начин да създадем децата си интелигентни. Отговорът му бил по едно и също време елементарен и умен. „ Ако желаете децата ви да са интелигентни, споделил той, четете им приказки. Ако желаете да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки. ” Той е схванал какъв брой скъпи са четенето и въображението. Надявам се, че можем да дадем на децата си свят, в който ще четат, ще им бъде четено, ще фантазират и ще схващат.
Лекцията на Нийл Геймън пред „ Агенцията за четенето “, изнесена на 14 октомври 2013 година в Барбикан център, Лондон.
Инфо: www.magnifisonz.com
А аз явно съм извънредно привързан: аз съм създател, главно пиша художествена литература. Пиша за деца и възрастни. От трийсет години си спечелвам хляба с думи, най-много като изобретявам неща и ги протоколирам. Очевидно в мой интерес е хората да четат, да четат художествена литература, библиотеките и библиотекарите да съществуват и да предизвикват любовта към четенето и местата, където да се чете.
Така че съм привързан като публицист. Но съм доста, доста по-пристрастен като четец. И още по-пристрастен като английски жител.
И довечера съм тук, с цел да приказвам под егидата на Агенцията за четене – благотворителна организация, чиято цел е да обезпечи равни шансове в живота на всеки, като оказва помощ на хората да станат уверени и въодушевени читатели. Тя поддържа просветителни стратегии, библиотеки и обособени хора, като отявлено и бурно предизвиква четенето. Защото, споделят, всичко се трансформира, когато четем.
За тази смяна, за това четене съм тук, с цел да приказвам довечера. Искам да приказвам за това, което четенето прави. За изгодите от него.
Бях един път в Ню Йорк и слушах диалог за градежа на частни затвори – бързо разрастваща се индустрия в Америка. Затворническата индустрия би трябвало да възнамерява бъдещия си напредък – какъв брой килии ще бъдат нужни? Колко ще бъдат пандизчиите след петнайсет години? И там са открили, че това може доста елементарно да бъде изчислено, като се употребява прекомерно обикновен логаритъм, основан на въпроса какъв е процентът на децата сред 10 и единайсет години, които не могат да четат. И които несъмнено не могат да четат за наслаждение.
Не можем да приказваме едно към едно – няма по какъв начин да твърдим, че образованото общество не познава престъпността. Взаимовръзките обаче са напълно очевидни.
Мисля, че една от тези взаимовръзки, най-обикновената, произлиза от нещо напълно нормално. Грамотните хора четат художествена литература.
Художествената литература има двустранна приложимост. На първо място основава пристрастяване към четенето. Подтиква те да искаш да узнаеш какво става след това, да искаш да обърнеш страницата, да изпитваш нужда да продължиш, даже да е мъчно, тъй като някой е изпаднал в неволя и ти искаш да схванеш какво става накрая…
Това е доста мощен повод. Освен това те принуждава да научаваш нови думи, да измисляш нови мисли, да продължаваш. Да откриеш, че четенето единствено по себе си е наслаждение. Когато човек научи това, към този момент е подготвен да прочете всичко. А четенето е ключ. Преди няколко години за малко се чуха гласове, които твърдяха, че живеем в постграмотен свят, в който способността да извличаш смисъл от писаното слово е по-скоро непотребна, обаче тези дни отминаха: думите са по-важни от всеки път. Управляваме света с думи и до момента в който светът се плъзга в мрежата, ние би трябвало да го следваме, да разбираме това, което четем.
Хората, които не са в положение да се схващат между тях, не могат да обменят хрумвания, не могат да поддържат връзка, а стратегиите за превод съвсем не могат да оказват помощ.
Най-лесният метод да се убедим, че отглеждаме образовани деца, е да ги научим да четат, да им покажем, че четенето носи наслаждение. А това, в резюме казано, значи да им намерим такива книги, каквито харесват, да им осигурим достъп до тях и да ги оставим да ги четат.
Не мисля, че съществува такова нещо като неприятна книга за деца. От време на време става съвременно измежду някои възрастни да посочат група детски книги, род, а може би създател, и да ги разгласят за неприятни, за книги, които децата би трябвало да спрат да четат. Виждал съм го да става още веднъж и още веднъж. Инид Блайтън беше оповестена за неприятна писателка, също и Р. Л. Стайн, както и десетки други. Комиксите биваха заклеймявани, че предизвикват неграмотността.
Това са празни приказки. Това е снобарство и нелепост.
Няма неприятни детски създатели, които децата да харесват, желаят да четат и търсят, тъй като всяко дете е друго. Те могат да намерят историите, които им харесват и те сами съумяват да влязат в историите. Баналните износени сюжети за тях не са банални и износени. Защото това е първият път, когато децата се срещат с тях. Не обезсърчавайте децата да четат, тъй като си мислите, че четат неправилна литература. Художествената литература, която на вас не ви харесва, е път към други книги, които може би предпочитате. А не на всеки усетът му е същият като вашия.
Добронамерените възрастни елементарно могат да разрушат детската обич към четенето: могат да спрат децата да четат това, което им харесва, или пък да им дадат “подходящи ”, само че скучни книги, каквито считат за уместни и в действителност са еквивалентът от двайсет и първи век на викторианската “възпитателна ” литература. Така ще създадете потомство, уверено, че четенето не е крепко и – още по-лошо, – че е неприятно.
Децата ни би трябвало да изкачат стълбата на четенето: всяко нещо, което прочетат на драго сърце, ще ги преведе нагоре, ходило по ходило, към грамотността. (А също по този начин не постъпвайте и както този създател направи, който като видя, че единайсетгодишната му щерка привършва Р. Л. Стайн, ѝ даде “Кери ” на Стивън Кинг и ѝ сподели: “Щом това ти подхожда, значи ще харесаш и това! ”. После, чак до момента в който не мина пубертета, Холи чете единствено безвредни истории за заселници в прерията и към момента се вторачва в мен, когато чуе да се загатва Стивън Кинг.)
На второ място художествената литература построява емпатия. Когато гледате телевизия или филм, виждате неща, които сполетяват другите. Прозата е нещо, построено от 26 букви и няколко препинателни знака а вие, единствено вие, употребявайки въображението си, създавате свят, населявате го с хора и стартирате да гледате с други очи. Започвате да чувствате, да посещавате места и светове, които другояче в никакъв случай не бихте познали. Научавате, че всеки различен там също е “аз ”. Вие се превръщате в някой различен и когато се завърнете в личния си свят, ще бъдете леко изменени.
Емпатията е средство за сближение на хора, механизъм, който ни разрешава да действаме като освен това от самообсебени персони.
Освен това, до момента в който четете, откривате нещо жизненоважно, което да проправи пътя ви в света. А точно: Светът не е наложително да бъде подобен. Нещата могат да бъдат разнообразни.
През 2007 посетих Китай на първия в китайската история партийно утвърден конгрес на фантастиката и фентъзито. По едно време водих встрани един от ръководителите и го запитах за какво фантастиката дълго време не е била одобрявана. Какво се беше трансформирало?
Много просто, отвърна ми той. Китайците били страхотни в правенето на неща, стига други да им донесат проектите. Обаче не правили никакви усъвършенствания, нищо ново не измисляли. Нямали въображение. Така че изпратили делегация в Съединени американски щати, при Епъл, Майкрософт, при Google, и разговаряли с хората, които измисляли бъдещето. И разбрали, че всички са чели фантастика, когато са били деца.
Художествената литература може да ви покаже друг свят. Може да ви води на място, на което в никакъв случай не сте били. Щом един път сте посетили други светове, като ония, които са яли вълшебни плодове, в никакъв случай няма да бъдете изцяло удовлетворени от света, в който сте израснали. Недоволството е хубаво нещо: недоволните хора могат да трансформират и да усъвършенстват световете си, да ги вършат по-добри, по-различни.
И до момента в който сме на тематиката, желая да ви кажа нещо и за ескейпизма. Чувал съм това разбиране да се загатва като нещо неприятно. Сякаш “ескейпистката ” литература е на ниска цена опиум, употребен от обърканите, глупците и заблудените и единствената литература, която си коства, за възрастни и деца, е миметичната литература, която отразява най-лошото от света, в който читателят се намира.
Ако сте се озовали в невъзможна обстановка, на неприятно място, с враждебни към вас хора и някой ви предложи краткотрайно бягство, няма ли да приемете? Ескейпистката литература е тъкмо това: литература, която отваря вратата, демонстрира ви слънцето извън, дава ви място, което можете да контролирате, там сте с хора, с които желаете да бъдете (а книгите са същински места, не се заблуждавайте); и най-важното, по време на вашето бягство, книгите могат да ви дадат познание за света и вашето състояние в него, да ви дадат оръжия, ризница: същински неща, които можете да отнесете назад в своя затвор. Уменията, знанията и инструментите, които можете да употребявате, с цел да избягате в действителност.
Както ни припомня Дж. Р. Р. Толкин, единствените хора, които хулят бягството, са тъмничари.
Друг метод да се убие любовта на децата към четенето, е – несъмнено – да се уверим, че в близост няма никакви книги. И да не им осигурим място за четене на книги. Аз бях щастливец. Докато растях, разполагах с чудесна локална библиотека. Родителите ми бяха от хората, които можеха да бъдат склонени да ме оставят в библиотеката на път за работа по време на лятната ми почивка, а библиотекарите бяха хора, които нямаха нищо срещу едно малко момче без придружители да идва всяка заран в детската библиотека, да се насочва към фишовия азбучник, да търси книги с призраци, магии или галактически кораби, да търси вампири или детективи, или вещици, или пък чудеса. И когато изчетох детската библиотека, се захванах с книгите за възрастни.
Библиотекарите бяха положителни. Обичаха книгите и обичаха книгите да бъдат четени. Научиха ме по какъв начин да поръчвам книги от други библиотеки и по какъв начин да се възползвам от междубиблиотечните заемни служби. Не проявяваха снобарство по отношение на това, което четях. Просто очевидно им харесваше, че го има това ококорено момченце, което обича да чете и в случай че разговаряха с мен за книгите, които четях, щяха да ми намерят други книги и поредици, щяха да ми оказват помощ. Отнасяха се с мен като с всеки различен четец – ни повече, ни по-малко, – което означаваше, че се отнасяха с почитание към мен. На осем години не бях привикнал някой да ме почита.
Но библиотеките дават независимост. Свободата да четеш, свободата на хрумвания, независимост на общуването. Те дават обучение (който развой не завършва в деня, в който напуснем учебното заведение или университета), те дават забавление, основават безвредни места и дават достъп до информация.
Тревожа се, че в този момент, през двайсет и първи век, хората не схващат какво са библиотеките и какъв е смисълът от тях. Ако възприемате библиотеката като етажерка с книги, тя може да ви се стори антична и остаряла в свят, в който главно, само че не само, издаваните книгите съществуват цифрово. Но това значи, че изобщо не сме схванали същината на въпроса.
Мисля, че повода е обвързвана с природата на информацията. Информацията има стойност, а вярната информация има голяма стойност. За цялата история на човечеството сме живели във време на информативен дефицит и придобиването на нужната информация постоянно е било значимо и постоянно си е коствало: по кое време да се прибере реколтата, къде да се открият неща, карти, истории и разкази, които постоянно са били одобрявани добре на маса с компания. Информацията е била нещо скъпо и тези, които са разполагали с нея или са можели да се снабдят с нея, са можели да продават тази услуга.
През последните няколко години от стопанската система на осведомителната оскъдност се преместихме към стопанска система, задвижвана от осведомително пренасищане. Според Ерик Шмид от Google, на всеки два дни човечеството основава повече информация, в сравнение с е основало от зората на цивилизацията до 2003. Това са към пет ексабайта данни дневно за тези от вас, които водят сметка. Предизвикателството към този момент е не откриването на това рядко растение в пустинята, а несъмнено растение в джунглата. Ще ни е нужна помощ, която да ни преведе през всичката тази информация, с цел да открием това, което в действителност ни би трябвало.
Библиотеките са места, в които хората отиват, с цел да търсят информация. Книгите са единствено върхът на осведомителния айсберг: те са там и вие можете гратис и легално да си вземате книги от библиотеките. Повече от всеки път деца заемат книги от библиотеките – книги от всевъзможен тип: книжни, електронни, аудио. Но библиотеките са, да вземем за пример, места, където хората, които нямат компютри, които може би нямат интернет връзка, могат да бъдат онлайн, без да заплащат нищо. Това е извънредно значимо, когато методите да си намерите работа, да кандидатствате за работа или за помощи от ден на ден стават извънредно онлайн. Библиотекарите могат да оказват помощ на тези хора да се ориентират в този свят.
Не имам вяра, че всички книги ще станат или би трябвало да станат електронни. Както един път ми сподели Дъглас Адамс, повече от двайсет години преди появяването на Киндъл, печатната книга е като акула. Акулите са остарели: в океана е имало акули още преди динозаврите. А повода към момента да има акули е, че акулите са по-добри да бъдат акули от всеки различен. Истинските книги са здрави, сложни за заличаване, устоят на вода, задвижват се от слънцето и се усещат добре в ръката: те са положителни в това да бъдат книги и постоянно ще има място за тях. Мястото им е в библиотеките, тъкмо както библиотеките към този момент се трансфораха в места, откъдето можете да получите достъп до електронни книги, аудиокниги, DVD и уеб-съдържание.
Библиотеката е вместилище на информация и дава еднакъв достъп до нея на всеки жител. Това включва и здравна информация. Също и информация за психологичното здраве. Библиотеката е публично пространство. Безопасно, парадайс на този свят. Това е място с библиотекари. Какви ще бъдат библиотеките на бъдещето е нещо, което би трябвало да измислим в този момент.
Грамотността е по-важна от всеки път, в този свят на текстовете и имейлите, светът на писаната информация. Трябва да четем и пишем, имаме потребност от жители на света, които могат да четат грамотно, да схващат прочетеното, да си дават сметка за нюансите и сами да бъдат разбирани.
Библиотеките в действителност са порти към бъдещето. Ето за какво, за злощастие, виждаме по какъв начин по целия свят локалните управляващи разискват опцията да затворят библиотеките като елементарен метод да спестят пари, без да осъзнават, че крадат от бъдещето, с цел да си платят сегашното. Затварят порти, които би трябвало да стоят отворени.
Според скорошно проучване на Организацията за икономическо съдействие и развиване Англия е “единствената страна, в която най-старата възрастова група има по-високо равнище на просветеност и има по-добри математически знания от младите, като са взети под внимание и фактори като пол, обществено състояние и типа на специалността. ”
Или казано по различен метод, нашите деца и нашите внуци са по-неграмотни от нас. На тях им е по-трудно да се оправят в света, да го схващат и да се оправят с проблеми. По-лесно ще е да бъдат лъгани и подвеждани, по-трудно ще им е да трансформират света към себе си, по-трудно ще им бъде да си намират работа. Всичко това вкупом. А Англия ще изостане от другите развити страни поради неналичието си на квалифицирана работна ръка. И до момента в който политиците упрекват за това другата партия, истината е, че ние би трябвало да научим децата си да четат и да харесват четенето.
Имаме потребност от библиотеки. Имаме потребност от книги. Имаме потребност от образовани жители.
Не ме интересува – не мисля, че това има значение – дали тези книги ще са на хартия, или ще са цифрови, дали четете от свитък, или от екран. Важното е наличието.
Защото книгата е и наличие, а това е значимо.
Книгите са метод да поддържаме връзка с мъртвите. Начин да се учим от тези, които не са към този момент измежду нас, от това човечество, което се е построило единствено, напредвало е, последователно е натрупало познания, вместо да учи едно и също, още веднъж и още веднъж. Има приказки, които са по-стари от множеството страни, приказки, които са надживели културите и постройките, в които са били разказани за първи път.
Мисля, че имаме отговорности към бъдещето. Отговорности и отговорности към децата, към възрастните, в каквито тези деца ще се трансфорат, към света, който ще населяват. Всички ние – като читатели, като писатели, като жители – имаме обвързване. Мисля да опитам тук да дефинирам някои от тези отговорности.
Вярвам, че сме задължени да четем за наслаждение, сами и на публични места. Ако четем за наслаждение, в случай че други ни виждат да четем, тогава се учим, упражняваме въображението си. Показваме на другите, че четенето е нещо положително.
Наше обвързване е да поддържаме библиотеките. Да използваме библиотеките, да насърчаваме другите да ги употребяват, да протестираме против затварянето на библиотеките. Ако не цените библиотеките, значи не цените информацията, културата или мъдростта. Вие заглушавате гласовете на предишното и увреждате бъдещето.
Наше обвързване е да четем на глас на нашите деца. Да им четем неща, каквито харесват. Да им четем истории, които към този момент са ни втръснали. Да им четем с гласовете на героите, да бъдем забавни и да не стопираме да им четем, единствено тъй като сами се учат да четат. Използвайте времето за четене на глас като време за сплотяване; дано това бъде време, през което няма да си проверявате телефоните и няма да позволявате на външния свят да ви разсейва.
Наше обвързване е да използваме езика. Да поставим изпитание: да открием какво значат думите и по какъв начин да ги използваме, да поддържаме връзка ясно, да споделяме това, което имаме поради. Не би трябвало да опитваме да замразяваме езика или да се вършим, че е нещо мъртво, което би трябвало да бъде почитано. Вместо това би трябвало да го използваме като нещо живо, което се лее, което ни заема думи, което разрешава смислите и методите на изговаряне да се менят с времето.
Ние, писателите – и изключително детските създатели, само че всички писатели – имаме обвързване към нашите читатели: длъжни сме да пишем истини, което е изключително значимо, когато творим приказки за хора, които не съществуват и за места, които в никакъв случай не ги е имало. Трябва да разберем, че истината не е това, което става, а е това, което ни споделя кои сме. Художествената литература е неистина, която в последна сметка ни споделя истината. Длъжни сме да не отегчаваме читателите си, а да ги принуждаваме да обръщат страниците. Един от най-хубавите цярове за колебаещия се четец е история, от която да не може да се откъсне. И до момента в който би трябвало да споделяме на читателите си същински неща и да им даваме оръжия и ризница, и им предаваме каквато мъдрост сме събрали от късия си престой на този зелен свят, ние сме задължени да не проповядваме, да не поучаваме, да не тикаме смлени поуки и послания в гърлата на читателите си, както птиците хранят пиленцата си с авансово сдъвкани червеи. Наше обвързване е в никакъв случай, по никакъв метод, при никакви условия да не пишем за децата това, което сами не бихме желали да прочетем.
Наше обвързване е да разберем и да признаем, че като детски създатели вършим значима работа, тъй като в случай че сбъркаме и стартираме да пишем скучни книги, които отхвърлят децата от четенето и от книгите, ние обричаме нашето лично бъдеще и унищожаваме тяхното.
Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме задължени да мечтаем. Задължени сме да фантазираме. Лесно е да се твърди, че никой нищо не може да промени, че живеем в свят, в който обществото е нещо голямо, а обособеният човек е по-малко от нищо: атом в стената, оризено зрънце в оризово поле. Но истината е, че обособеният човек може да трансформира своя свят, още веднъж и още веднъж, обособеният човек построява бъдещето, като си показва, че нещата могат да бъдат разнообразни.
Огледайте се към себе си. Наистина. Поспрете за момент и огледайте стаята, в която се намирате. Ще ви подсетя за нещо толкоз явно, че е съвсем забравено. А точно: всичко, което можете да видите, в това число стените, в миналото по някакъв метод е било измислено. Някой е решил, че ще му бъде по-удобно да седи на стол, вместо на пода и е измислил стола. Друг е трябвало да измисли по какъв начин да беседвам с вас в Лондон тъкмо в този момент, без да ни вали дъждът. Тази стая и нещата в нея, всичко друго в тази постройка, този град, съществуват тъй като още веднъж и още веднъж, и още веднъж хората измислят неща. Те са мечтали, те са размишлявали, създавали са неща, които не са работили тъкмо както е трябвало, описвали са неща, които към момента не са съществували на хора, които са им се присмивали.
И тогава ненадейно са съумели. Политически придвижвания, персонални стъпки, всичко е почнало от хора, които са си представяли нови способи на битие.
Наше обвързване е да вършим нещата красиви. Не да оставим света по-грозен, в сравнение с сме го намерили, не да опразним океаните, не да оставим на идващото потомство да ни взема решение проблемите. Наше обвързване е да почистим след себе си, да не оставяме децата си в свят, който недалновидно сме объркали, измамили и осакатили.
Наше обвързване е да кажем на нашите политици какво желаеме, да гласуваме против политиците от която и да е партия, която не схваща цената на четенето, създаващо качествени граждани; политици, които не желаят да съхраняват и пазят знанието и да предизвикват грамотността. Няма значение от коя партия са тези политици. Въпросът е всемирен.
Веднъж Алберт Айнщайн бил запитан по какъв начин да създадем децата си интелигентни. Отговорът му бил по едно и също време елементарен и умен. „ Ако желаете децата ви да са интелигентни, споделил той, четете им приказки. Ако желаете да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки. ” Той е схванал какъв брой скъпи са четенето и въображението. Надявам се, че можем да дадем на децата си свят, в който ще четат, ще им бъде четено, ще фантазират и ще схващат.
Лекцията на Нийл Геймън пред „ Агенцията за четенето “, изнесена на 14 октомври 2013 година в Барбикан център, Лондон.
Инфо: www.magnifisonz.com
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ