Откъс от "Танцът на Чингиз Коен" на Ромен Гари
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Танцът на Чингиз Коен ", с създател Ромен Гари, възложен от Издателство " Леге артис "
Ромен Гари във връзка на романа в едно радиоинтервю споделя:
" Роман, който видимо е цялостен със смях и коварство, само че чиято концепция и конструкция почиват върху две надълбоко трагични феномени – расизма и антисемитизма. [] В него демонстрирам доколко еврейската мисловност е обладана от нацизма, който не съумява да прогони от себе си, и по едно и също време с това доколко немското подсъзнание е белязано от евреина.
Този разказ е казусът на моето лично подсъзнание, в което се таят ужасът от нациста и нещастието на евреина, от които се пробвам да се отърся. Изживявам този проблем толкоз трагично и тежко, че единственият метод беше да подходя към него през смях, другояче не бих могъл даже да се докосна до него. Надявам се, че читателите няма да се подведат. Хуморът, който употребявам, и който апропо считам за еврейски комизъм, е в действителност зов на обезсърчение и предсмъртна мъка. "
Ирационална, сюрреалистична книга, която би трябвало да се чете на символно равнище. Героите са на ръба на рационалното, пресилени, стигащи до пароксизъм.
Хуморът е гибелен, нечовечен, внезапен и не всеки път изключително тънък. Гротеската е запазена марка на Гари. Пародийният език, разговори и подиуми, предадени извънредно живо от преводача на книгата, са извор по едно и също време на мъка и същинско словесно развлечение.
Дали в действителност жертвата и палачът са наказани да бъдат свързани, до момента в който свят светува?
При всички случаи, в случай че гибелта не съществуваше, хората щяха да измислят нещо още по-отвратително. Тя въпреки всичко поставя най-малко някакви ограничавания на техните благоприятни условия.
Колкото повече мисля, толкоз по-силно съм уверен в едно. Колкото и да си прецакан, най-хубавият метод да избухнеш, си остава да избухнеш в смях.
Ромен Гари, с същинско име Роман Кацев, роден във Вилнюс през 1914 година, е отгледан от майка си, която му разпорежда огромни очаквания, както самият той споделя по-късно в " Обещанието на зората ". Беден, казак, малко нещо татарин с примеси на евреин, той идва във Франция четиринайсетгодишен и се открива с майка си в Ница. Завършва право, записва се в авиацията и през 1940 година се причислява към водената от военачалник Де Гол опозиция против хитлеристката окупация на Франция.
В първия му разказ " Европейско образование ", който излиза през 1945 година и пожънва триумф, личи чудесната разказваческа заложба на писателя, суровият му и в същото време лиричен жанр. Същата година Гари постъпва във френското Външно министерство. Бил е посланик в София, Ла Пас, Ню Йорк, Лос Анджелис. През 1948 година разгласява " Големият гардероб ", а премията " Гонкур " получава през 1956 година за " Корените на небето ".
По време на мандата си като консул в Лос Анджелис се дами за актрисата Джийн Сийбърг, написа сюжети и режисира два кино лентата. Изоставя дипломацията през 1961 година и написа " Птиците идват да умрат в Перу " и хумористичния разказ " Лейди Л. ", след което минава към по-мащабни саги: " Американска комедия " и " Брат Океан ".
Съпругата му протяга ръка на живота си през 1979 година и в романите на Гари стартира да личи паниката му от залеза и старостта: " Нататък билетът не важи ", " Сияние на жена ", " Хвърчилата ". Ромен Гари се самоубива в Париж през 1980 година, като оставя посмъртен документ, в който разкрива, че под псевдонима Емил Ажар е написал сполучливите романи: " Голям гальовник ", " Терзанията на цар Соломон " и " Животът пред теб ", който получава премията " Гонкур " през 1975 година.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Танцът на Чингиз Коен " на Ромен Гари
ХХIV
Всички са импотентни
Тя се е свела над един камък с тъжно лице сред сияйните плитки. Май даже разграничавам следи от сълзи. Но те несъмнено са моите.
– Флориан, от време на време ми се желае да умра.
– Благодаря ти, скъпа моя. Много съм разчувстван. С това ми правиш огромен комплимент.
– Да изчезна един път вечно, да не диря нищо, да не очаквам нищо, да не пострадвам. Да ме няма, Флориан.
– Ще стане. Един ден няма да те има. Хората работят по въпроса. Малко самообладание. Хубавите неща постепенно стават.
Усещам, че тя в действителност стартира да се уморява и обезсърчава, и я разбирам. Хората могат да хвърлят петстотин възхитителни Христоса и триста мадони в нозете ѝ или да ѝ свирят Дебюси, все едно, тя си знае, че цялото това велико изкуство е в последна сметка изкуството да се измъкваш.
– Защо са такива прибързани, толкоз мимолетни, по какъв начин желаят да съумея да се осъществя в тази прибързаност? Колко къс е техният мирис, животът им!
– Кратък акт.
– И физиономиите, които вършат!
– Възпитаните девойки постоянно затварят очи в тези мигове, скъпа моя.
– Когато се разтворя за тях, човек би рекъл, че океаните ще прелеят, всички кораби ще претърпят поражение и всички вулкани ще изригнат, а се чуват единствено няколко изгрухтявания.
– Те са просто тъжни клоуни, които мислят единствено за своя малък цирков номер.
– Ами обещанията им! Говорят за бездни, за висини, за разбушувани слънца и за опиянени съзвездия, а по-късно просто палят по цигара.
– Много пушат.
– Ужасявам се най-много от ръцете им. Угаснали, тъжни ръце, тежки ръце, които се поставят върху вас, все едно някой сяда...
– Ръце, които тъпчат.
– Ами милувките им, Флориан! Жените знаят, че постоянно ще има войни. И в никакъв случай не се чудят, когато те изравняват градове със земята и изтребват популацията. Мъжки ласки.
– Всичките са импотентни, скъпа моя. Само ние с теб умеем същински да обичаме.
Той нежно ѝ целува ръка. Дали в действителност зърнах малко свирепост и малко подигравка в погледа на Лили?
– Да, ти си популярен ухажор, Флориан. Ти в никакъв случай не ме докосваш.
– Благодаря ти, скъпа моя.
– Ти в никакъв случай не ме разочароваш.
– В това е тайната. Абсолютът не се яде с ръце. Всъщност, същински добре сътворените мъже – мъжете като мен, на които не им липсва... кхъ, кхъ! съвсем нищо, единствено една детайлност – се ужасяват от физиологията, от физиката, от сграбчения, свидлив предмет в ръката. Те се задоволяват с фантазии и с това да ти оказват помощ да мечтаеш. Ето по този начин се бяга от посредствеността.
Тя допира камъка с крайчеца на пръстите и милва цялата тази всевечна неотстъпчивост.
– Флориан, смяташ ли, че съм прекомерно взискателна и сложна?
– Не, несъмнено, скъпа моя, от кое място накъде. Просто гледаш на едро. Така е устроена мисълта ти. Може би леко капризна, малко обладана от химери, с прочут усет към невъзможното...
Той млъква. Дали е заблуда, или Флориан в действителност наподобява стъписан? Лили е вдигнала взор и с трогателна, даже пламенна, само че нелишена от известно – по какъв начин да го кажа? – известно заричане усмивка, оставя погледа си още веднъж да се зарее по небето.
Безпокойството ми се връща. Доста е недоверчив методът, по който видът, в който пребивавам, все гледа към Господа. Неговото подсъзнание несъмнено не ми харесва. Дори се запитвам дали пък не е същински християнин, и следователно, какви ги мъдря в него?
Флориан се покашля обезпокоеното.
– Чуй ме, скъпа, може би би трябвало малко да поснижиш упоритостите си... Мъничко единствено.
Тя се нацупва, изтънчено скланя глава и я обляга на рамото на Флориан. Тананика си и си играе с косата. Чертите ѝ са толкоз съвършени, че съвсем приканват към закононарушение от пристрастеност. Обхваща ме предусещане: в околните дни, в някое мрачно кътче на Гората на духовете, някой ще я разчлени на части.
– Каква тишина! – шепне тя. – Все едно природата затаява мирис.
– Тя те гледа, скъпа моя.
– Флориан, за какво в никакъв случай нищо не се случва?
– Не е по този начин, случват се всякакви неща, само че ти си малко разсеяна и не ги забелязваш. Имаше да вземем за пример едно доста красиво Разпятие, на което мнозина подражаваха. Все още се приказва за него, и то с доста ласкателни за теб избрания. Възхитителни кръстоносни походи, клади, инквизиции, революции за знамение и приказ... И всичко поради красивите ти очи. О, не споделям, че съумяват, само че най-малко пробват... Опитват.
– Нямам потребност от развлечения. Обичам сериозните неща.
– Хм, хм. Знам, скъпа моя. Но при тях е на историческа почва. Винаги би трябвало да мерят с техния критерий... уви.
Тя махва ядно.
– Но какво съгласно теб да стори една сериозна жена с техните кръстоносни походи и революции! Всичко това е техният метод да си издърпат клечката от кюпа.
– Тяхната... съчка?
– Винаги се преструват, че си имат друга работа. Всичките се показват за виртуози, за Паганини, само че качат ли се на сцената, все са си не запомнили старидавариуса.
Изкикотвам се. Не съумях да се въздържа. Но тя не ме чу.
– А по-късно разправят, че съм била студена жена и че на мен, на мен! ми било липсвало нещо.
– Това е техният метод да се отдръпват с достолепие от войната. Не плачи, скъпа моя.
– Чудя се за какво ли не преставам да диря. Ще се отдръпва от света и толкова.
– Нищо не може да им достави по-голямо наслаждение. Когато един мъж стартира да изпитва... някои усложнения, той постоянно прави по този начин, че любовницата му да го напусне. Елегантността на дръвниците. Дай да ти избърша сълзите.
И го прави с възхитителна деликатност. Флориан си е един популярен бърсач на сълзи. Минава с ръка и всичко стопира да проличава.
– Ха по този начин! Колко си красива! Какво гледаш?
– Ей там има една доста огромна бяла къща. Да идем да погледнем.
– Това е доминикански манастир, скъпа моя.
– Е, и?
– Много добре знаеш, че към този момент сме опитвали с религията, скъпа моя. Нищо не се получи.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Ромен Гари във връзка на романа в едно радиоинтервю споделя:
" Роман, който видимо е цялостен със смях и коварство, само че чиято концепция и конструкция почиват върху две надълбоко трагични феномени – расизма и антисемитизма. [] В него демонстрирам доколко еврейската мисловност е обладана от нацизма, който не съумява да прогони от себе си, и по едно и също време с това доколко немското подсъзнание е белязано от евреина.
Този разказ е казусът на моето лично подсъзнание, в което се таят ужасът от нациста и нещастието на евреина, от които се пробвам да се отърся. Изживявам този проблем толкоз трагично и тежко, че единственият метод беше да подходя към него през смях, другояче не бих могъл даже да се докосна до него. Надявам се, че читателите няма да се подведат. Хуморът, който употребявам, и който апропо считам за еврейски комизъм, е в действителност зов на обезсърчение и предсмъртна мъка. "
Ирационална, сюрреалистична книга, която би трябвало да се чете на символно равнище. Героите са на ръба на рационалното, пресилени, стигащи до пароксизъм.
Хуморът е гибелен, нечовечен, внезапен и не всеки път изключително тънък. Гротеската е запазена марка на Гари. Пародийният език, разговори и подиуми, предадени извънредно живо от преводача на книгата, са извор по едно и също време на мъка и същинско словесно развлечение.
Дали в действителност жертвата и палачът са наказани да бъдат свързани, до момента в който свят светува?
При всички случаи, в случай че гибелта не съществуваше, хората щяха да измислят нещо още по-отвратително. Тя въпреки всичко поставя най-малко някакви ограничавания на техните благоприятни условия.
Колкото повече мисля, толкоз по-силно съм уверен в едно. Колкото и да си прецакан, най-хубавият метод да избухнеш, си остава да избухнеш в смях.
Ромен Гари, с същинско име Роман Кацев, роден във Вилнюс през 1914 година, е отгледан от майка си, която му разпорежда огромни очаквания, както самият той споделя по-късно в " Обещанието на зората ". Беден, казак, малко нещо татарин с примеси на евреин, той идва във Франция четиринайсетгодишен и се открива с майка си в Ница. Завършва право, записва се в авиацията и през 1940 година се причислява към водената от военачалник Де Гол опозиция против хитлеристката окупация на Франция.
В първия му разказ " Европейско образование ", който излиза през 1945 година и пожънва триумф, личи чудесната разказваческа заложба на писателя, суровият му и в същото време лиричен жанр. Същата година Гари постъпва във френското Външно министерство. Бил е посланик в София, Ла Пас, Ню Йорк, Лос Анджелис. През 1948 година разгласява " Големият гардероб ", а премията " Гонкур " получава през 1956 година за " Корените на небето ".
По време на мандата си като консул в Лос Анджелис се дами за актрисата Джийн Сийбърг, написа сюжети и режисира два кино лентата. Изоставя дипломацията през 1961 година и написа " Птиците идват да умрат в Перу " и хумористичния разказ " Лейди Л. ", след което минава към по-мащабни саги: " Американска комедия " и " Брат Океан ".
Съпругата му протяга ръка на живота си през 1979 година и в романите на Гари стартира да личи паниката му от залеза и старостта: " Нататък билетът не важи ", " Сияние на жена ", " Хвърчилата ". Ромен Гари се самоубива в Париж през 1980 година, като оставя посмъртен документ, в който разкрива, че под псевдонима Емил Ажар е написал сполучливите романи: " Голям гальовник ", " Терзанията на цар Соломон " и " Животът пред теб ", който получава премията " Гонкур " през 1975 година.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Танцът на Чингиз Коен " на Ромен Гари
ХХIV
Всички са импотентни
Тя се е свела над един камък с тъжно лице сред сияйните плитки. Май даже разграничавам следи от сълзи. Но те несъмнено са моите.
– Флориан, от време на време ми се желае да умра.
– Благодаря ти, скъпа моя. Много съм разчувстван. С това ми правиш огромен комплимент.
– Да изчезна един път вечно, да не диря нищо, да не очаквам нищо, да не пострадвам. Да ме няма, Флориан.
– Ще стане. Един ден няма да те има. Хората работят по въпроса. Малко самообладание. Хубавите неща постепенно стават.
Усещам, че тя в действителност стартира да се уморява и обезсърчава, и я разбирам. Хората могат да хвърлят петстотин възхитителни Христоса и триста мадони в нозете ѝ или да ѝ свирят Дебюси, все едно, тя си знае, че цялото това велико изкуство е в последна сметка изкуството да се измъкваш.
– Защо са такива прибързани, толкоз мимолетни, по какъв начин желаят да съумея да се осъществя в тази прибързаност? Колко къс е техният мирис, животът им!
– Кратък акт.
– И физиономиите, които вършат!
– Възпитаните девойки постоянно затварят очи в тези мигове, скъпа моя.
– Когато се разтворя за тях, човек би рекъл, че океаните ще прелеят, всички кораби ще претърпят поражение и всички вулкани ще изригнат, а се чуват единствено няколко изгрухтявания.
– Те са просто тъжни клоуни, които мислят единствено за своя малък цирков номер.
– Ами обещанията им! Говорят за бездни, за висини, за разбушувани слънца и за опиянени съзвездия, а по-късно просто палят по цигара.
– Много пушат.
– Ужасявам се най-много от ръцете им. Угаснали, тъжни ръце, тежки ръце, които се поставят върху вас, все едно някой сяда...
– Ръце, които тъпчат.
– Ами милувките им, Флориан! Жените знаят, че постоянно ще има войни. И в никакъв случай не се чудят, когато те изравняват градове със земята и изтребват популацията. Мъжки ласки.
– Всичките са импотентни, скъпа моя. Само ние с теб умеем същински да обичаме.
Той нежно ѝ целува ръка. Дали в действителност зърнах малко свирепост и малко подигравка в погледа на Лили?
– Да, ти си популярен ухажор, Флориан. Ти в никакъв случай не ме докосваш.
– Благодаря ти, скъпа моя.
– Ти в никакъв случай не ме разочароваш.
– В това е тайната. Абсолютът не се яде с ръце. Всъщност, същински добре сътворените мъже – мъжете като мен, на които не им липсва... кхъ, кхъ! съвсем нищо, единствено една детайлност – се ужасяват от физиологията, от физиката, от сграбчения, свидлив предмет в ръката. Те се задоволяват с фантазии и с това да ти оказват помощ да мечтаеш. Ето по този начин се бяга от посредствеността.
Тя допира камъка с крайчеца на пръстите и милва цялата тази всевечна неотстъпчивост.
– Флориан, смяташ ли, че съм прекомерно взискателна и сложна?
– Не, несъмнено, скъпа моя, от кое място накъде. Просто гледаш на едро. Така е устроена мисълта ти. Може би леко капризна, малко обладана от химери, с прочут усет към невъзможното...
Той млъква. Дали е заблуда, или Флориан в действителност наподобява стъписан? Лили е вдигнала взор и с трогателна, даже пламенна, само че нелишена от известно – по какъв начин да го кажа? – известно заричане усмивка, оставя погледа си още веднъж да се зарее по небето.
Безпокойството ми се връща. Доста е недоверчив методът, по който видът, в който пребивавам, все гледа към Господа. Неговото подсъзнание несъмнено не ми харесва. Дори се запитвам дали пък не е същински християнин, и следователно, какви ги мъдря в него?
Флориан се покашля обезпокоеното.
– Чуй ме, скъпа, може би би трябвало малко да поснижиш упоритостите си... Мъничко единствено.
Тя се нацупва, изтънчено скланя глава и я обляга на рамото на Флориан. Тананика си и си играе с косата. Чертите ѝ са толкоз съвършени, че съвсем приканват към закононарушение от пристрастеност. Обхваща ме предусещане: в околните дни, в някое мрачно кътче на Гората на духовете, някой ще я разчлени на части.
– Каква тишина! – шепне тя. – Все едно природата затаява мирис.
– Тя те гледа, скъпа моя.
– Флориан, за какво в никакъв случай нищо не се случва?
– Не е по този начин, случват се всякакви неща, само че ти си малко разсеяна и не ги забелязваш. Имаше да вземем за пример едно доста красиво Разпятие, на което мнозина подражаваха. Все още се приказва за него, и то с доста ласкателни за теб избрания. Възхитителни кръстоносни походи, клади, инквизиции, революции за знамение и приказ... И всичко поради красивите ти очи. О, не споделям, че съумяват, само че най-малко пробват... Опитват.
– Нямам потребност от развлечения. Обичам сериозните неща.
– Хм, хм. Знам, скъпа моя. Но при тях е на историческа почва. Винаги би трябвало да мерят с техния критерий... уви.
Тя махва ядно.
– Но какво съгласно теб да стори една сериозна жена с техните кръстоносни походи и революции! Всичко това е техният метод да си издърпат клечката от кюпа.
– Тяхната... съчка?
– Винаги се преструват, че си имат друга работа. Всичките се показват за виртуози, за Паганини, само че качат ли се на сцената, все са си не запомнили старидавариуса.
Изкикотвам се. Не съумях да се въздържа. Но тя не ме чу.
– А по-късно разправят, че съм била студена жена и че на мен, на мен! ми било липсвало нещо.
– Това е техният метод да се отдръпват с достолепие от войната. Не плачи, скъпа моя.
– Чудя се за какво ли не преставам да диря. Ще се отдръпва от света и толкова.
– Нищо не може да им достави по-голямо наслаждение. Когато един мъж стартира да изпитва... някои усложнения, той постоянно прави по този начин, че любовницата му да го напусне. Елегантността на дръвниците. Дай да ти избърша сълзите.
И го прави с възхитителна деликатност. Флориан си е един популярен бърсач на сълзи. Минава с ръка и всичко стопира да проличава.
– Ха по този начин! Колко си красива! Какво гледаш?
– Ей там има една доста огромна бяла къща. Да идем да погледнем.
– Това е доминикански манастир, скъпа моя.
– Е, и?
– Много добре знаеш, че към този момент сме опитвали с религията, скъпа моя. Нищо не се получи.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ