Откъс от "Невидимите" на Рой Якобсен
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Невидимите ", с създател Рой Якобсен, възложен от Издателство " Авиана "
Романът " Невидимите " е бестселър, номиниран за интернационалната премия " Ман Букър " и за Международната Дъблинска литературна премия.
Действието се развива сред 1913 година и 1928 година на дребния остров Барьой на северното крайбрежие. Това е историята на фамилията на норвежки риболовец, насила да се бори всеки ден със суровите условия на живот. Централната фигура в романа е дребната Ингрид, сензитивно и възприемчиво дете, което опознава природата и света на възрастните.
Недоизказаното в прозата на Якобсен разкрива простотата, истинността и хубостта в връзките сред хората. Стилът на създателя, напомнящ на исландските саги, хармонира с историята на дребната общественост на север и трансформира " Невидимите " в творба от най-висока класа.
" Рой Якобсен не просто разкрива добре построени персонажи. Той постоянно прави читателя по-умен. Майсторската му ръка прави дребното огромно. Новият му разказ превзема читателя и не го пуска до последната страница. "
Гюри Хелтнес, вестник " ВГ "
" С този разказ Рой Якобсен демонстрира какъв брой акуратен публицист е във връзка с езика. " Невидимите " е солидно доказателство за мястото му в челните редици на норвежката литературна сцена. "
Тюрид Ларшен, вестник " Дагсависен "
" По крайбрежието на Хелгелан Рой Якобсен разкрива велика лирика в елементарното. Сред върхове и талази, сиви камъни и зелени ливади дръзките поданици на острова свързват двата края. "
Од В. Сюрен, вестник " Ден и време "
Рой Якобсен е един от най-четените и обичани норвежки писатели. Той е автентичен и изчерпателен създател с изявен интерес към живота на елементарния човек в другите исторически интервали в Норвегия. Лауреат е на множеството литературни награди в родната си страна. Номиниран е двукратно за влиятелната Литературна премия на Северния съвет и трикратно за Международната Дъблинска литературна премия. Книгите му са преведени на 40 езика.
Книгата може да бъде закупена от уеб страницата на издателство " Авиана " (Бургас) www.avianabg.com.>
Откъс от " Невидимите " на Рой Якобсен
Двамата не престават нагоре и беседват за кръщене, риба и птичи пух. Свещеникът е просто очарован от Барьой, който от вкъщи му наподобява като черен камък на хоризонта, само че – в името на Бог би трябвало да се признае – се оказва най-зелената градина, каквито очевидно са доста от тукашните острови с по едно или две фамилии.
Стангхолмен, Свейнсоя, Лютвер, Скарвен, Мосвер, Хавстейн – на всеки от тях по шепа хора, които обработват тъничък пласт земя, ловят риба в морските дълбини и раждат деца, които порастват, обработват същата земя и ловят риба в същите дълбини; това не е безплодно и сурово крайбрежие, а перлен гердан и златна огърлица, както свещеникът постоянно акцентира в най-вдъхновените си проповеди. Въпросът е за какво не идва тук по-често?
И отговорът е: морето.
Свещеникът е фен на сушата, а малко дни през годината са като този. Цяло лято го е чакал. Прозрението, че до момента не е знаел по какъв начин наподобява островът, обаче го връхлита толкоз ненадейно, до момента в който е стъпил на обраслия с трева мост към плевнята и втренчен във безконечната си енория, в която Бог живее от Средновековието, че е съвсем дразнещо, като че ли е имал покривало пред очите през всички тези години или цялостен живот е бил жертва на машинация, засягаща освен обсега на енорията му, само че и духовната му активност. Възможно ли е в действителност да не е по-голяма?
За благополучие, тази мисъл е по-скоро притеснителна, в сравнение с заплашителна, метафизика на морето, в което всички дистанции са лъжливи, и свещеникът е на път още веднъж да се отнесе, само че не щеш ли идва фамилията – старецът с кепето, снажната Мария тъкмо зад него, жилавата Барбру, на която свещеникът не съумя да даде първо причестяване преди време по разнообразни и много неразбираеми аргументи. Мълчаливите Божии рожби на една канара в морето, която се оказва богатство.
Ханс Барьой имаше три фантазии: мечтаеше за моторизиран кораб, за по-голям остров и за различен живот. За първите две фантазии говореше много постоянно, и с околните си, и с непознати хора, а за третата в никакъв случай не говореше, даже със себе си.
Мария също имаше три фантазии: повече деца, по-малък остров и... различен живот. За разлика от мъжа си, тя мислеше постоянно за третата, която растеше и натежаваше, до момента в който другите избледняваха и изглеждаха все по-безнадеждни.
Когато мъжът й умря, тя стартира да съжалява.
Да съжаляваш за фантазия е най-съкрушителното, което можеш да направиш. Мария съжаляваше за това, че счита, че островът е прекомерно огромен с цялата тази непостижима работа, и съжаляваше, че е желала повече деца, тъй като си имаше Ингрид.
После у нея се промъкна една опасност – чувството от деня, в който при тях пристигна един пандизчия, открадна нещо, което не знаеха, че имат, и остави леке върху живота им. Това дойде с вятъра, птиците и морето, снега, водата в кухнята и орлите, които бяха почнали да кацат на покрива на постройката на новия пристан. Мария чуваше по какъв начин котката стъпва по пода с тежък екот, който се прибираше в твърда капка и се разгръщаше и свиваше като животинско сърце.
– Аз ще те повеждам, мамо – споделя Ингрид, застанала на вратата на детската си стая, и изчаква, до момента в който Мария стане и се облече.
.
Облакът, който идва откъм морето, носи мрак по средата на деня, закрива слънцето и води до загуба на видимостта. Хората оставят инструментите, замълчават, увиват се в по-топли облекла и сядат на камъните. Оставят мислите си да поиграят с вътрешната светлина, както слепците виждат във вътрешността, и намират по някой спомен или лъх от нещо, което никой не знае какво. Не могат да го споделят с никого, нито да го употребяват сами.
Когато видението изчезва, другите им сетива се изострят. Усещат мощния аромат на коприва, мочурище, водорасли и мокра вълна, на соления облак, роден от морето, усещат нечия студена ласка по кожата и макар че морската патица се качва на поляната и разперва криле, а насекомите и животните са тихи като хората, в мъглата се чува чудноват тон, шепот, сходен на шума на морето в рапана и звука от влачене на починал плъх по сухия сняг.
Обаче единствено след час-два слънцето пробива през всичко това – първо като око на сварена тресчица в мъглата на север, последователно пожълтява и става все по-златно, до момента в който прави все по-тънко и унищожава последното покривало. Освобождава взора, който искаше да обикаля волно във всички направления. Тогава като че ли работният им ден е преполовен или пък в остарелия ден се е вместил напълно нов, и могат още веднъж да се заловят за косата.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1181)
Романът " Невидимите " е бестселър, номиниран за интернационалната премия " Ман Букър " и за Международната Дъблинска литературна премия.
Действието се развива сред 1913 година и 1928 година на дребния остров Барьой на северното крайбрежие. Това е историята на фамилията на норвежки риболовец, насила да се бори всеки ден със суровите условия на живот. Централната фигура в романа е дребната Ингрид, сензитивно и възприемчиво дете, което опознава природата и света на възрастните.
Недоизказаното в прозата на Якобсен разкрива простотата, истинността и хубостта в връзките сред хората. Стилът на създателя, напомнящ на исландските саги, хармонира с историята на дребната общественост на север и трансформира " Невидимите " в творба от най-висока класа.
" Рой Якобсен не просто разкрива добре построени персонажи. Той постоянно прави читателя по-умен. Майсторската му ръка прави дребното огромно. Новият му разказ превзема читателя и не го пуска до последната страница. "
Гюри Хелтнес, вестник " ВГ "
" С този разказ Рой Якобсен демонстрира какъв брой акуратен публицист е във връзка с езика. " Невидимите " е солидно доказателство за мястото му в челните редици на норвежката литературна сцена. "
Тюрид Ларшен, вестник " Дагсависен "
" По крайбрежието на Хелгелан Рой Якобсен разкрива велика лирика в елементарното. Сред върхове и талази, сиви камъни и зелени ливади дръзките поданици на острова свързват двата края. "
Од В. Сюрен, вестник " Ден и време "
Рой Якобсен е един от най-четените и обичани норвежки писатели. Той е автентичен и изчерпателен създател с изявен интерес към живота на елементарния човек в другите исторически интервали в Норвегия. Лауреат е на множеството литературни награди в родната си страна. Номиниран е двукратно за влиятелната Литературна премия на Северния съвет и трикратно за Международната Дъблинска литературна премия. Книгите му са преведени на 40 езика.
Книгата може да бъде закупена от уеб страницата на издателство " Авиана " (Бургас) www.avianabg.com.>
Откъс от " Невидимите " на Рой Якобсен
Двамата не престават нагоре и беседват за кръщене, риба и птичи пух. Свещеникът е просто очарован от Барьой, който от вкъщи му наподобява като черен камък на хоризонта, само че – в името на Бог би трябвало да се признае – се оказва най-зелената градина, каквито очевидно са доста от тукашните острови с по едно или две фамилии.
Стангхолмен, Свейнсоя, Лютвер, Скарвен, Мосвер, Хавстейн – на всеки от тях по шепа хора, които обработват тъничък пласт земя, ловят риба в морските дълбини и раждат деца, които порастват, обработват същата земя и ловят риба в същите дълбини; това не е безплодно и сурово крайбрежие, а перлен гердан и златна огърлица, както свещеникът постоянно акцентира в най-вдъхновените си проповеди. Въпросът е за какво не идва тук по-често?
И отговорът е: морето.
Свещеникът е фен на сушата, а малко дни през годината са като този. Цяло лято го е чакал. Прозрението, че до момента не е знаел по какъв начин наподобява островът, обаче го връхлита толкоз ненадейно, до момента в който е стъпил на обраслия с трева мост към плевнята и втренчен във безконечната си енория, в която Бог живее от Средновековието, че е съвсем дразнещо, като че ли е имал покривало пред очите през всички тези години или цялостен живот е бил жертва на машинация, засягаща освен обсега на енорията му, само че и духовната му активност. Възможно ли е в действителност да не е по-голяма?
За благополучие, тази мисъл е по-скоро притеснителна, в сравнение с заплашителна, метафизика на морето, в което всички дистанции са лъжливи, и свещеникът е на път още веднъж да се отнесе, само че не щеш ли идва фамилията – старецът с кепето, снажната Мария тъкмо зад него, жилавата Барбру, на която свещеникът не съумя да даде първо причестяване преди време по разнообразни и много неразбираеми аргументи. Мълчаливите Божии рожби на една канара в морето, която се оказва богатство.
Ханс Барьой имаше три фантазии: мечтаеше за моторизиран кораб, за по-голям остров и за различен живот. За първите две фантазии говореше много постоянно, и с околните си, и с непознати хора, а за третата в никакъв случай не говореше, даже със себе си.
Мария също имаше три фантазии: повече деца, по-малък остров и... различен живот. За разлика от мъжа си, тя мислеше постоянно за третата, която растеше и натежаваше, до момента в който другите избледняваха и изглеждаха все по-безнадеждни.
Когато мъжът й умря, тя стартира да съжалява.
Да съжаляваш за фантазия е най-съкрушителното, което можеш да направиш. Мария съжаляваше за това, че счита, че островът е прекомерно огромен с цялата тази непостижима работа, и съжаляваше, че е желала повече деца, тъй като си имаше Ингрид.
После у нея се промъкна една опасност – чувството от деня, в който при тях пристигна един пандизчия, открадна нещо, което не знаеха, че имат, и остави леке върху живота им. Това дойде с вятъра, птиците и морето, снега, водата в кухнята и орлите, които бяха почнали да кацат на покрива на постройката на новия пристан. Мария чуваше по какъв начин котката стъпва по пода с тежък екот, който се прибираше в твърда капка и се разгръщаше и свиваше като животинско сърце.
– Аз ще те повеждам, мамо – споделя Ингрид, застанала на вратата на детската си стая, и изчаква, до момента в който Мария стане и се облече.
.
Облакът, който идва откъм морето, носи мрак по средата на деня, закрива слънцето и води до загуба на видимостта. Хората оставят инструментите, замълчават, увиват се в по-топли облекла и сядат на камъните. Оставят мислите си да поиграят с вътрешната светлина, както слепците виждат във вътрешността, и намират по някой спомен или лъх от нещо, което никой не знае какво. Не могат да го споделят с никого, нито да го употребяват сами.
Когато видението изчезва, другите им сетива се изострят. Усещат мощния аромат на коприва, мочурище, водорасли и мокра вълна, на соления облак, роден от морето, усещат нечия студена ласка по кожата и макар че морската патица се качва на поляната и разперва криле, а насекомите и животните са тихи като хората, в мъглата се чува чудноват тон, шепот, сходен на шума на морето в рапана и звука от влачене на починал плъх по сухия сняг.
Обаче единствено след час-два слънцето пробива през всичко това – първо като око на сварена тресчица в мъглата на север, последователно пожълтява и става все по-златно, до момента в който прави все по-тънко и унищожава последното покривало. Освобождава взора, който искаше да обикаля волно във всички направления. Тогава като че ли работният им ден е преполовен или пък в остарелия ден се е вместил напълно нов, и могат още веднъж да се заловят за косата.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1181)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ