В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Живеем днес, с

В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " Живеем през днешния ден ", с създател Еманюел Пирот, възложен от Издателство " Сиела "

" Живеем през днешния ден " от Еманюел Пирот споделя за борбите на оръжията, само че и тези в душите. Едно еврейско момиче, застанало очи в очи с ужаса, и един немски боец в обезверена потребност от избавление

Многобройните лица на войната и страданието, което неизбежно я съпътства, оживяват в прочувствения разказ " Живеем през днешния ден " от белгийската писателка, сценаристка и историк Еманюел Пирот, на който българските читатели към този момент могат да се насладят в майсторския превод на Валентина Бояджиев.

Историята ни запраща обратно във времето, в последните месеци на Втората международна война, с цел да ни срещне с двама привидно изцяло разнообразни персонажи, чиито ориси се оказват неразривно свързани в лицето на най-жестокия спор, който светът е виждал. Конфликт, в който победител остава само гибелта.

Декември, 1944. Няколко дни преди коледната нощ голям брой бойци от двете страни на фронта са обречени да не доживеят Рождество, когато в финален обезверен опит да извърнат хода на войната на Западния фронт германците стартират изненадваща контраофанзива в белгийските Ардени.

По същото време едно забравено от света еврейско момиче е насила да напусне убежището на белгийския дом, в който се крие, и още веднъж да бъде предоставено на милостта на ориста. Този път в лицето на двама инцидентно срещнати американски бойци, които с принуда одобряват дребната Рьоне.

В секундата, в която Рьоне остава сама с бойците, те проговарят не на британски, както тя е очаквала, а на немски. Езикът на врага, който несъмнено не е желала да чува още веднъж.
Двамата се оказват елитни SS офицери, пратени под прикритие от лукавия Ото Скорцени, а Рьоне би трябвало да одобри, че гибелта най-накрая я е застигнала след всичките години на бягство.

Трима души влизат в заледената гора, където единственият различен звук с изключение на стъпките им е поклащането на високите борове, които като безмълвни колоси следят протичащото се. Ръце, лишили десетки човешки животи. Очи, видели врага да умира безчет пъти. Насочено оръжие, безупречно в своята акуратност. Един изстрел, който отеква в тишината. Двама индивида, които излизат отдолу под сенките на дърветата.

Еврейско момиче, измамило гибелта, и немски боец, избегнал още от позора. Двама непознати, които мечтаят за нов живот. И могат да го намерят единствено дружно.

Сърцераздирателен и прочувствен, само че в същото време непосредствен и праволинеен в посланието си, историческият разказ " Живеем през днешния ден " реалистично обрисува гротескния свят на войната и раните, които тя оставя в душите на всички забъркани.

С съвсем кино като чувство похвати Еманюел Пирот повлича читателите в изложба от въздействащи облици и многопластови персонажи, които, преди да бъдат съдружници или врагове, са преди всичко индивиди.

Откъс от " Живеем през днешния ден " на Еманюел Пирот

1.

Филията замръзна във въздуха току пред устата на бащата. Всеки застина пред димящото си кафе. Женски вик откъм улицата. Плачове, крясъци, изцвилване на кон. Бащата отиде да отвори прозореца. Малката кухня завчас се вледени. Той повика някакъв мъж на открито. Размениха си няколко думи, които бяха заглушени от врявата на улицата. Майката и двамата синове, Марсел и Анри, гледаха безмълвно Рьоне. Но Рьоне отхапа бързо още два залъка от намазания с масло самун, какво пък, гладна беше. Бащата затвори прозореца. Изглеждаше застарял с 10 години.

- Връщат се - рече глухо.
Майката се прекръсти.
- Трябва да създадем нещо за Рьоне - продължи бащата.
- Не! - отсече майката през сълзи.

Не смееше да огледа детето. Анри също се беше извър-нал. Марсел обаче не отместваше очи от Рьоне. Бащата стоеше прав, целият под напрежение и с погрознели от страха черти. Гледаше втренчено жена си.
- Знаеш ли за какво застрeляха Батист? Защото имаше инглиш флагове в мазето. А за една еврейка...

Майката му направи знак да замълчи. Еврейка. Че то произнасяше ли се тази дума? Тя по този начин и не беше схванала доста добре какво тъкмо е да си евреин, само че беше рисково и толкоз. Скоро щяха да станат пет месеца, откак Рьоне се появи у тях. Трябва да беше шест или седемгодишна, не знаеха тъкмо. Малко необщителна, само че горда с тия нейни черни очи като на циганка. Очи, които ви наблюдават постоянно от близко и ви изпиват, само че сигурно интелигентни.

Жадни, постоянно нащрек, заинтригувани от всичко и като че ли разбираха всичко... Рьоне малко ги плашеше. Освен Марсел, който тичаше с нея из полето по през целия ден. През септември отпразнуваха Освобождението, нея никой не пристигна да я потърси. А в този момент кошмарът започваше още веднъж. Мили Боже, не беше допустимо... Посред зима от горната страна на всичкото. Бащата беше почнал да пристъпва ситно от крайник на крайник.

- Фрицовете ще са тук след няма и половин час. Пиерсон знаят. И няма да пропуснат опцията да се раздрънкат.
Майката знаеше, че беше прав. Злобните погледи на Кат-рин Пиерсон по време на църковната работа говореха доста.

Малката стана и отиде чинно до мъжа. Майката усети по какъв начин сърцето ѝ заблъска в гърдите. Защо внезапно вероятността, че би трябвало да се раздели с Рьоне, я разстрои дотам? Тя в никакъв случай не бе имала възприятието, че в действителност обича детето. Гледаше по какъв начин дребната си облича палтото, към момента пухкавите ръчички бяха съсредоточени върху копчетата. Бащата жестоко ѝ нахлупи шапка с помпон. Детето беше умерено, толкоз умерено и при все че с напрежение като опъната тетива, готово да работи, да реагира, както постоянно да направи тъкмо каквото би трябвало. Е, това беше едно от нещата, които постоянно успяваха да подразнят майката... само че не и през днешния ден. Тя внезапно се изправи и изчезна в коридора. Чуваха я по какъв начин изкачва стъпалата две по две с пъхтене.

- Хайде, вие двамата, целунете дребната - подреди бащата.
Момчетата станаха от масата и се приближиха. По-големият, Анри, едвам докосна бузата на момиченцето. Марсел, който скоро щеше да навърши единайсет, дълго я държа притисната към себе си. Накрая Рьоне нежно го отблъсна. Той плачеше. Тя впери взор в неговия, целуна го по бузата и се обър-на, с цел да отиде да сложи ръката си в тази на бащата.

Майката влезе в кухнята с дребен куфар в едната си ръка, а в другата с доста овехтяло дребосъче, което подаде на Рьоне. Целуна детето по челото. Бащата взе куфара, отвори вратата и изведе Рьоне на студа, измежду виковете, суматохата и заплахата. Вратата се зат-вори с внезапно прищракване. Майката заставам дълго с очи, вперени в празното пространство, и с леко повдигнати разтворени ръце, застинали протегнати като на просяците. Обърна се към синовете си и промълви:
- Без ръкавици е.

Бащата тичаше като човек, видял дявола. До него Рьоне съвсем подхвърчаше, ръката ѝ беше премазана от стоманения пестник, а бузите - брулени от ледения северен вятър. Около тях в снега цареше безпорядък. За момент погледът на дребната срещна този на бабичка, която се вайкаше в някаква каруца посред дюшеци и легени, с врещящо бебе в ръцете.

По-нататък мъж и жена дърпаха капитонирана кувертюра и се псуваха. Майка крещеше малко име през рев и се оглеждаше уплашено на всички страни; останалата част от фамилията чакаше в каруцата, с цел да изоставен селото. Рьоне беше впечатлена от чифтовете крайници, които тъжно се клатеха във въздуха, необичайно спокойни измежду цялата суматоха. Повечето хора тръгваха пешком, понесли на тил или в бебешки колички движимостите си, децата си, старците си.

Бащата и Рьоне стигнаха на площада. И хукнаха към прага на кюрето. Бащата позвъни. Вратата се отвори съвсем незабавно и в нея се появи високата фигура на кюрето. Въведе ги в хола. В камината гореше избухлив огън, който хвърляше трептящи сенки по дървената ламперия, с която стените бяха напълно облицовани. Миришеше прелестно на восък. Бащата показа молбата си.

- Тя и тук няма да е в по-голяма сигурност - сподели кюрето.
- Разбира се, че ще е - измърмори бащата.

Където и да е другаде в този миг, само че не и у тях! Когато преди пет месеца се съгласи да приюти Рьоне, бащата знаеше какъв е рискът за него и фамилията му. Но тогава всички мислеха, че войната върви към края си; от месеци не бяха виждали германци в покрайнината. А през днешния ден тия мръсници, фрицовете, бяха съвсем пред вратата им. И кой знае какво си бяха наумили. Дали нямаше да са още по-брутални и по-жестоки отпреди - полудели, задето бяха се докоснали до провалянето?

Може би даже щяха да са по-многобройни, зелено-сиви орди, които възкръсваха от пепелта като толкоз завърнали се, избълвани като че ли назад от пъкъла. Представяше си своите две момчета облени в кръв, с тела, надупчени от патрони като това на сина на един аптекар, който бяха намерили зад енорийската зала. Притесненото лице на бащата се мръщеше. Отново беше заситнил от крайник на крайник, все по този начин стиснал ръката на Рьоне.

- Добре, Жак - сподели кюрето.

Бащата едвам не се хвърли ничком в краката му. Но единствено се ухили като глупак. На кюрето в действителност му дожаля за този душа човек, който внезапно се беше трансформирал в страхливец. Мъжът го възнагради с едно прегракнало " благодаря ", след това пусна куфара и ръката на Рьоне. Наведе се и хвана дребната за раменете. Погледна я и се почувства ненавиждан. Детето не даваше израз на нищо, което той би могъл да разбере; никакъв укор, яд, горест, нямаше и боязън или пък примирие, а единствено нещо мощно, лишено от всякакво елементарно за установяване възприятие. Разстроен и унищожен от срама и по едно и също време с това разчувстван от благодарността, която се излъчваше от нея, бащата я целуна по челото и побягна като апаш.

- Обичаш ли пържени филийки? - попита кюрето.
- Страхотно обичам - отговори Рьоне.

Тя беше споделила " ужасно ". Кюрето я гледаше. Сега дребната сияеше от предвкусваното наслаждение да хапне филия, потопена в примес от мляко, захар и яйца и опържена в масло. Отведе Рьоне в кухнята и се захвана с приготвянето. Тя помоли да счупи яйцата. Детето се държеше умерено и деликатно, като че ли беше на посетители в прелестен кротичък ден. Кюрето стартира да разрушава сместа, само че доста бързо спря и се ослуша. Бръмчене на мотор. Остави телта за разтрошаване и потегли към прозореца на дневната.

На площада като ураган влетя един кюбелваген. Наоколо се разпростираха бойци с оръжие в ръце. От джипа слезе офицер. Кюрето имаше време да разпознае двойната позлатена мълния на фуражката - прокълнатия знак. Войниците изкарваха на открито хората от една къща и ги подреждаха пред фасадата с ръце зад тила. Есесовецът вървеше постепенно пред уплашените цивилни. Кюрето се обърна; Рьоне стоеше зад него. Не беше пропуснала нищо от сцената. Той сграбчи куфара, изоставен в средата на хола. Рьоне почувства мъжка ръка да се подписва върху нейната. Излязоха от къщата през вратата откъм кухнята. Жалко за пържените филийки.

Дебелите войнишки обувки на кюрето оставяха дълбоки и необятни следи в снега, който покриваше алеята в зеленчуковата градина. Излязоха от градината и потеглиха през полето. Кюрето тичаше с все мощ. На Рьоне ѝ беше мъчно да го следва; дребните ѝ крайници потъваха прекомерно дълбоко. Падна. Кюрето я подвигна и продължиха да тичат. Не можеше да се разбере къде е пътят и къде стартират нивите. Всичко беше бяло. Натежалото от сняг небе, облачно от дни, се разтваряше в пейзажа.

Рьоне не можеше повече; задъхваше се, неспособна да си поеме въздух. Кюрето я взе на ръце. В далечината нещо се раздвижи. Кола. Кюрето скочи в канавката, притискайки мощно Рьоне до себе си. Зачакаха там със спотаен мирис. Звукът на мотора се приближи. Кюрето надникна над ръба на канавката. Прекръсти се и се усмихна на Рьоне. Джипът беше американски; детето беше избавено. Излезе на пътя и стартира да ръкомаха. Превозното средство караше доста бързо, удари спирачки и като сервира, едвам не блъсна кюрето. В него имаше двама бойци.

- You take girl! - извика кюрето.
Войниците се спогледаха комплицирани.
- Are you crazy? - отвърна водачът.
- She еврейка! SS в село! She kaput!
Докато говореше, кюрето подвигна Рьоне и я сложи на зад-ната седалка на джипа. Войникът пасажер погледна през рамо и срещна очите на момиченцето. Джипът потегли с мръсна газ. Куфарът на Рьоне остана да лежи по средата на пътя.

Рьоне се тръскаше откъм гърба в транспортното средство. Извади парцаленото дребосъче от джоба си. Шофьорът заприказва на спътника си:
- Und jetzt, was Machen wir?

Немски. Точно това беше. Тя чудесно разпознаваше езика на тези, които в никакъв случай не трябваше да застават на пътя ѝ. Чувала го беше единствено два пъти, само че в никакъв случай не би могла да обърка този език с никой различен. Шибаше като наръч коприва, имаше цвета и плътността на мразовит блок и все пак... И все пак за слуха на Рьоне в него имаше изясненост, светлина, прозираща иззад думите, нещо топло и близко, нещо неразбираемо, което тя не можеше да си изясни.

Изведнъж ѝ стана доста студено. Вкопчи се в предната седалка и зъбите ѝ затракаха. Предрешените бойци размениха още няколко думи. Джипът беше поел по горски път. Рьоне се усещаше обезпокоена. Добре че бойците не го виждаха към момента. Това трябваше да престане. Трябваше. Сега. Спирачките изскърцаха. Джипът спря на едно плъзгаво място. Шофьорът слезе от колата и жестоко подвигна Рьоне, с цел да я сложи на пътеката, която се губеше във вътрешността в гората. Извади револвер от джоба си и употребява дръжката, с цел да принуди Рьоне да тръгне пред него. Другият боец вървеше откъм гърба.

Чуваше се единствено проскърцването на стъпките им по замръз-налия сняг. Върховете на високите борове се полюшваха постепенно в небето, поклащани от студения северен вятър. Рьоне продъл-жаваше да върви все по този начин изправена. Страшно беше жадна. Усещаше едрото тяло на германеца зад себе си, наличието на револвера, безспорно ориентиран към нея. В тази гора ли щеше да почине, откакто се беше измъквала толкоз пъти? Какво тъкмо е да умреш?

Знаеше, че гибелта е необратим край, познаваше признаците, само че най-много притежаваше дарбата да я предусеща и да ѝ се изплъзва... Е, този път нямаше да се получи. Каза си, че най-после е изгубила играта, която би трябвало да беше почнала преди доста време, може би още до момента в който е била бебе. Толкова по-зле, че двамата високи мъжаги бяха зад нея. Наис-тина доста ѝ се пиеше вода. Спря внезапно и се наведе към земята. Войникът зареди револвера си. При все това Рьоне не се отхвърли: загреба цялостна шепа сняг и жадно я сервира към устните си. Отхапа от зърнестата материя, която, плъзгайки се надолу в гърлото ѝ, се разтапяше. Хубаво беше. Тръгна още веднъж.

Германецът в края на редичката им остана стъписан от постъпката на детето. От много дълго време въобще не виждаше наказаните. Възрастни, деца, старци - бяха му идентични. Тела без лица, избрани да изчезнат. Това момиченце обаче го беше видял в действителност: беше яло сняг. То щеше да почине. И го знаеше. При все това ядеше сняг, утоляваше жаждата си. Забелязал беше увереното придвижване - бързо и лишено от всякакво съмнение, съвсем безгрижно, грациозно, гладко, животинско. Нещо в него беше трепнало. Някъде по средата сред гърдите и корема. Едва доловимо трепкане, по едно и също време лек и недодялан подтик. Нещо познато. Както когато беше там, в гъстите гори, в оня различен живот.

Войникът, който държеше Рьоне на прицел, изкрещя и разбуди една сива гарга, която изграчи извънредно мощно:
- Остави на мен - сподели отегчено.
Извади револвера си и се прицели в момиченцето. То към този момент беше нищо, единствено контур без лице, избран да изчезне. Зареди.

Рьоне се зачуди каква ли физиономия правеше боецът, който щеше да я убие, оня, дето беше останал обратно, оня, чийто взор беше уловила за момент в джипа, оня с дълбокия глас. Искаше да го види. Искаше той да я види. Започна постепенно да се завърта към себе си и очите ѝ срещнаха неговите. Те бяха светли и студени. Внезапно през тях мина странна искра, зениците се разшириха.

Германецът стреля. Рьоне подскочи. Замижа за момент, а когато погледна още веднъж, другият боец лежеше в снега със стъписано изражение. На Рьоне ѝ трябваше време, с цел да разбере, че не беше простреляна. Погледна убития мъж, след това отново другия, който изглеждаше тъкмо толкоз изумен, колкото и тя. Все по този начин държеше оръжието си с протегната ръка и стоеше втренчен в Рьоне, цялата опръскана с кръвта на мъжа на земята.

Гърмежът към момента отекваше в ледения въздух. Германецът сякаш не можеше да се откъсне от очите на детето. Накрая извърна взор, прибра оръжието си и пое по пътеката в противоположната посока. Рьоне подвигна Плок и догони боеца бегом. Върнаха се при колата. Войникът прескочи през малката врата и възпламени мотора. Рьоне имаше време, едвам скочи на седалката до него. Джипът потегли във ураган от сняг.

Какво да прави в този момент? Къде да отиде? С тази хлапачка, която се беше обърнала. На кого би му хрумнало да се обърне към оня, който ще го простреля? Това беше номер на коравите, както беше гледал по филмите. В живота никой не прави по този начин, камо ли пък една еврейка. А тъкмо преди този момент беше кльопала сняг! Хвърли ѝ един взор. Тя гледаше право пред себе си, с вирната брадичка и присвити поради студения вятър очи. Пръските кръв по лицето ѝ бяха засъхнали, черните ѝ къдрави коси се вееха във всички направления.

Приличаше на напълно млада горгона. Проклета хлапачка. А оня там, в гората, който несъмнено още лежеше с отворени очи и покъртен тип. Франц? Не, Ханс. Пълен простак. Който към момента вярваше в успеха на хилядолетния Райх, в новата златна епоха и всичките останали нелепости. Беше умъртвил Ханс вместо момиченцето. Неспособен беше да каже за какво. Точно преди да стреля, ръката му се беше отклонила леко и Ханс се беше озовал с патрон сред очите.

Напуснали бяха базовия лагер преди два дни, сутринта на 16 декември. Първо взривиха един мост с няколко янки на него. Янките не бяха планувани, обаче се появиха и... Принуден беше да убие живите и да довърши ранените с хладно оръжие, с цел да пести мунициите, и всичко това пред ужасения взор на Ханс. После бяха обърнали указателните табели, срещнали бяха съдружниците и ги бяха изпратили на майната си в някакво забутано селце, вместо в друга затънтена паланка.

С янките говореше той; от британския на Ханс струеше баварски акцент, пък и Ханс концепция си нямаше кой бе Лестър Янг. Американците бяха подозрителни и задаваха въпроси; чули бяха да се приказва за внедрени шпиони. Високопарното име на интервенцията от саботажни дейности, измислено от Хитлер, беше " Гриф " и се ръководеше от Ото Скорцени. Хитлер се надяваше да овладее мостовете по Маас и да стигне до Антверпен, с цел да пипне най-големия склад с боеприпаси на съдружниците. Разбира се, задачата беше самоубийствена и единствено тъпаци като Ханс имаха вяра в противоположното.

Войникът внезапно се почувства изтощен; хвана слепешката по една пътека и навлезе във вътрешността в гората. Каза си, че ще отиде толкоз надалеч, колкото колата позволяваше. Искаше единствено едно: да спи. После щеше да реши. Пътеката свършваше близо до един поток. Мъжът и момиченцето слязоха от джипа и потеглиха край замръзналия поток. Той вървеше бързо. Малката крачеше до него, като избягваше втвърдените и хлъзгави бабуни, замръзнали през дългите дни на здрав мраз. Тя беше витална и здрава. От време на време го поглеждаше и това го смущаваше. Зад един пълен дъб се появи дървена барака. Изглеждаше празна.

Германецът се приближи тихо. Придвижваше се с изключителна еластичност. Извади оръжието си, изчака момент пред вратата, надавайки ухо. Рьоне стоеше напълно покрай него, допустимо най-тихо. Той внезапно отвори вратата с ритник и прекрачи прага, обхождайки вътрешността с въоръжената си ръка. Никой. Направи знак на Рьоне да влезе.

Колибата се състоеше от едно-единствено помещение с огромно огнище, иззидано в единствената каменна стена. Няколкото кухненски съда и остарелият дюшек на земята свидетелстваха за човешко наличие. Германецът се хвана да възпламени огън с дървата, които събра към колибата. Рьоне му оказа помощ, колкото можа, макар схванатите си от мраз ръце. После той се просна на дюшека и заспа завчас с револвера в ръка.

Рьоне седна на земята до стената. Гледаше го по какъв начин спи. Нямаше да мръдне. Щеше да го пази. Щеше да се ослушва за шумовете на открито и при положение на заплаха да го предизвести. В далечината се чуваше пукотевица. Духна в ръцете си да ги стопли. Германецът стартира да диша по-шумно; ръката му се отпусна върху дръжката на огнестрелното оръжие. Сви крайници и допря коленете до гърдите си. Чертите му се отпуснаха. Изглеждаше надълбоко задремал. Рьоне беше все по този начин жадна. Но този път нямаше да прави нищо. Чакаше. Нека се разсъни и да отиде да откри вода.

Не се питаше за какво германецът не я беше умъртвил. Когато се беше обърнала, беше схванала, че нямаше да стреля по нея. А след това другият, дето се опасяваше, падна. Той трябваше да почине, не тя. Нещата трябваше да се случат тъкмо по този начин. Обходи помещението с взор, дървените стени, покрити с паяжини, дребните ужасно мръсни стъкълца на прозореца, пламъците, които потрепваха в огнището.

Германецът малко беше трансформирал позата си, дясното му рамо беше леко отметнато обратно и разкриваше шията му, където туптеше една вена. Поставил беше ръка на гърдите си, които се повдигаха и спускаха в ритъма на дишането му. Лежеше там уязвим и при все че подготвен да скочи при най-малкия звук, подготвен да я отбрани и да убие още веднъж, тя беше сигурна в това. Да опръска снега с кръв. Модел немски открит боен джип на " Фолксваген ". Синоним на британската дума " джип ". - Б. прочие
Вие взима момиче! (англ.) - Б. прочие
Луд ли сте? (англ.) - Б. прочие
Тя е еврейка! Секретен сътрудник в село! Тя капут! (смесица от англ., фр. и немски.) - Б. прочие
И в този момент какво ще вършим? (нем.) - Б. прочие

Всичко, което би трябвало да знаете за: