В началото на 1944 г. Япония решава, че самоубийствените атаки

В началото на 1944 година Япония взема решение, че самоубийствените офанзиви може да се окажат от изгода на страната, защото един самолет-камикадзе, претрупан с експлозиви, може да потопи цялостен военен транспортен съд или самолетоносач. Отдавна е традиция измежду японските водачи, въодушевени от кода на самурая Бушидо, да разрушават своите развалени самолети във вражеските кораби, само че чак в средата на 1944 година тактиката „ един човек – един транспортен съд “ е призната като публична теория. Първата публична ескадрила от камикадзета от 24 водачи е образувана под командването на лейтенант на японския имперски флот Юкио Секи и за първи път влиза в деяние по време на борбата при залива Лейте през октомври 1944 година До края на войната камикадзетата са направили близо 2800 офанзиви – те потапят или съществено повреждат 70 кораба и убиват 7000 души военноморски личен състав от съдружниците.

Yokosuka MXY-7 Ohka

Но съюзническите сили се доближават все по-близо до родните японски острови и нахлуването им наподобява неизбежно – затова се решава принципът на Камикадзе да се вкара във все по-широка гама транспортни средства. Те включват Yokosuka MXY-7 Ohka или „ черешов цвят “ – дребен аероплан с 1200-килограмова бойна глава, планиран да бъде пренесен до задачата си с по-голям бомбардировач и да се удари във противников транспортен съд с съвсем 650 км/ч.

Shinyo 

Също по този начин и Kaiten – самоубийствена подводница за един човек, направена от модифицирано торпедо вид 93 – и Shinyo – моторна лодка с експлозиви. Някои специфични атакуващи елементи даже нямат транспортни средства. Никаку да вземем за пример привързват експлозиви към телата си и изпълзяват под противников танкове, с цел да ги взривят. На японските острови младежите са проведени в бойни корпуси и подготвени да правят самоубийствени офанзиви с гранати и бамбукови копия. По време на нашествието в Окинава стотици локални жители правят самоубийствени офанзиви против американските сили, до момента в който още хиляди, предизвестени от военната агитация, че американците ще ги изнасилят и изтезават, се хвърлят от скалите, вместо да се предадат.

Идеята за фукурю, или „ клекналите дракони “, за първи път идва в края на 1944 година от капитан Киичи Шинтани в учебното заведение за подводници на военноморската база Йокосука. Тъй като американска инвазия се чака в границите на една година, Шинтани се притеснява, че проектът на Военноморски сили да употребява самоубийствени торпеда и моторни лодки, с цел да потопят идващите десантни кораби, ще бъде несъответстващ, като се има поради сериозно ниското количество хора и материали, нужни за построяването на подобен кораб. Вместо това той предлага да се употребява войска от водолази, които напряко да живеят под водата в продължение на седмици на избрани места и да се появяват през нощта, с цел да нападат директно идващите кораби. Докато японският флот употребява повърхностни плувци или Kaiyu, с цел да нападна кораби към остров Пелелиу, схемата на Шинтани ще изисква доста по-сложно съоръжение и тактичност. Но както при въздушните камикадзета, доктрината „ един човек – един транспортен съд “ се оказва извънредно привлекателна за японското висшо командване и през ноември 1944 година стартират изследвания за изпълнимост и образование в Йокоска и Каватана под управлението на лейтенант Масаюки Сасано.

Фукурю са оборудвани със профилиран водолазен костюм, направен от гумирано платно със железен шлем и елементарна дихателна система. На гърба на водолаза има два резервоара с общо 3,5 литра О2, като въглеродният диоксид от дъха им е отстранен от кутия с натриев хидроксид. С 9 кг. олово за баласт, костюмът разрешава на един водолаз да върви по дъното на океана на дълбочина към 5-7 метра в продължение на до 8 часа, като даже се създава специфична течна храна, която да ги поддържа под вода. Преди нашествието фукурю ще живеят в специфични подводни бункери, от които могат да излязат незабелязани и да нападат противников кораби. Излети от бетон или вградени в корпуса на изведени от употреба търговски кораби, тези бункери би трябвало да бъдат потопени на стратегически места в морето и оборудвани с подводен шлюз и задоволително кревати, храна и О2, с цел да поддържат 40-50 души до 10 дни. Някои от тях също са оборудвани с торпедни установки и хидрофон за разкриване на идващи кораби и за да си комуникират бункерите. Разработени са и по-малки подводни „ дупки “ от стоманени тръби, потопени в морското дъно, с цел да се предпазят водолазите от противников огън. Очаква се фукурю да работи единствено под прикритието на мрачевина или в дълбока вода, защото видяни, те ще бъдат извънредно уязвими за контраофанзива.

Основното оръжие на водолазите-камикадзе е мина, 15 кг експлозив, инсталиран на края на 5-метровa бамбуковa пръчка. В борба водолазът удря мината си в дъното на приближаващия се десант като взривява както него, по този начин и себе си. Фукурю в действителност са единствено една от четирите линии на защита, която се състои от противокорабни мини по-далеч от брега, след това електрически детонирани мини, след това три линии Фукурю и най-после противопехотни мини на плажа. Очаква се всеки човек да пази повърхност от към 390 квадратни метра, като водолазите са на разстояние 60 метра един от различен, с цел да предотвратят гърмежа от мината на един човек да убие сътрудниците му. На въпроса за какво това е належащо поради самоубийствения темперамент на задачата, по-късно някогашни членове изясняват, че това е въпрос на морал. В бойните дейности се чака Фукурю да са повода за около 30% от всички потопени десантни кораби на съперника.

На този „ доброволчески “ фронт, както при водачите камикадзе, формалната история за голям брой патриотично настроени жители, които желаят да се записват, и действителността може да се разграничават. Например, с водачите, както е маркирано в публикацията на Мако Сасаки, „ Кой стана водач на камикадзе и по какъв начин се усещаха те във връзка с задачата си да се самоубият “, оповестена в The Concord Review, някои мъже са привлечени в програмата посредством елементарен въпросник. Въпросникът се състои от един-единствен въпрос с няколко разновидността: „ Искате ли сериозно/желаете/не желаете да участвате в офанзиви на камикадзе? “ Всичко, което мъжете би трябвало да създадат, е да заградят изказванието, с което са най-съгласни. Основното е, че макар че мъжете са свободни да кажат, че не желаят да вземат участие, те въпреки всичко би трябвало да подпишат теста с името си. Както показва Сасаки, натискът върху младите мъже да създадат нещо за страната си през това време е забележителен, а опасността от възмездие, в случай че откажат, е напълно действителен, както и страхът, че евентуално ще има последици освен против боеца, само че и против фамилията му вкъщи.