Днешните учителски заплати ще се модифицират в утрешните най-ниски пенсии
Трудът на учителя и неговата социална оценка са били моторите на просветителните промени по света. Колкото и да ни твърдят законотворците и политиците, че просветителната промяна зависи единствено от написания закон, от положителната съгласуваност сред институциите, надали има рационален и трезво мислещ човек, който да не асоциира положителното и сполучливо обучение с личността на учителя.
Заплащането на учителския труд е единствено онази финансова страна, несъмнено основна, от публичната оценка, като доста по-важната страна е признаването на ключоватароля на просветния деец в публичния живот и бъдещето на страната. Признание, освен написано някъде на хартия, а доказвано и утвърждавано всеки ден със съответни съответни дейности. Разминаването в тези паралелни отговорности на обществото и институциите към учителското съсловие, води до избледняване и омаловажаване на една от най-важните задачи на индивида в публичните процеси – задачата да бъде УЧИТЕЛ, просветник и лидер в бъдещето. За страдание днешният век дава тъкмо такива сигнали.
Но да погледнем към предишните векове…
„ След Освобождението, недоволствата за извънредно ниското възнаграждение на учителския труд, които постоянно са се срещали през този интервал, са произхождали най-много от тази ниско квалифицирана категория учители. През 1894 година волнонаемните и краткотрайни учители са получавали по 420 лева годишно, или 35 лева месечно, което се равнява на 48 лева по курса от 1986 година. Същевременно постоянните учители с висока подготовка са били прекомерно добре възнаградени. Дори в 1899 година, когато държавното управление на Васил Радославов понижило учителските хонорари, заплатата на постоянните учители с първа степен се равнявала на 1680 лева годишно или 140 лева месечно по тогавашния курс. Всички други типове мисловен труд били заплащани още по-високо, което демонстрира, че като цяло към образованите хора било проявявано освен високо почитание, само че и материална правдивост. “
Това е оценката на политиците тогава, само че самите учители мислели друго:
„ Не е било време, когато ний, българските национални учители, да сме били сложени почти на положително място на държавната софра, на която са подредени и другите държавни и публични чиновници, въпреки и по-малко потребни от нас. Ние се изтощаваме от работа; губим здравето си по бордеите, в които злата орис е определила да образоваме и възпитаваме младежта; нас третират като най-последните сред всичките чиновници, никой с изключение на нас не търпи апетит, мраз, оскърбления и прочие и никой с изключение на нас не получава по на 4-5 месеца и тази оскъдна сумица, която ни се дава, с цел да не умрем. В никоя друга страна на образования свят националните учители не са така грубо онеправдани, както у нас. Ето към този момент 16 години по какъв начин сме освободени и живеем парламентарен живот, в който интервал са заседавали седем национални събрания и това е осмо, в които са основани доста закони и закончета, с които се усъвършенства ситуацията на всички други, с изключение на на националните учители. “ „ Мнозина учители през днешния ден, на подбив служат за 300 лв. плата, по-нищожна и от тая на говедаря, постоянно неизплащана в продължение на няколко години. Много учебни заведения през днешния ден малко се разграничават от общинските хамбари, четири стени без таван, прозорци без стъкла, всичко потънало в прахуляк, от гдето учащите се (ами учи ги?) не рядко излизат с смутено до живот здраве. Естествено е, че това мизерно обезпокоително състояние на учителя не може да не се отрази най-пагубно върху неговия дух, сила и темперамент. “ (Из писмото на националните учители от Кюстендилска околия).
През1978 гначалната заплата на преподавател с висше обучение е 120 лева След огромното нарастване на цените, случило се през идната година, учителската заплата на млад висшист със стаж от 1-3 години към този момент е 155 лева, а на педагозите с полувисше обучение месечното заплащане е 128 лева Тези първични хонорари се резервират до края на социалистическия интервал.Към 1989 год. възнагражденията на учителите с към 10 годишен стаж са надлежно 165 лева за полувисшисти и 190 лева за висшисти. Средната заплата за страната за 1989 год. е 274 лева, т.е. учителите тогава, както и през днешния ден, са били с ниско възнаграждение, само че с по-голямо почитание от страна на учениците и родителите им.
Що се отнася до възпитателната роля на учебното заведение след 1990, сега тя напълно липсва. Престижът на учителската специалност е тотално срутен и това няма по какъв начин да бъде другояче, откакто редица държавни управления държаха учителството на дъното на икономическата подчиненост.
През 2003 година учителите вземаха приблизително 250 лева, при 142 лева за обслужващ личен състав в учебно заведение.
Лека промяна в това отношение се случи едвам през 2007 година и то не с помощта на политиката, а поради огромната учителска стачка и последвалия скандал със „ седянката ” на Пламен Орешарски (тогава финансов министър). Въпреки това, заплащането на учителите е доста надалеч от мечтаното. През последните години началната заплатата на учителя е както следва: 2007 – 315лв., 2008 – 353лв., 2010 – 450лв., 2013 – 500лв., 2015 – 600лв. и 2017 – 660 лева Средната чиста заплата на преподавател в България е към 800 лева С тази заплата на българските педагози им е отредено към този момент обичайно и безапелационно последно място в Европа.
Разбираемо, при ниските заплати на учителите, надлежно и техните пенсии са на най-ниското ходило на квалифицираните работещи небогати. Ако през 1896 година, малко след Освобождението, минималната учителска пенсия е била 219 лева, то след повече от век, през 2016 година междинната учителска пенсия е 270 лева! Днес тази пенсия е надалеч под прага на физическото оцеляване и следващо доказателство какво е публичното самопризнание и престиж на българския преподавател в модерна България. Показателно е, че разноските, които прави страната за образованието в България през 1900г. са такива, че към момента младата ни татковина заема 15 място в света, изпреварвайки всички балкански страни и редица западни страни. За ролята и смисъла на образованието приказва и фактът, че през 1942г. България отделя за обучение 1 404 000 при 14,5 милиарда Брутният вътрешен продукт, което е съвсем 10% и националното просвещение е преди всичко по финансиране т.е. образованието е неоспорим приоритет.
Бюджетите за обучение след 1990г. резервират посредствени равнища и са надалеч от желанието за приоритет: 1992 година – 6,1% от Брутният вътрешен продукт, 1998 година – 3,2% от Брутният вътрешен продукт, 2004 година – 4,2% от Брутният вътрешен продукт.
Тази година, въпреки и още веднъж да е оповестено за приоритет, за образованието се отделят 3.6% от Брутният вътрешен продукт, което е най-ниския в Европа %, по-нисък и от този в Македония – 4.5%. Средно за Европейския съюз, съгласно Евростат държавните управления харчат към 5.3% от Брутният вътрешен продукт за обучение. От особена значимост за установяване на действителния размер на средствата за обучение, е размерът на Брутният вътрешен продукт за всяка страна. И по този индикатор България е на последно място. В тази връзка, в случай че за Казахстан 3% са задоволителни, то в България за приоритет на образованието или за промяна в просветителната система не може да се приказва за по-малко от 8% от Брутният вътрешен продукт, заради ниския му размер.В рамките на Европа процентите за образованиесилно варират, като най-високи са те в Дания (7.9%), Швеция (6.8%) и Кипър (6.7%). В Румъния тази година средствата за обучение са увеличени с близо 2% и са 4.4% от Брутният вътрешен продукт. В момента държавното управление на социалдемократите, против което има всеобщи митинги, освен даде обещание, само че и усили с 15% учителските заплати.
В България предизборно на българските учители им дават обещание 1515 лв. работна заплата, 5% от Брутният вътрешен продукт за обучение и още доста извънредни финансови тактики за образованието. На кого да повярват българските учители: на политическите партии и кандидат-премиери или на личния си горчив опит през годините на прехода.
Според Синдикат „ Образование “ нужният размер за бранша е постигане на най-малко 6% от Брутният вътрешен продукт, каквато е и рекомендацията на Европейската комисия. Щедро обещаваното нарастване на учителските заплати, въпреки и значимо и първостепенно, не е задоволително за решение на проблемите в системата. Достигането на качествено обучение е развой, който наложително би трябвало да бъде придружен с повишение статута и престижа на учителя в обществото. Ролята на родителите би трябвало да смени своята посока от контролираща и определяща към партнираща с ясни отговорности и съблюдаване на разпоредбите в системата. Наложително е и българските оторизирани институции, съпричастни и виновни към образованието, поредно и прецизно да извършват своите отговорности, като интензивно вземат участие и спомагат на учебните управляващи за превъзмогването на всички наболели проблеми.
Българските синдикати са подготвени за европейски формат на партниране, който обаче включва и дейностите на учителите от огромната стачка през 2007 година. Изборът на политиците е да изпълнят или не това, което са дали обещание, а на учителите – да имат вяра или не в дадените обещания.
Юлиян Петров, ръководител на Следствен отдел към окръжна прокуратура „ Подкрепа “
08.02.2017,гр. София
