Бъдещето принадлежи на „творческите“ личности
„ Труд ” продължава професионалната полемика за висшето обучение в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов – човек с извънреден учредителен опит и потвърдени практики в развиването на университетското обучение у нас. В серия от публикации проф. Борисов проучва основните, съгласно него, проблеми и вероятности пред висшето обучение в България. След него в полемиката със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” проф. Анастас Герджиков , ректорът на Медицински университет – Варна проф. Красимир Иванов , ректорът на Минно-геоложки университет „ Св. Иван Рилски ” проф. Любен Тотев , който е и ръководител на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов , ректор на Технически университет-София, проф. Христо Бонджолов , ректор на Великотвърновски университет „ Св. св. Кирил и Методий ”, проф. Пламен Бочков , ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова , президент на Варненския свободен университет „ Черноризец Храбър “, проф. Георги Колев, ректор на Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”, доцент доктор Григорий Вазов , ректор на Висшето учебно заведение по обезпечаване и финанси, проф. Митко Георгиев , ректор на Химикотехнологичният и металургичен университет – София (ХТМУ), проф. Иван Марков, ректор на Университета по архитектура строителство и геодезия , проф. Стоян Денчев , ректор на Университета по библиотекознание и осведомителни технологии – София, и проф. Иван Илиев, ректор на Лесотехническия университет – София.
Днес продължаваме с материал на проф. Станислав Семерджиев , ректор на Националната академия за театрално и кино изкуство (НАТФИЗ) „ Кръстьо Сарафов “.
Същевременно редица ректори на висши учебни заведения в страната показаха предпочитание да вземат участие в полемиката със свои публикации. „ Труд “ ще ги разгласява всяка сряда.
Само комплексната оценка на достиженията основава обективност
Има седем пункта, които съгласно мен са основни за системата на висшето обучение, с цел да може то сполучливо да обслужва публичните потребности в идващите най-малко 20-30 или даже 50 години.
Първо, стимулиране на творчеството, или казано на елементарен български език – развиване на креативното мислене. Всички международни социологически проучвания демонстрират, че визиите на работодателите за бъдещето на бизнеса, без значение какъв е той, наложително включват на едно от първите три места „ творчеството “ като основно качество на „ идеалния “ служащ.
От тази позиция, още от началното обучение стратегиите би трябвало да включват образование във всички типове изкуства – и това да продължава в междинното и висшето обучение. Това не значи блян да сътворяваме от всяко дете или юноша човек на изкуството. Това значи да отключим неговия креативен капацитет, с цел да може след това, като зрял човек да подхожда към всяка задача със лична визия за нейното осъществяване, с набор от различни решения, каквито и да са проблемите.
Второ,
интензификация на образователния развой,
т.е. на преодоляването на познания и умения. В наше време, колкото и да не ни се желае, човек наложително е подложен в изискванията на свръхдинамично развиване – и на света към него, и на самия него. От тази позиция интензификацията на приемането на познанието и на преодоляването на уменията е наложителна, с цел да може той да се впише по-удачно освен в пазара на труда, а въобще в живота. Почти на всички места образованието към момента се построява екстензивно – всяка седмица студентът получава познания и умения „ на час по лъжичка “ – т.е. пет, 10 или петнайсет предмета (учебни дисциплини) се учат по два, три или пет часа и това продължава година, две, три и до края. При подобен график, надупчен като швейцарско сирене, в действителност няма количествени натрупвания, които да водят до качествени промени, както гласи известния физичен закон. Подобни натрупвания се получават единствено модулно, в границите на една до три седмици, наситени от заран до вечер с не повече от три теоретични предмета, последвани от две до шест седмици чиста процедура, в която да проличи до каква степен са усвоени познанията. И след това – ново завъртане на спиралата, на по-високо познавателно ниво или със напълно друг познавателен материал. Всъщност, това не е някакво изобретение. Така се учи непознат език от най-малко 50 години насам, по този начин от десетилетия се приготвят спортистите преди всяко значимо съревнование, по този начин популяризират към този момент сериалите си всички съвременни компании като Netflix и Amazon.
Трето,
отдалечено образование.
Във века на масовизираната информация и световната връзка, ние продължаваме да седим в аудитории, да преразказваме налична фактология и даже безусловно да четем лекции, написани преди кой знае какъв брой години – цялостен парадокс. Като човек в областта на изкуството, аз естествено съм за „ персоналния контакт “. От друга страна, изрично считам, че е наложително студентът да получи най-малко няколко месеца авансово всички материали за дисциплината, да ги разучи и дори да получи съответна практическа задача върху тях. Ако са съпроводени и от видео – още по-добре. А в аудиторията, в случай че изобщо има такова занятие, би трябвало да се организира сказка, диалог, семинар за пояснение и анализиране на добитата информация, за създаване на асоциативните й връзки по съответни тематики, за прогнозиране на развиването им… Дистанционното образование би трябвало да бъде ключът към реализирането на този модел. Разбира се, има области, в които това е по-малко допустимо, само че има и доста такива, в които може да се случи, без какъвто и да е проблем.
Четвърто,
интердисиплинарно синхронно
знание .
В момента системата към момента е ориентирана към производството на „ тесни “ експерти. Само че контролираният пазар на труда от дълго време умря. За да може изобщо да се впише в днешния ден, индивидът би трябвало да е бил на първо време „ необятен “ експерт, а след това да се е профилирал тясно. За да може да се построява и развива в дълбочина, би трябвало първо да е минал през ширината, т.е. да схваща процесите в тяхната цялост и по отношение на разнообразни (понякога даже взаимоизключващи се) гледни точки, а освен в тяхната изолирана лабораторна функционалност. Например, в петия ден на модула „ Античност “ от предмета „ Световна просвета “ се занимаваме с разцвета и упадъка на Елинизма (от 4-ти до 1-ви век пр.н.е.) – какво се случва в региона на изящните изкуства, в региона на музиката, в региона на театъра, в региона на литературата и философията и така нататък – т.е. в залата би трябвало да са по едно и също време и преподавателят по спектакъл, и този – по музика, и оня – по митология, и другият – по изкуство, и всички дружно да осветляват тематиката, да се допълват, да спорят, да включват студентите в един многоаспектен синхронен разбор на епохата и нейните жалони.
Пето,
екипна работа.
Очевидно е, че обществото се виртуализира, т.е. човек става все по-сам и индивидуализиран като метод на живот – и това е неправилна стъпка в напредъка на цивилизацията. Тя ще се изживее, само че ще донесе доста беди. Фактът, че през днешния ден всеки си има вяра, че животът му зависи от самия него и се изживява като експерт по всичко е път, от който няма излаз. Насърчаването на студентите да работят в екипи, даже когато това не е наложително за триумфа на задачата, е метод за справяне с насилственото ни „ мрежово “ социализиране, водещо до цялостно главозамайване и отчуждение.
Шесто,
интернационализация на образователното наличие.
Много постоянно дилемите, които даваме на студентите за решение, са ориентирани към националната среда. Това е един от факторите, които също въздействат върху емиграцията на „ мозъци “. Студентът авансово знае, че образованието, което ще получи в България няма да му даде опция за елементарно намиране на работа в света (или най-малко – в Европа). Вече трета година обществено дублирам, че мотото на нашето обучение би трябвало да бъде „ Учи в България, завладей света! “ – към този момент това е мото единствено на НАТФИЗ. От друга страна, непрестанно се оплакваме, че няма задоволително задгранични студенти. Бих споделил, че освен битовите условия, а точно неналичието на подобен вид интернационализация на образованието е в основата на този проблем. Естествено, той се добавя от изконните ни национализъм и ксенофобия – „ Всеки, който и откъдето пристигна – е опасност! “
И седмо,
сложна оценка на достиженията.
Тя би трябвало да включва три сегмента: профилираната публика на преподавателите, груповата колегиална публика на състудентите и необятната потребителска публика. Специализираната оценка на преподавателите би трябвало да е перманентна, средноаритметична от цялостното показване на студента в процеса на образование. Колегиалната оценка от състудентите би трябвало да включва набор от индикатори, по които всеки сътрудник наложително да прави оценка всичките си сътрудници. Само по този начин се построяват хора, които мислят екипно, а не са „ самостоятелни играчи “.
И най-после, потребителската оценка трябвало да покаже по какъв начин непредубеденият ползвател прави оценка продукта, основан вследствие на образованието, без значение дали става дума за инженер, за доктор или за пианист. Единствено в своята цялост трите съставния елемент основават оптимално мечтаната обективност.
Днес продължаваме с материал на проф. Станислав Семерджиев , ректор на Националната академия за театрално и кино изкуство (НАТФИЗ) „ Кръстьо Сарафов “.
Същевременно редица ректори на висши учебни заведения в страната показаха предпочитание да вземат участие в полемиката със свои публикации. „ Труд “ ще ги разгласява всяка сряда.
Само комплексната оценка на достиженията основава обективност
Има седем пункта, които съгласно мен са основни за системата на висшето обучение, с цел да може то сполучливо да обслужва публичните потребности в идващите най-малко 20-30 или даже 50 години.
Първо, стимулиране на творчеството, или казано на елементарен български език – развиване на креативното мислене. Всички международни социологически проучвания демонстрират, че визиите на работодателите за бъдещето на бизнеса, без значение какъв е той, наложително включват на едно от първите три места „ творчеството “ като основно качество на „ идеалния “ служащ.
От тази позиция, още от началното обучение стратегиите би трябвало да включват образование във всички типове изкуства – и това да продължава в междинното и висшето обучение. Това не значи блян да сътворяваме от всяко дете или юноша човек на изкуството. Това значи да отключим неговия креативен капацитет, с цел да може след това, като зрял човек да подхожда към всяка задача със лична визия за нейното осъществяване, с набор от различни решения, каквито и да са проблемите.
Второ,
интензификация на образователния развой,
т.е. на преодоляването на познания и умения. В наше време, колкото и да не ни се желае, човек наложително е подложен в изискванията на свръхдинамично развиване – и на света към него, и на самия него. От тази позиция интензификацията на приемането на познанието и на преодоляването на уменията е наложителна, с цел да може той да се впише по-удачно освен в пазара на труда, а въобще в живота. Почти на всички места образованието към момента се построява екстензивно – всяка седмица студентът получава познания и умения „ на час по лъжичка “ – т.е. пет, 10 или петнайсет предмета (учебни дисциплини) се учат по два, три или пет часа и това продължава година, две, три и до края. При подобен график, надупчен като швейцарско сирене, в действителност няма количествени натрупвания, които да водят до качествени промени, както гласи известния физичен закон. Подобни натрупвания се получават единствено модулно, в границите на една до три седмици, наситени от заран до вечер с не повече от три теоретични предмета, последвани от две до шест седмици чиста процедура, в която да проличи до каква степен са усвоени познанията. И след това – ново завъртане на спиралата, на по-високо познавателно ниво или със напълно друг познавателен материал. Всъщност, това не е някакво изобретение. Така се учи непознат език от най-малко 50 години насам, по този начин от десетилетия се приготвят спортистите преди всяко значимо съревнование, по този начин популяризират към този момент сериалите си всички съвременни компании като Netflix и Amazon.
Трето,
отдалечено образование.
Във века на масовизираната информация и световната връзка, ние продължаваме да седим в аудитории, да преразказваме налична фактология и даже безусловно да четем лекции, написани преди кой знае какъв брой години – цялостен парадокс. Като човек в областта на изкуството, аз естествено съм за „ персоналния контакт “. От друга страна, изрично считам, че е наложително студентът да получи най-малко няколко месеца авансово всички материали за дисциплината, да ги разучи и дори да получи съответна практическа задача върху тях. Ако са съпроводени и от видео – още по-добре. А в аудиторията, в случай че изобщо има такова занятие, би трябвало да се организира сказка, диалог, семинар за пояснение и анализиране на добитата информация, за създаване на асоциативните й връзки по съответни тематики, за прогнозиране на развиването им… Дистанционното образование би трябвало да бъде ключът към реализирането на този модел. Разбира се, има области, в които това е по-малко допустимо, само че има и доста такива, в които може да се случи, без какъвто и да е проблем.
Четвърто,
интердисиплинарно синхронно
знание .
В момента системата към момента е ориентирана към производството на „ тесни “ експерти. Само че контролираният пазар на труда от дълго време умря. За да може изобщо да се впише в днешния ден, индивидът би трябвало да е бил на първо време „ необятен “ експерт, а след това да се е профилирал тясно. За да може да се построява и развива в дълбочина, би трябвало първо да е минал през ширината, т.е. да схваща процесите в тяхната цялост и по отношение на разнообразни (понякога даже взаимоизключващи се) гледни точки, а освен в тяхната изолирана лабораторна функционалност. Например, в петия ден на модула „ Античност “ от предмета „ Световна просвета “ се занимаваме с разцвета и упадъка на Елинизма (от 4-ти до 1-ви век пр.н.е.) – какво се случва в региона на изящните изкуства, в региона на музиката, в региона на театъра, в региона на литературата и философията и така нататък – т.е. в залата би трябвало да са по едно и също време и преподавателят по спектакъл, и този – по музика, и оня – по митология, и другият – по изкуство, и всички дружно да осветляват тематиката, да се допълват, да спорят, да включват студентите в един многоаспектен синхронен разбор на епохата и нейните жалони.
Пето,
екипна работа.
Очевидно е, че обществото се виртуализира, т.е. човек става все по-сам и индивидуализиран като метод на живот – и това е неправилна стъпка в напредъка на цивилизацията. Тя ще се изживее, само че ще донесе доста беди. Фактът, че през днешния ден всеки си има вяра, че животът му зависи от самия него и се изживява като експерт по всичко е път, от който няма излаз. Насърчаването на студентите да работят в екипи, даже когато това не е наложително за триумфа на задачата, е метод за справяне с насилственото ни „ мрежово “ социализиране, водещо до цялостно главозамайване и отчуждение.
Шесто,
интернационализация на образователното наличие.
Много постоянно дилемите, които даваме на студентите за решение, са ориентирани към националната среда. Това е един от факторите, които също въздействат върху емиграцията на „ мозъци “. Студентът авансово знае, че образованието, което ще получи в България няма да му даде опция за елементарно намиране на работа в света (или най-малко – в Европа). Вече трета година обществено дублирам, че мотото на нашето обучение би трябвало да бъде „ Учи в България, завладей света! “ – към този момент това е мото единствено на НАТФИЗ. От друга страна, непрестанно се оплакваме, че няма задоволително задгранични студенти. Бих споделил, че освен битовите условия, а точно неналичието на подобен вид интернационализация на образованието е в основата на този проблем. Естествено, той се добавя от изконните ни национализъм и ксенофобия – „ Всеки, който и откъдето пристигна – е опасност! “
И седмо,
сложна оценка на достиженията.
Тя би трябвало да включва три сегмента: профилираната публика на преподавателите, груповата колегиална публика на състудентите и необятната потребителска публика. Специализираната оценка на преподавателите би трябвало да е перманентна, средноаритметична от цялостното показване на студента в процеса на образование. Колегиалната оценка от състудентите би трябвало да включва набор от индикатори, по които всеки сътрудник наложително да прави оценка всичките си сътрудници. Само по този начин се построяват хора, които мислят екипно, а не са „ самостоятелни играчи “.
И най-после, потребителската оценка трябвало да покаже по какъв начин непредубеденият ползвател прави оценка продукта, основан вследствие на образованието, без значение дали става дума за инженер, за доктор или за пианист. Единствено в своята цялост трите съставния елемент основават оптимално мечтаната обективност.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ