Трагичната житейска съдба на Яворов в спомените на Константин Константинов

Трагичната житейска орис на Яворов в спомените на Константин Константинов и книгата му „ Път през годините “, 1959 година

(Портрет на П. К. Яворов от Цено Тодоров, 1914 г.)

Влизане в душата със стражарски ботуши

Запознаването ми с Яворов стана през 1911 година Пак Григор Василев, който бе другар и с него, ме дръпна една вечер да отидем при Яворов в Народния спектакъл, дето той беше драматург. Имал да му споделя нещо. Беше късно, само че Яворов още работеше в кабинета си. Направи ми усещане неговата подчертана вежливост, в която явно имаше предпочитание да скрие себе си, и тъжният, отдалечен взор, който се плъзгаше по събеседника му, съвсем без никакъв интерес. Аз бях мълчалив от благоговение. Той не ми сподели нищо и единствено на излизане надписа и ми подари неотдавна издадената покруса „ В полите на Витоша “. Втори път се видях с него няколко месеца преди самоубийството на Лора. Те бяха двамата, срещнахме се по „ Раковски “ до ъгъла на „ Гурко “ и откакто отминаха, той се върна и ме повика. Аз побързах към него. Две-три крачки по-далеч Лора се бе полуизвърнала към нас, до момента в който ние говорехме. Аз я знаех и по-рано и постоянно се бях възхищавал от тая странна хубост, в която всичко опонираше на елементарното разбиране за хубост: и във физиономия, и във фигура, и във вървеж тя нямаше нищо вярно, уравновесено, равномерно. Но като че ли таман това лице, малко несиметрично, с тоя взор под необятната шапка, мъгляв от мека горест, тая висока, леко наклонена напред и настрана снага, постоянно облечена в необятна и дълга дреха, която се спускаше с гънки като античните хитони, тая мъжка походка, с огромни крачки – всичко това действуваше с някакво непобедимо обаяние. Така остана тя в паметта ми от оная последна среща. Яворов ме предложения за помощник в списанието, което неотдавна щеше да стартира да излиза под негово управление. Списанието, несъмнено, не излезе: злополуката унищожи всички проекти и предвиждания. Това са единствените думи, които съм разменил с тоя обичан стихотворец на нашата младост, след който дълго бях ходил из улиците на София, с цел да се веселя отдалеко на неговата постоянно самотна фигура, която се движеше все край стените, като че той се боеше да не се смеси с множеството. По-късно, след ослепяването му, постоянно го срещах воден на разположение от други, без да дръзвам да го доближа: то беше нещо безкрайно тъжно и за това ще кажа две думи по-нататък…

… Сега ние отивахме към края на тази апокалиптична година, която, уви, не бе изчерпала своя съдбовен товар от злочестини.

На 17 ноември сутринта, една мрачна заран, повече по здрач, в сравнение с ден, с ниско небе, от което идеше мраз и възприятие на неутешимост, излязох от къщи запътен, както нормално, към окръжния съд, дето служех към този момент втора година като правосъден претендент. Минавайки по ул. „ Гурко “, на кръстопътя до Градската градина изтичаха ненадейно в всякакви направления няколко вестникопродавачи, които викаха: „ Двойното самоубийство!... Поетът Яворов и жена му Лора самоубити!... “ Аз стопирах, слисан, на тротоара и за момент се насилих да проумея думите, които падаха като камъни из улицата: толкоз невероятно ми се струваше това, което чувах. Само преди няколко дни бях го срещнал до кръстопътя на тая съща улица с ул. „ Раковски “, бяхме разменили няколко бързи думи, а тя се бе изправила, три-четири крачки по-далеч, в своята дълга пелерина, едното рамо малко по-високо от другото, като самобитна съвременна статуя... Каква беше тая чудовищна орис, която единствено в последните две-три години така злорадо и поредно поразяваше отечеството ни? След Димитър Бояджиев, след Пенчо Славейков, в този момент и Яворов си отиваше... Взех вестник, прочетох известието на репортьора за произшествията и в първата минута почувствувах някаква плаха наслада, че той въпреки всичко е жив. Уви, трябваше не да се радваме, а да скърбим, че той не бе починал през тая нощ. Защото от тая нощ почна кръстният път на тоя полумъртъв страдалец, с цел да продължи – физически – цели единадесет месеца, а по-късно неговото име да се разпъва и до през днешния ден. От тая нощ се развихри безотговорната цинична оргия на „ влизане в душата със стражарски ботуши “, както споделяше Г. П. Стаматов. От тая нощ насетне знайни и незнайни хора, и близки нему, и далечни, потеглиха да вършат углавни и психически проучвания, да дават отзиви, да държат сказки, да пишат книги, вмъквайки се без капка пиетет в най-интимния свят на двама мъртъвци, да излагат надали не алковни детайлности, с цел да хранят пошлото любознание на една аудитория, която няма никаква работа с поезията. И вършейки безнаказано това, те обясняваха подозрителното си старание с предлога – че търсят отговорния и откриват истината. Като че в една човешка драма, дето и двамината са жертви, има място за вина. Като че истината може да бъде открита с един съдебномедицински акт, като че може да става дума за същинската истина, там, дето в един заплашителен момент действителността е изчезнала и е останал някакъв демоничен безпорядък, от който има единствено едно само избавление. Като че даже да се установеше, че Яворов е умъртвил, това не би нараснало личното негово страдалчество. Като че най-накрая дълбокоумните разбори и изводи ще засилят или понижат сиянието на поетичното дело, което съществува единствено за себе си и в което всеки създател дава същината си най-пълно и най-истински.

Не зная по-тъжна и по-недостойна страница в културната история на нова България от тая, която се занимава да чопли, да подмята и да „ разкрива “ със сладострастно любознание живота и ориста на Пейо Яворов. Четиридесет и пет години тя стои разширена, попълвана понякога с нови „ свидетелствувания “ и заключения. Всяко ново усърдие възкресява садизма на това време, което токсини последните му дни; за злощастие постоянно се намират фенове да хвърлят и те, щом има мотив, своята буца тиня. Малки хора, които нямат смелостта да го кажат открито, шушукат и през днешния ден наляво-надясно, подсмихнати злобно, че огромният стихотворец, чиято орис припомня най-жестоките антични нещастия, и тук, в самоубийството си, театралничил или, още по-точно, фалшивил, както правел и в поезията си. Те не осъзнават, че хулата, изключително за труп, измърсява единствено оня, който я изрича. А със своя живот и със своето дело от дълго време преди гибелта си той бе безмерен за мащаба на литературните джуджета.

Самоубийството на Лора и несполучилото самоубийство на Яворов щяха без друго сами по себе си да извърнат вниманието на властта към това „ произшествие “, което излизаше от категорията на баналните самоубийства. Тук, в първия момент, в действителност имаше нещо неизяснено. При това изумени бяха една от най-личните дами (с многочислени и обилни връзки в обществото) на София и един огромен стихотворец, драматург и държавник. Най-сетне другарските, политическите и публични групи, на които принадлежаха и двамата и които още преди брака им били прикрито враждебни едни към други, незабавно настръхнаха. Близките на Лора заговориха намерено за ликвидиране и за симулирано самоубийство, образуваха вражески лагер и желаеха правосъдно следствие след полицейското разследване. И тъжната история стартира с врявата на улична сензация.

Като правосъден претендент в Софийския областен съд аз можех да зная някои детайлности по следствието, не доста основни може би, само че обилни, тъй като безспорно бяха нараснали и изострили страданията на злочестия стихотворец. Вече самият факт, че се води разследване, с цел да се откри дали има самоубийство, или ликвидиране на Лора (тоест не се има вяра на неговата бележка, оставена през нощта, както и на идващите му обяснения), е бил задоволителен да го потисне дефинитивно, прибавяйки към ужаса на станалото публичното съмнение, че е палач. Доколкото помня, работата беше по този начин: следователят, един добър арбитър и спокоен човек извърши задачата си с последна почтеност, като се стараеше да спести мъчителните разпити на Яворов. Когато следствието бе привършено, той изпрати съгласно тогавашния закон за углавното съдопроизводство следственото дело със „ заключително разпореждане “ за преустановяване по липса на закононарушение. Както събраните данни, по този начин и неговото разбиране бяха: липсват доказателства, че Лора е била убита, даже, в противен случай, доказателствата са – че тя се е самоубила. Според упоменатия към този момент закон за углавното съдопроизводство съставът от трима съдии, който ще изследва следственото дело, би трябвало или да се съгласи със следователя и да приключи делото, или – ако не се съгласи – да го върне за в допълнение следствие (евентуално – с предложение за привличане на несъмнено лице като обвиняем) и да чака новото следствие. Съдебният състав, явно преднамерен, че Яворов е умъртвил жена си, не се съгласи със заключителното разпореждане на следователя, и делото бе изпратено (съвсем неправилно от юридическо гледище) в Апелативния съд, с цел да реши той несъгласието сред правосъдния състав и следователя. Това беше нов тежък удар за Яворов и нова храна за злословията против него. Около тоя ослепял, злополучен човек, за който към този момент намерено се разправяше, че съдът го счита за палач, че е играл комедия със самозастрелването си, почна последователно да се образува празно пространство и даже довчерашните му събратя и познати освен избягваха да се срещат с него, само че и напряко го назоваха нарушител. (Във в. „ Камбана “ един публицист, възхитен поддръжник на Лора Каравелова и човек от софийския хай-лайф съобщи без каквото и да е съмнение, че Яворов е килърът на Лора, като прибавяше за укрепване на обвиняването, че отличителна линия на килъра било известното негово „ византийство “.) Явно беше, че улицата и злобата на избрани политически и публични среди създаваше клеветническата мълва и по-късно хитро я използуваше, с цел да се намесва в работата на съдилищата. Ония, които бяха близки с Яворов (някои от тях са още живи), свидетелствуват за страшния резултат от протакането на следственото дело и от изпращането му в по-горната инстанция. Най-сетне Апелативният съд приключи делото, но публично и морално Яворов беше към този момент изгубен човек. Физически – напълно кьорав, материално – без никакви средства за съществувание, публично – изолиран като нарушител, който се е изплъзнал от закона, към него останаха единствено неколцина правилни другари (д-р К. Кръстев, Вл. Василев, Ал. Паскалев, Тод. Александров), които правеха каквото можеха, да го задържат в живота. Но връзката с тоя живот бе прерязана и нищо към този момент не можеше да я възвърне.

В кабинета на драматурга при Народния спектакъл „ Кръстьо Сарафов “ на стената против писалищната маса има един дребен очерк с маслени бои на Яворов през ония месеци, рисуван от Цено Тодоров. Няма по-истински негов портрет от последните му дни и не съм виждал по-безутешен облик, предаден с такава експресивност, в който събраното от епохи човешко обезсърчение вика безмълвно отсреща ви в тая безпомощно приведена на стола фигура и в тия слепи очи.

Такъв ходеше той из улиците на София, воден на разположение от някой другар или от по-малкия си брат Атанас.

Веднъж (беше на ул. „ Леге “ по десния тротоар, когато се отива към центъра, покрай помещението на тогавашната италианска банка) вървяхме с Димитър Подвързачов към някогашната „ Търговска “ улица, когато съзряхме, че отсреща ни, от ъгъла при магазина на Пипев (срещу Музея), идеше Яворов, воден от брат си. Той се движеше постепенно, с бастун, повече наведен от по-рано, в извехтели смачкани облекла, носеше черни очила и бе наклонил безпомощно глава към момъка, който удивително приличаше на него. Когато приближихме една-две крачки до тях (той, естествено, не знаеше кой иде отсреща му), Подвързачов се обади високо и очебийно бодро:

– Здрасти бе, Пейо! Как си?

Яворов трепна, спря се, дигна глава, като че искаше да види, само че в същото време брат му сподели кой се бе обадил и той незабавно отвърна със своя малко ням, мек и звучен глас:

– Здрасти, Митьо... Как ли съм?... Нали виждаш – мъртвец, който търси гроба си…

Той хлъцна чудновато (това приличаше еднообразно и на смях, и на изхлипване), цялостен се раздруса за един момент и лицето му се изкриви в безпределно тъжна мимика, която искаше да бъде усмивка. Тия думи безусловно пронизаха като шиш мозъка ми и аз не чух към този момент нищо друго, нито помня какво отвърна Подвързачов (дълго след срещата той ходя безмълвен и отсъствуващ), нито какво още сподели и сподели ли въобще освен това Яворов. Но ето, съвсем половин век от този момент, аз още слушам оня гальовно-мек, малко заглушен тембър, виждам това пръстено- жълто лице, с безформен израз, като антична маска, с двата черни кръга на очилата, като очните дупки на череп. Тия угаснали очи бяха надникнали оттатък чертата на човешкото знание и затуй не можеха към този момент да гледат живота.

На 16 октомври следната година, тъкмо единадесет месеца след първата съдбовна нощ, той прекъсна дефинитивно механическото съществувание, което влачеше едва-едва с последни сили, сходно голям камен блок, вързан за нозете му. За да няма към този момент никаква неустановеност, той бе прибавил в този момент към револвера и отрова.

Последните думи, които чух от него, не бяха никакъв лиричен облик, а безпощадна истина: от нощта на 16 ноември 1913 година той беше към този момент отвън живота. По едно като че не инцидентно съвпадане завършъкът на тая ужасна година донесе и края на един от най-големите български поети. Така тъжната равносметка на неизброимите загуби завърши с най-непоправимата: тъй като тя не бе материална.

От: „ Път през годините “, Спомени, Константин Константинов, изд. Български публицист, 1959
* Портрет на П. К. Яворов от Цено Тодоров, 1914 година