Как малко по малко губехме журналистиката |
Този текст не цели да търси отговорни. Не тъй като няма да ги намерим. А тъй като, преди да търсим отговорните, би трябвало да обговорим какво сме изгубили. Да си дадем сметка, че сме го изгубили. И да осъзнаем, че ни липсва.
Липсва на нас, публицистите, които цялостен живот се опитваме да упражняваме специалността си. Липсва и на читателите, които с право ни корят, че толкова елементарно и без пердах дадохме толкоз доста неща, за които твърдяхме, че са като самун насъщ, а в този момент твърдим, че можело и без тях.
Първо загубихме кореспондентите. Едно време всеки вестник имаше 10, 15, а нормално 25 репортери. Идеята беше да са колкото областите, само че постоянно някои от тях се обединяваха. За сметка на това в някои градове, нормално в Пловдив и Варна, имаше повече от един.
За десетина-петнадесет години съвсем не остана медия със собствен личен сътрудник в страната. Останаха няколко души от остарялата армия, които обслужват по 5-6 медии едновременно, а нормално имат и личен районен уебсайт.
Едната пакост е, че националните медии лека-полека се трансфораха в софийски. А по-голямата е, че оставихме 70% от страната без покритие. Местните велможи схванаха, че могат да вършат каквото си желаят, няма медии, които да се взират в тях, в случай че някаква грандиозна нелепост не създадат.
После изгубихме коректорите. Бяха доста досадни. Идваха тъкмо когато имаш най-вече работа и те сриваха със земята какъв неграмотник си и в случай че още веднъж напишеш тая дума с „ о “, вместо с „ у “ по този начин ще я пуснат, с цел да ти се смее цяла България.
В резултат възпитахме две генерации публицисти, за които дребната неточност не е неточност, кавичката е разхищаване, запетайката е дребнотемие и за всеки случай ще сложим няколко да има, пък който доста държи – дано си ги подреди на верните места в текста.
А драгият четец изгуби всекидневния си ориентир, в който може с огромна степен на меродавност да инспекции по какъв начин се написа някоя дума, за която има подозрения. Но пък закупи убеденост, че всичко всячески може да се напише – нали и публицистите по този начин вършат.
После загубихме редакторите. Тези пък са още по-големи досадници от коректорите. Не единствено ти обръщат заглавията, а и се взират във всяка цифра и дума дали е вярна, а и за жанр претендират.
Това е удар право в сърцето на публицистиката. Все по-малко медии съблюдават правилото да го види още един човек или го вършат единствено за най-важните си материали. Без този принцип разликата сред медия с редакция и персонален блог става доста условна.
Но незабелязано, още преди пандемията, само че изключително по време на ковида, публицистиката претърпя още по-голям удар. Започна да губи репортерите си. Все по-малко публицисти вървят на събития, от ден на ден се преписват един различен, вместо да пият вода от извора. Или просто ни свеждат до познание институционалните пиари.
По времето на ГЕРБ загубихме въпросите си. На конференция или брифинг съвсем никой не задава въпроси. Или ги задават комфортни мисирки. Така и не разбрах за какво Бойко Борисов го нападнаха тъкмо за това, за което беше прав.
Не виждам с „ Продължаваме промяната “ нещо да се е трансформирало. Ние отново нямаме въпроси.
Някъде във времето, още преди гореспоменатите загуби, лека-полека започнахме да губим репортажа. В този неблагодарна специалност репортажът е една от дребното допирни точки на занаята публицистика с изкуството. Една от дребното форми, в които си проличава кой публицист какво перо има. Кой може да хване за ръка читателя и да го заведе на място, което той да прегледа с неговите очи.
Липсата на репортажи е една от многото аргументи за дезинтеграцията на България. Ние към този момент не знаем по какъв начин живеят сънародниците ни в големи територии на страната. Няма кой да отиде при тях, а и да отиде, няма перо да ни опише.
За всички тези загуби съм си давал сметка през годините, търсил съм и моята виновност за тях – не е като да нямам.
Но за последната си дадох сметка едвам преди година със гибелта на Тони Филипов, доктор.
Ние в OFFNews имахме лукса той да написа неговите „ Делници “ всяка седмица при нас и да предвожда цяла кохорта от създатели на аналитични текстове. Наречете ги разбори, мнения, политическа ирония, жанрът няма значение – значимото е, че това са авторски текстове с изчерпателен взор върху събитията, които ни връхлитат. Написани с перо, което те кара да обърнеш седмицата с хастара на открито, да превъртиш новината от всички страни, да мислиш. И да си мъчително сензитивен към тънката агитация, която всяка власт ти пуска, с цел да те успива.
Когато Стойко Тонев умря, си дадох сметка, че към този момент няма толкоз ерудиран и в това време порядъчен публицист, който съзнателно да си води мемоари десетилетия наред и да може тъкмо когато би трябвало да извади и цитата, и подтекста, който изяснява всичко.
Не че изчезнаха сътрудниците с перо и съвест. Просто изгубиха предводителя си. Предводителят, който гарантираше на читателя, че на публицист може да се има вяра повече, в сравнение с политик.
Д-р Тони видя този недостиг на аналитична публицистика доста преди мен. Докато аз се бях вманиачил да предаваме почтено осведомителния поток – тъй като по едно време и това беше проблем и ни обясняваха, че живеем в пост-истина, той споделяше: осведомителният поток няма да пресъхне, по-важно е кой и по какъв начин ще го проучва.
Сега знам, че е бил прав. Благодарен съм му, че сътвори „ Редута “ и се надявам хроно-синкластичният инфундибулум да продължи да съществува като остров на аналитичната публицистика.
Със фамилията му направихме лист на създатели, за които сме сигурни, че са почтени и с превъзходно перо. Да, има и нещо друго – множеството от тях по някакъв, даже и индиректен метод, са били свързани с доктор Тони. Помолихме ги всеки, най-малко един път месечно, да написа за „ Редута “ изчерпателен текст. И някак си се надяваме, че към момента е допустимо пространство, в което публицистиката си спомня, че би трябвало освен да оповестява, само че и да проучва.
*Текстът е писан за
Липсва на нас, публицистите, които цялостен живот се опитваме да упражняваме специалността си. Липсва и на читателите, които с право ни корят, че толкова елементарно и без пердах дадохме толкоз доста неща, за които твърдяхме, че са като самун насъщ, а в този момент твърдим, че можело и без тях.
Първо загубихме кореспондентите. Едно време всеки вестник имаше 10, 15, а нормално 25 репортери. Идеята беше да са колкото областите, само че постоянно някои от тях се обединяваха. За сметка на това в някои градове, нормално в Пловдив и Варна, имаше повече от един.
За десетина-петнадесет години съвсем не остана медия със собствен личен сътрудник в страната. Останаха няколко души от остарялата армия, които обслужват по 5-6 медии едновременно, а нормално имат и личен районен уебсайт.
Едната пакост е, че националните медии лека-полека се трансфораха в софийски. А по-голямата е, че оставихме 70% от страната без покритие. Местните велможи схванаха, че могат да вършат каквото си желаят, няма медии, които да се взират в тях, в случай че някаква грандиозна нелепост не създадат.
После изгубихме коректорите. Бяха доста досадни. Идваха тъкмо когато имаш най-вече работа и те сриваха със земята какъв неграмотник си и в случай че още веднъж напишеш тая дума с „ о “, вместо с „ у “ по този начин ще я пуснат, с цел да ти се смее цяла България.
В резултат възпитахме две генерации публицисти, за които дребната неточност не е неточност, кавичката е разхищаване, запетайката е дребнотемие и за всеки случай ще сложим няколко да има, пък който доста държи – дано си ги подреди на верните места в текста.
А драгият четец изгуби всекидневния си ориентир, в който може с огромна степен на меродавност да инспекции по какъв начин се написа някоя дума, за която има подозрения. Но пък закупи убеденост, че всичко всячески може да се напише – нали и публицистите по този начин вършат.
После загубихме редакторите. Тези пък са още по-големи досадници от коректорите. Не единствено ти обръщат заглавията, а и се взират във всяка цифра и дума дали е вярна, а и за жанр претендират.
Това е удар право в сърцето на публицистиката. Все по-малко медии съблюдават правилото да го види още един човек или го вършат единствено за най-важните си материали. Без този принцип разликата сред медия с редакция и персонален блог става доста условна.
Но незабелязано, още преди пандемията, само че изключително по време на ковида, публицистиката претърпя още по-голям удар. Започна да губи репортерите си. Все по-малко публицисти вървят на събития, от ден на ден се преписват един различен, вместо да пият вода от извора. Или просто ни свеждат до познание институционалните пиари.
По времето на ГЕРБ загубихме въпросите си. На конференция или брифинг съвсем никой не задава въпроси. Или ги задават комфортни мисирки. Така и не разбрах за какво Бойко Борисов го нападнаха тъкмо за това, за което беше прав.
Не виждам с „ Продължаваме промяната “ нещо да се е трансформирало. Ние отново нямаме въпроси.
Някъде във времето, още преди гореспоменатите загуби, лека-полека започнахме да губим репортажа. В този неблагодарна специалност репортажът е една от дребното допирни точки на занаята публицистика с изкуството. Една от дребното форми, в които си проличава кой публицист какво перо има. Кой може да хване за ръка читателя и да го заведе на място, което той да прегледа с неговите очи.
Липсата на репортажи е една от многото аргументи за дезинтеграцията на България. Ние към този момент не знаем по какъв начин живеят сънародниците ни в големи територии на страната. Няма кой да отиде при тях, а и да отиде, няма перо да ни опише.
За всички тези загуби съм си давал сметка през годините, търсил съм и моята виновност за тях – не е като да нямам.
Но за последната си дадох сметка едвам преди година със гибелта на Тони Филипов, доктор.
Ние в OFFNews имахме лукса той да написа неговите „ Делници “ всяка седмица при нас и да предвожда цяла кохорта от създатели на аналитични текстове. Наречете ги разбори, мнения, политическа ирония, жанрът няма значение – значимото е, че това са авторски текстове с изчерпателен взор върху събитията, които ни връхлитат. Написани с перо, което те кара да обърнеш седмицата с хастара на открито, да превъртиш новината от всички страни, да мислиш. И да си мъчително сензитивен към тънката агитация, която всяка власт ти пуска, с цел да те успива.
Когато Стойко Тонев умря, си дадох сметка, че към този момент няма толкоз ерудиран и в това време порядъчен публицист, който съзнателно да си води мемоари десетилетия наред и да може тъкмо когато би трябвало да извади и цитата, и подтекста, който изяснява всичко.
Не че изчезнаха сътрудниците с перо и съвест. Просто изгубиха предводителя си. Предводителят, който гарантираше на читателя, че на публицист може да се има вяра повече, в сравнение с политик.
Д-р Тони видя този недостиг на аналитична публицистика доста преди мен. Докато аз се бях вманиачил да предаваме почтено осведомителния поток – тъй като по едно време и това беше проблем и ни обясняваха, че живеем в пост-истина, той споделяше: осведомителният поток няма да пресъхне, по-важно е кой и по какъв начин ще го проучва.
Сега знам, че е бил прав. Благодарен съм му, че сътвори „ Редута “ и се надявам хроно-синкластичният инфундибулум да продължи да съществува като остров на аналитичната публицистика.
Със фамилията му направихме лист на създатели, за които сме сигурни, че са почтени и с превъзходно перо. Да, има и нещо друго – множеството от тях по някакъв, даже и индиректен метод, са били свързани с доктор Тони. Помолихме ги всеки, най-малко един път месечно, да написа за „ Редута “ изчерпателен текст. И някак си се надяваме, че към момента е допустимо пространство, в което публицистиката си спомня, че би трябвало освен да оповестява, само че и да проучва.
*Текстът е писан за
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ