Вълчата вярност
Това се случило преди войната. В гората била къщата на лесничея, само че там живеела единствено една жена. В пожар изгубила цялото си семейство, мъж и наследник. Останало й единствено едно куче от незнайна порода. Голямо, черно, с бяло леке на гърдите. То едвам оживяло.
Влизайки в горящия дом, кучето се пробвало да изведе детето, само че не съумяло, момчето се задушило измежду дима. А дамата изкарала полуживо овъгленото тяло на кучето. В признателност той й платил с същинска синовна обич, заменяйки изгубеното семейство.
Нямайки сили да живее в селото, където се случила нещастието, тя помолила ръководителя да я назначи на мястото на възрастния лесничей, който дълго време си търсел заместител.
Първоначално ръководителят упорствал. Нямало по какъв начин да остави сама жена, в глухия ле, цялостен с вълци и мечки. Но дамата била настойчива и постигнала своето. Така дамата заживяла с кучето. В началото ръководителят постоянно им ходел на посетители, с цел да ги ревизира, само че скоро схванал, че новият „ лесничей в пола “ се оправя добре и ги оставил на мира.
Първата зима предходна умерено, а при започване на пролетта кучето почнало за дълго да изчезва в гората. Жената не знаела какво да мисли, с паника очаквала закъснелия си „ наследник “. Но един път кучето не пристигнало единствено.
На ръба, наоколо до къщата, стояла млада вълчица. Ето по какъв начин се разкрила повода за закъсненията и изгубванията. Младото семейство се открило в барака. И всичко би било наред, само че вълчицата по никакъв начин не можела да се помири с наличието на индивида.
Само дамата да се приближавала до колибата, тя незабавно се скривала и изръмжавала.
Веднъж през нощта кучето взело да драска по вратата и безшумно да скимти. Жената изскочила на двора. Той я завел до колибата. Вълчицата лежала на постелката и мъчно дишала. Жената влезнала вътре и, говорейки й нежно, почнала да я опипва.
Вълчицата, отслабена от заболяването, не се съпротивлявала, единствено безшумно скимтяла. Всички кости били цели, а пастта чиста. Какво се било случило?
Жената не знаела какво да прави. Разтревоженото куче лежало до приятелката си и с вяра гледало „ майка “ си. Понеже нямала сили да си седи в къщата, тя взела остаряла шуба и легнала в колибата. Събудила се от това, че някой ближел лицето й. Отваряйки очи, тя се срещнала с жълтите вълчи очи.
Вълчицата си подавала носа от шубата, с който се била покрила дамата, пропълзяла под нея, свивайки се на кълбо, с цел да се сгрее. Жената деликатно пипнала носа й. Бил мокър. Спокойна, че всичко е минало, дамата заспала.
А след това се родили две палета. Две мощни красиви момчета. Истински вълчета. Само по растеж и цвят приличали на татко си. Със същите бели петна на гърдите. Но дружно с насладата пристигнала и тъгата. Защитавайки дома от мечка, починало кучето.
Жената го погребала тъкмо там, до огромната бяла бреза. А след това цяла нощ плачели над гроба с вълчицата – две дами, изгубили наследник и мъж. Вълчицата не оставила дамата. Скоро и в селото привикнали с нея и почнали да я назовават „ невестата “.
Но човешкият живот не е безконечен. Председателят отишъл до дома на лесничейката, когато внезапно под краката на коня се хвърлил вълк. Едва задържал се на седлото, той към този момент изваждал оръжието си, когато познал „ невестата “.
Вълчицата се втурнала надолу по пътя и скимтяла. Усещайки че нещо не е наред, мъжът пришпорил коня. Той намерил дамата в дома й към този момент студена. Повиканият фелдшер споделил, че спряло сърцето й. Погребали дамата в селското гробище.
През цялото време ръководителят виждал тичащите откъм гърба три вълка. Сребристата вълчица и нейните черни синове. А нощем селото не могло да заспи. Вълците виели.
– А какво се случило с вълчицата и нейните вълчета? – попитах аз.
– Те отишли в гората. споделят, че вълчицата до самата си гибел по този начин и не позволила до себе си нито един вълк. А след три години я намерили мъртва на гроба на кучето. Председателят, без да слуша никого, я погребал до него.
Малките пораснали и станали водачи. На тях също им се родили деца. А най-удивителното е, че глутницата, която имали черните вълци, в никакъв случай не нападали хора и добитък. И ловците не ги закачали. Помнели вярното куче и неговата другарка.
– Козината им черна, а душата им бяла! – казвали за тях.
Говорели и за странната жена, помагаща на изгубилите се в гората да намерят пътя. А паралелно до нея постоянно две кучета. Едно от които по този начин наподобява на вълчица.
