Под сянката на тоталитаризма
Тони Николов,
В една лекция върху политиката от 1955 година Хана Арент дава израз на вътрешен глас, която несъмнено подтиква към размисъл: Политиката почива върху един факт: човешката многобройност. Бог е основал индивида, а хората са човешки, земен артикул на човешката природа. С други думи, въпросът „ що е политика “ препраща само в полето на човешкото и е белязан от развиването на нашата цивилизация от сътворението на света. Изводът на Арент е, че преходът от Единия към многото трансформира доста неща. Множествеността е късмет за съвместност, само че и опасност от изолираност. И таман изолацията (която не е просто самота) тя извежда като доста значимо разбиране в най-мащабното си проучване – „ Произходът на тоталитаризма “, писано през същите тези години. Изолацията като деструкция на човешките връзки, оттатък които се разпростират „ тоталитарната пустиня “ и „ преносимите пясъци “ на (само)унищожението, заплашващи да обхванат човешкия жанр.
Спомних си тези хрумвания от лекциите на Арент, предизвикан от най-новата книга на Ивайло Знеполски „ Тоталитаризмът “ – пресечен прочит на теориите на Хана Арент, Ерик Вьогелин и Реймон Арон за националсоциализма и болшевизма. Изследването на проф. Знеполски е в действителност впечатляващо – както по мащаба си, по този начин и по прецизността на разбора си.
То стартира с един значителен въпрос – дали понятието тоталитаризъм не е на път през днешния ден да изгуби смисъла си, доколкото медии и коментатори го употребяват все по-често в днешната обстановка, както във връзка с страни с устойчива народна власт, по този начин и за страни от някогашния руски блок, тръгнали по пътя на демокрацията? С други думи, дали радикалното зло не помръква при всекидневна словоупотреба, обозначаваща баналността на всяко злочинство?
Още тук е редно да споменем, че изборът на създателя върху тримата теоретици не е по никакъв начин инцидентен. Хана Арент е главният анализатор на тоталитарната система, въпреки десетилетия наред да е подценявана и подценявана като политически мъдрец (включително поради съвместяването в анализите си на нацизма и комунизма). Ерик Вьогелин, който е чужд в България, е на процедура първият, който изследва още през 30-те години на ХХ в. „ тоталитарния феномен “. След което отпътува за Съединени американски щати, където петтомникът му „ Ред и история “ има научен триумф. Въпреки това концепциите на Вьогелин, разминаващи се с левия дискурс и извеждащи на напред във времето казуса с „ политическите религии “, несъмнено се разминават с мейнстрийма. Що се отнася до Реймон Арон, той се самообрича на академична „ изолираност “, откакто отхвърля „ марксистката вълна “ през май’ 68.
В увода си Ивайло Знеполски прецизира аргументите, заради които самият той не се стопира на класическото проучване на Збигнев Бжежински/Карл Фридрих „ Тоталитарна тирания и автокрация “ (1956), замислено най-много като пособие за студенти при започване на Студената война.
И тримата създатели, на които е отдадена книгата, са може би най-известните откриватели на тоталитарната страна, само че по някакъв метод концепциите им дълго време са оставали в периферията, а трудовете им са били мощно подценявани. Нещо, което е изключително показателно за Хана Арент, чиито книги в Германия съвсем не се цитират чак до 80-те години (заради рецензията ѝ на комунистическата доктрина). В книгата на Ивайло Знеполски откриваме слисващ откъс от може би най-емблематичния сегашен ляв мъдрец, какъвто е Юрген Хабермас, който на въпрос за какво в никакъв случай не е писал върху сталинизма, дава отговор: „ Не съм мислил, че това е значимо “.
И въпреки всичко, за какво тоталитаризмът провокира подобен разнобой от тълкования?
Отговор ненапълно ни дава самият Реймон Арон, който в своя студия върху Хана Арент, озаглавена „ Същността на тоталитаризма “ (1954), написа следното: „ Тоталитарният феномен позволява голям брой тълкования, тъй като има голям брой аргументи. Методът, който се пробва да улови същността, не е нелегитимен, само че при изискване че не подценява спомагателните способи, защото с това би забранил може би най-важния въпрос: какво е обещаващото траене на тоталитаризма? Дали е краткотраен, или патогенен сателит на някои трансформации? Джордж Оруел в своята книга „ 1984 “ внушава една социологическа теза: единствената партия, властническата администрация, държавната ортодоксалност, капиталовите проекти и лишенията за всички, психическата причинност на жертвите са способни да образуват една концепция с индустриалното общество “.
И тук личи значителната разлика в метода на тримата създатели, изследвани в книгата на Ивайло Знеполски.
За Арон анализът на тоталитаризма е невъобразим без вписването му в самостойна икономическа система (военната индустриализация в нацистка Германия и в СССР). Хана Арент пък предлага срез на „ тоталитарния феномен “, подобен с този на лука: „ В неговия център, в един тип празно пространство се намира Вождът; каквото и да прави, интегрирайки политическото тяло както в властническата подчиненост, или потискайки поданиците като тиранин, той го прави от вътрешната страна, а не извън и от горната страна “.
Преди да стане идеология, тоталитаризмът е непринудено придвижване, което скоро си намира теорията. За болшевиките това са законите на Историята (по Маркс), за нацистите – законите на Природата (по Дарвин). Което, както проницателно акцентира Арент, трансформира идеологията не в средство за увещание, а в оръжие. И нещо още по-интересно. Тя е измежду първите, които виждат, че нацистите ненавиждат комунистите, само че почитат „ откровената им увереност и готовността им да се жертват в името на своята идея “. Ивайло Знеполски формулира тази нейна теза по следния метод: „ Идеалният гражданин на тоталитарното ръководство не е увереният нацист, нито увереният болшевик, а индивидът, изгубил способността да разграничава обстоятелството от измислицата (реалността на преживяното), истината от лъжата (критериите на мисълта) “. И към този момент сме в свят на постистината…
Оттук и способността на тоталитарните режими мощно да редуцират действителността – да опростяват до прекаленост или да изкривяват протичащото се, следвайки един-единствен аспект на своята „ истина “. А това сплотява масите посредством облика на врага, превръщащ се в изкупителна жертва. Тоталитарната идеология първо съблазнява, сетне манипулира, а най-после всява боязън, единствено и единствено с цел да задържи своя „ утопичен свят “. В този смисъл единствено една крачка дели тоталната агитация от всеобщия гнет. Или, както упорства цитирания в книгата Клод Льофор, при тоталитаризма „ властта на дискурса и дискурсът на властта се сливат “.
Ето за какво нацизмът и болшевизмът потеглят от разнообразни предпоставки, само че стигат до правилата на една и съща организация. Формата на пирамидата на властта е една, правилата на тоталитарната агитация са идентични, една и съща е даже тезата за „ партийността “ в живота и нейното отражение в изкуството. Всеки, живял най-малко за малко в единия или другия режим, може да го удостовери с ръка на сърцето. Желю Желев, тръгвайки от схемата на Карл Фридрих и Хана Арент, само че употребявайки опита си от българската обстановка, изобретателно разпростира този паралел в своята инкриминирана книга „ Фашизмът “ (публикувана и конфискувана през 1982 година, само че писана още през 1967 година под заглавието „ Тоталитарната страна “). От тези години във Философски факултет на Софийския университет пък витаят митове по какъв начин доцент Бернард Мунтян на извършения по марксизъм-ленинизъм четял на студентите фрагменти от „ партийни изявления “ и питал кой е техният създател. Студентите гадаели дали става дума за Жданов, или за Сталин, а се оказвало, че цитатите са от Гьобелс или Алфред Розенберг.
И при двата сходни „ феномена “ имаме фасадни организации и симулирана действителност. И още: 1) фронтови или присъдружни организации, 2) симпатизанти, 3) партийни членове, 4) бойни групи (прерастващи след това в репресивни органи), 5) антураж на Вожда – на Хитлер или на Политбюро на Комунистическа партия на Съветския съюз. А Партията е тази, която взема всички решения.
Всички тези характерности, в детайли разказани от Хана Арент като „ признаци на тоталитаризма “, я подтикват да стигне до извода, че тоталитаризмът е непозната до момента форма на управление; че при националсоциализма и болшевизма си имаме работа с един „ невиждан режим “.
И точно тази нейна теза разпалва голяма дискусия. Според Вьогелин сходно разглеждане на тоталитарните режими е „ склонно да придаде на историческата причинност аурата на обреченост “. Самият той не е склонен с сходно историческо предназначение и счита, че хората сами вземат решение по какъв начин да постъпят в сходна обстановка.
По-интересно е второто несъгласие на Вьогелин против Арент, което той поставя в дълготрайна вероятност, воден от убеждението, че нищо не се появява на „ празно място “. Вьогелин не търси аргументите за тоталитаризма единствено в Държавата-нация на модерността, а надалеч по-назад – в сектантските придвижвания от късното Средновековие и в апокалиптичните бленувания на един Йоахим Флорски, които са в основата на „ обрата “ на XIII в. За него тоталитаризмът не е „ невиждан “ от позиция на предхождащи го събития и явления, доколкото в основата си това е едно гностическо схващане за черно-белия темперамент на положителното и злото.
Реймон Арон (поне в публикациите, които открих представени в книгата на Ивайло Знеполски) е по-уклончив в рецензията си против Хана Арент. Той (с уговорки) приема термина „ безпрецедентност “, доколкото появяването на тоталитаризма не се припокрива напълно със обществените и икономическите дадености. Намира за „ възхитителни “ анализите на Хана Арент на тоталитарната институционалност (за Вожда, отчуждението, самотата на индивида, неизбежния гнет и пропагандата). Но Арон счита, че тя не дефинира „ правилото “ на тоталитарния режим, което прави тезата ѝ спорна. Защото тоталитаризмът не е нито монархия, нито република. И ние продължаваме да не знаем какво съставлява той.
През годините доста от тезите на Реймон Арон от основополагащото му проучване „ Демокрация и тоталитаризъм “ (1965) са обект на рецензия от страна на левите френски интелектуалци. Падането на Берлинската стена обаче демонстрира, че той (както прочее Арент и Вьогелин) са били прави в най-главното. Те разкриват обречеността на тоталитарната система. Ала изключително впечатляващи за мен бяха изводите в неговата последна лекция „ Свобода и тъждество “, изнесена в Колеж дьо Франс, представена в книгата на Ивайло Знеполски.
В нея Арон се стопира на спешните процеси в демокрацията, подхранвани от недоверието в нея и от неразбирането на нейните институции. Така под „ сянката на тоталитаризма “ избуяват „ мутанти “: популизъм, ляв и десен екстремизъм и разнообразни прояви на нихилизъм. Не виждам по-точна диагноза на днешната обстановка.
В една лекция върху политиката от 1955 година Хана Арент дава израз на вътрешен глас, която несъмнено подтиква към размисъл: Политиката почива върху един факт: човешката многобройност. Бог е основал индивида, а хората са човешки, земен артикул на човешката природа. С други думи, въпросът „ що е политика “ препраща само в полето на човешкото и е белязан от развиването на нашата цивилизация от сътворението на света. Изводът на Арент е, че преходът от Единия към многото трансформира доста неща. Множествеността е късмет за съвместност, само че и опасност от изолираност. И таман изолацията (която не е просто самота) тя извежда като доста значимо разбиране в най-мащабното си проучване – „ Произходът на тоталитаризма “, писано през същите тези години. Изолацията като деструкция на човешките връзки, оттатък които се разпростират „ тоталитарната пустиня “ и „ преносимите пясъци “ на (само)унищожението, заплашващи да обхванат човешкия жанр.
Спомних си тези хрумвания от лекциите на Арент, предизвикан от най-новата книга на Ивайло Знеполски „ Тоталитаризмът “ – пресечен прочит на теориите на Хана Арент, Ерик Вьогелин и Реймон Арон за националсоциализма и болшевизма. Изследването на проф. Знеполски е в действителност впечатляващо – както по мащаба си, по този начин и по прецизността на разбора си.
То стартира с един значителен въпрос – дали понятието тоталитаризъм не е на път през днешния ден да изгуби смисъла си, доколкото медии и коментатори го употребяват все по-често в днешната обстановка, както във връзка с страни с устойчива народна власт, по този начин и за страни от някогашния руски блок, тръгнали по пътя на демокрацията? С други думи, дали радикалното зло не помръква при всекидневна словоупотреба, обозначаваща баналността на всяко злочинство?
Още тук е редно да споменем, че изборът на създателя върху тримата теоретици не е по никакъв начин инцидентен. Хана Арент е главният анализатор на тоталитарната система, въпреки десетилетия наред да е подценявана и подценявана като политически мъдрец (включително поради съвместяването в анализите си на нацизма и комунизма). Ерик Вьогелин, който е чужд в България, е на процедура първият, който изследва още през 30-те години на ХХ в. „ тоталитарния феномен “. След което отпътува за Съединени американски щати, където петтомникът му „ Ред и история “ има научен триумф. Въпреки това концепциите на Вьогелин, разминаващи се с левия дискурс и извеждащи на напред във времето казуса с „ политическите религии “, несъмнено се разминават с мейнстрийма. Що се отнася до Реймон Арон, той се самообрича на академична „ изолираност “, откакто отхвърля „ марксистката вълна “ през май’ 68.
В увода си Ивайло Знеполски прецизира аргументите, заради които самият той не се стопира на класическото проучване на Збигнев Бжежински/Карл Фридрих „ Тоталитарна тирания и автокрация “ (1956), замислено най-много като пособие за студенти при започване на Студената война.
И тримата създатели, на които е отдадена книгата, са може би най-известните откриватели на тоталитарната страна, само че по някакъв метод концепциите им дълго време са оставали в периферията, а трудовете им са били мощно подценявани. Нещо, което е изключително показателно за Хана Арент, чиито книги в Германия съвсем не се цитират чак до 80-те години (заради рецензията ѝ на комунистическата доктрина). В книгата на Ивайло Знеполски откриваме слисващ откъс от може би най-емблематичния сегашен ляв мъдрец, какъвто е Юрген Хабермас, който на въпрос за какво в никакъв случай не е писал върху сталинизма, дава отговор: „ Не съм мислил, че това е значимо “.
И въпреки всичко, за какво тоталитаризмът провокира подобен разнобой от тълкования?
Отговор ненапълно ни дава самият Реймон Арон, който в своя студия върху Хана Арент, озаглавена „ Същността на тоталитаризма “ (1954), написа следното: „ Тоталитарният феномен позволява голям брой тълкования, тъй като има голям брой аргументи. Методът, който се пробва да улови същността, не е нелегитимен, само че при изискване че не подценява спомагателните способи, защото с това би забранил може би най-важния въпрос: какво е обещаващото траене на тоталитаризма? Дали е краткотраен, или патогенен сателит на някои трансформации? Джордж Оруел в своята книга „ 1984 “ внушава една социологическа теза: единствената партия, властническата администрация, държавната ортодоксалност, капиталовите проекти и лишенията за всички, психическата причинност на жертвите са способни да образуват една концепция с индустриалното общество “.
И тук личи значителната разлика в метода на тримата създатели, изследвани в книгата на Ивайло Знеполски.
За Арон анализът на тоталитаризма е невъобразим без вписването му в самостойна икономическа система (военната индустриализация в нацистка Германия и в СССР). Хана Арент пък предлага срез на „ тоталитарния феномен “, подобен с този на лука: „ В неговия център, в един тип празно пространство се намира Вождът; каквото и да прави, интегрирайки политическото тяло както в властническата подчиненост, или потискайки поданиците като тиранин, той го прави от вътрешната страна, а не извън и от горната страна “.
Преди да стане идеология, тоталитаризмът е непринудено придвижване, което скоро си намира теорията. За болшевиките това са законите на Историята (по Маркс), за нацистите – законите на Природата (по Дарвин). Което, както проницателно акцентира Арент, трансформира идеологията не в средство за увещание, а в оръжие. И нещо още по-интересно. Тя е измежду първите, които виждат, че нацистите ненавиждат комунистите, само че почитат „ откровената им увереност и готовността им да се жертват в името на своята идея “. Ивайло Знеполски формулира тази нейна теза по следния метод: „ Идеалният гражданин на тоталитарното ръководство не е увереният нацист, нито увереният болшевик, а индивидът, изгубил способността да разграничава обстоятелството от измислицата (реалността на преживяното), истината от лъжата (критериите на мисълта) “. И към този момент сме в свят на постистината…
Оттук и способността на тоталитарните режими мощно да редуцират действителността – да опростяват до прекаленост или да изкривяват протичащото се, следвайки един-единствен аспект на своята „ истина “. А това сплотява масите посредством облика на врага, превръщащ се в изкупителна жертва. Тоталитарната идеология първо съблазнява, сетне манипулира, а най-после всява боязън, единствено и единствено с цел да задържи своя „ утопичен свят “. В този смисъл единствено една крачка дели тоталната агитация от всеобщия гнет. Или, както упорства цитирания в книгата Клод Льофор, при тоталитаризма „ властта на дискурса и дискурсът на властта се сливат “.
Ето за какво нацизмът и болшевизмът потеглят от разнообразни предпоставки, само че стигат до правилата на една и съща организация. Формата на пирамидата на властта е една, правилата на тоталитарната агитация са идентични, една и съща е даже тезата за „ партийността “ в живота и нейното отражение в изкуството. Всеки, живял най-малко за малко в единия или другия режим, може да го удостовери с ръка на сърцето. Желю Желев, тръгвайки от схемата на Карл Фридрих и Хана Арент, само че употребявайки опита си от българската обстановка, изобретателно разпростира този паралел в своята инкриминирана книга „ Фашизмът “ (публикувана и конфискувана през 1982 година, само че писана още през 1967 година под заглавието „ Тоталитарната страна “). От тези години във Философски факултет на Софийския университет пък витаят митове по какъв начин доцент Бернард Мунтян на извършения по марксизъм-ленинизъм четял на студентите фрагменти от „ партийни изявления “ и питал кой е техният създател. Студентите гадаели дали става дума за Жданов, или за Сталин, а се оказвало, че цитатите са от Гьобелс или Алфред Розенберг.
И при двата сходни „ феномена “ имаме фасадни организации и симулирана действителност. И още: 1) фронтови или присъдружни организации, 2) симпатизанти, 3) партийни членове, 4) бойни групи (прерастващи след това в репресивни органи), 5) антураж на Вожда – на Хитлер или на Политбюро на Комунистическа партия на Съветския съюз. А Партията е тази, която взема всички решения.
Всички тези характерности, в детайли разказани от Хана Арент като „ признаци на тоталитаризма “, я подтикват да стигне до извода, че тоталитаризмът е непозната до момента форма на управление; че при националсоциализма и болшевизма си имаме работа с един „ невиждан режим “.
И точно тази нейна теза разпалва голяма дискусия. Според Вьогелин сходно разглеждане на тоталитарните режими е „ склонно да придаде на историческата причинност аурата на обреченост “. Самият той не е склонен с сходно историческо предназначение и счита, че хората сами вземат решение по какъв начин да постъпят в сходна обстановка.
По-интересно е второто несъгласие на Вьогелин против Арент, което той поставя в дълготрайна вероятност, воден от убеждението, че нищо не се появява на „ празно място “. Вьогелин не търси аргументите за тоталитаризма единствено в Държавата-нация на модерността, а надалеч по-назад – в сектантските придвижвания от късното Средновековие и в апокалиптичните бленувания на един Йоахим Флорски, които са в основата на „ обрата “ на XIII в. За него тоталитаризмът не е „ невиждан “ от позиция на предхождащи го събития и явления, доколкото в основата си това е едно гностическо схващане за черно-белия темперамент на положителното и злото.
Реймон Арон (поне в публикациите, които открих представени в книгата на Ивайло Знеполски) е по-уклончив в рецензията си против Хана Арент. Той (с уговорки) приема термина „ безпрецедентност “, доколкото появяването на тоталитаризма не се припокрива напълно със обществените и икономическите дадености. Намира за „ възхитителни “ анализите на Хана Арент на тоталитарната институционалност (за Вожда, отчуждението, самотата на индивида, неизбежния гнет и пропагандата). Но Арон счита, че тя не дефинира „ правилото “ на тоталитарния режим, което прави тезата ѝ спорна. Защото тоталитаризмът не е нито монархия, нито република. И ние продължаваме да не знаем какво съставлява той.
През годините доста от тезите на Реймон Арон от основополагащото му проучване „ Демокрация и тоталитаризъм “ (1965) са обект на рецензия от страна на левите френски интелектуалци. Падането на Берлинската стена обаче демонстрира, че той (както прочее Арент и Вьогелин) са били прави в най-главното. Те разкриват обречеността на тоталитарната система. Ала изключително впечатляващи за мен бяха изводите в неговата последна лекция „ Свобода и тъждество “, изнесена в Колеж дьо Франс, представена в книгата на Ивайло Знеполски.
В нея Арон се стопира на спешните процеси в демокрацията, подхранвани от недоверието в нея и от неразбирането на нейните институции. Така под „ сянката на тоталитаризма “ избуяват „ мутанти “: популизъм, ляв и десен екстремизъм и разнообразни прояви на нихилизъм. Не виждам по-точна диагноза на днешната обстановка.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ