Българските кризи
Тони Николов,
„ Спиралата на хаоса “, в която затъна българската политика, е реалност. Не е належащо да ни го споделя, нито припомня някой извън (в случая – албанският министър председател Еди Рама), видно е с просто око. И за това можем да се сърдим единствено на себе си.
История и нервност. Среднощни завери, разкрити преговорни документи или скалъпени национални изменничества, шоу-политика с юнашко пердашене в гърдите ( „ Де си Македонски?… “). Македония е така покрай Тракия и Мизия, колкото Изтока до Запада. Парламентарна разгорещеност в читалищен жанр, изригваща в нова национална разяреност. Партийни котерии и котировки на депутати, събирани по всякакви жилища. Покупко-продажби на някогашни врагове, оказали се днешни съдружници. Мутри, избелващи битието си на нови герои, и „ христинки “, дето не знаели да пишат, само че чинно гласоподават, с цел да не ги върнат на село.
Мнозинство от малцинства и малцинство на днешната многобройност. Далавери и подкупи в огромни размери на „ Капитан Андреево “ (новата „ Солунска митница “). Парламентарна инфлация на словото, растящи задължения и разходи, порочни схеми в пътното строителство. Пълен разпад, след който не е ясно какво тъкмо следва. Политическият ни живот гнои, това е болестно положение, а диагнозата, колкото и сложна, ни отпраща в подмолите на друга история.
Гроб към Македония
Историите на сходни българските рецесии като че ли са нанизани на еднакъв, безпределно дълъг конец. Едни и същи национални еуфории и горестни крушения, користни сметчици и сложни освествания са признаците, проявяващи се към този момент три века (веднъж в края на XIX в., три пъти през ХХ в., и в този момент още веднъж, в първата половина на XXI в.).
Ще се опитам единствено да опиша част от симптоматиката на тази национална контузия. Тъй като в нея се вместват и настоящите ни болки, осцилиращи сред Изтока и Запада. Съвсем безусловно, не като метафора.
През 1909 година френският публицист и публицист Александър Еп (приятел на Мопасан и възпитаник на Зола) взема решение да посети България, с цел да напише книга за страната ни и за цар Фердинанд, който, бидейки потомък на Бурбоните, е в неговите очи „ нов кръстоносец “ измежду миражите на неразбираемия Ориент. Фердинанд го впечатлява, коментира му тайните на „ източния въпрос “. С тази цел го води до прозореца в двореца, показва му надвисналата снага на изумрудената планинска верига в далечината с думите: „ Там е Витоша. А зад нея е Македония. Моите жители гледат единствено в тази посока. Дано някой ден не си строшим главите в македонските зъбери “.
Което и става. Веднъж 1912–1913 година Втори път 1915–1918 година Цената е известна – към 300 000 свидни жертви. Непостроените пътища сред София и Скопие (или към Охрид, Струга и Битоля) са осеяни най-малко няколко пъти с костите на всички, вложили живота си в крушението на един непомерен народен идеал.
В един от най-старите имоти на Софийските централни гробища се откроява бюст на мъж във военна униформа, чийто гроб гледа на Запад. Да, точно на Запад, а не на Изток, както наложително са насочени всички останали гробове. Става дума за надгробния монумент на ген. Михаил Савов, главнокомандващ българската войска през Балканската война, дал заповед на войските ни да нападат досегашните съдружници (сърби и гърци) на 16 юни 1913 година На днешната дата! Пак поради „ Македония “!
Акт, прочут в историята ни като „ незаконното безумство “, което с изключение на всичко друго поставя кръст на всевъзможни български аспирации към „ братята ни и земята на св. Климент “. Впоследствие ген. Савов живее в странство, за малко е български дипломат в Париж, само че в наследството си категорично упорства да бъде заровен в София, а гробът му да гледа точно към Македония. Като спомен за един персонален неуспех и поука за едно национално поражение.
От известно време група запалянковци вършат „ исторически тур “ из Софийските централни гробища. Аз пък от през вчерашния ден се запитвам не е ли добра концепция организирането на „ парламентарен тур “ към гроба на военачалник Савов (27 имот, близо до гробовете на Коста Паница и Васил Радославов)? Гробът елементарно се открива, а от него погледът към Македония е някак по-различен.
Историята най-добре се учи на гробищата. Там виталните и национални провали най-естествено попиват в мозъците. Като „ тленни поучения “. Особено по националната ни контузия, която актуалният македонски публицист Младен Сърбиновски (ярък българофил!) е описал по този начин: Няма жертви и произшествия, които Македония да не оправдае; това е мит, който непрестанно гълта човешки трупове; кръвта е единствената движеща мощ, единственото гориво на патриотизма, посредством която работи адската военна машина („ За македонистките работи “, 2011 г.).
***
На местата за прощален покой чертите на предишното се възприемат другояче; когато си на място, където е признато да се мълчи, не е нужно да дереш глас или да безумстваш, както от парламентарната зала или на връх Шипка.
Ето за какво си показах този утопичен „ македонски парламентарен тур “ на Софийските централни гробища. Хипотетично, несъмнено, подобен надали ще се случи в миналото. За най-голямо страдание.
В неговия край би могло примерно да се провежда и къс прочит (от известни български актьори) на редове от публицистиката на проф. Константин Иречек (известния историк и другар на България, не Алековия герой). Та да чуят националните избраници някои неща: за какво българското „ да “ и „ не “ така бързо сменят местата си, на което съгласно Иречек може би се дължи и непрекъснатото българско нахлуване от рецесия в рецесия:
Липсва пламенна обич към отечеството. На човек му се коства, че страната се крепи не посредством национализъм, ами посредством общата концепция да се изкористи родината. Липсва идеалното; във византийски всеобилните, небогати на мисли, кухи фразеологии на вестниците и на „ парламентарните речи “ нищо сходно не може да се открие. „ Пари “ и „ парички “ са първите думи, които чужденецът, стъпил на българска почва, чува; те са и последните, които звучат в ушите му при напускането на страната… Целият частен и публичен живот носи характера на покупко-продажба и на бакалски сметки.
С което стигаме и до казуса с „ българската корупция “. От Освобождението – та до наши дни. Моделът въобще не е от последните десет-дванайсет години, както си мислят някои, той е монументално „ ориенталско завещание “:
Пътникът постоянно чува от популацията недоволства за подкупи, небрежност и корист с власт в институциите и при дебатите по бюджета в последната сесия прекалено много се приказва за продажби и подкупи.
Текстът на Иречек е от есента на 1882 година Писан е преди двеста и четирийсет години! А вижте единствено по какъв начин разказва обремененостите на българския парламентаризъм:
Образувалите се партии се борят между тях със пристрастеност, несъмнено, единствено на думи, тъй като всеки е угрижен за своята кожа – едно особено представление за малодушното изтощение на тогавашната парадайса, чието плахо коварство така изключително изпъква против бруталната искреност на европееца… Един от генерации трупан яд изведнъж се отделя от прелялото сърце и се излива от вкаменилата се в дълго безмълвие уста. Пък и самата българска „ камара на простаците “ със своята трагикомична амалгама от смешното, схващано като доста съществено, и от сериозното, следено безгрижно, смайва със своята логодиария.
Смях, коварство, козни, отврат и празно дрънчене (логодиария) – несекващ парламентарен сюжет в ръцете на генерации родни сценаристи.
Извечното ни политическо уравнение
В тези дописки, писани от Константин Иречек за „ Аугсбургер алгемайне цайтунг “ (1881–1883 г.) и подписани с три звездички (нямало е различен начин), той се стопира и на нещо извънредно значимо, в което изпъква главното уравнение в българската политика:
Македония – пари – Русия.
Или: Русия – пари – Македония.
Все същото. Само акцентът се сменя според от събитията.
Ябълката на раздора, бурето с барут или българската жива рана. Но и користта, пазаруването на дефицитни съвести за копейки или друга валута на кило; дребнави български сметчици. Поръчителят, Големият брат от Изтока. И зейналият гроб, гледащ в противоположната посока.
И с цел да не си мислите, че ви разправям басни за „ ланшния сняг “, спомнете си единствено ориста на държавното управление на Филип Димитров през 1992 година Днес, в учебниците на децата ни по история, то с право е посочено „ първото българско демократично държавно управление “ след измененията.
А каква беше ориста му? То падна. Пак поради Македония. На Филип Димитров обаче не му липсваше храброст (за разлика от Кирил Петков). Той откри сили да признае независимостта на Македония, да разсече гордиевия възел на вековната българска политика. След което обаче попадна в „ клопката “. Атакуваха го с „ оръжейна спекулация “ (предоставянето на оръжие за Македония) и то отново през негов външнополитически консултант. Движение за права и свободи и Българска социалистическа партия събраха „ малцинствено болшинство “ в Народното събрание, в това число посредством отцепници. Геополитическата преориентация на Изток бе повече от явна. Така се стигна до марионетните държавни управления на „ Беров 1 “ и „ Беров 2 “, до поголовните обири и цялостния стопански провал. А целият прогрес в връзките ни със Скопие бе премахнат изцяло и прахосан задълго. Пак по волята на Големия брат и безконечен наш избавител.
Една алегория за българското Освобождение
И тук се сещам за една алегория на българския политик доктор Петър Гудев (1963–1932) за „ първото българско избавление “, която прочетох неотдавна. Самият той е забавна фигура, 39-и министър-председател на България (1907–1908 г.). Струва си да се поразмислим над думите му:
В нашето село имаше един бей. Една вечер дядо Стоян, като се прибирал от облага, случило се, та заседнал с коня си в една кал. След като се помъчил самичък да извади коня си и като видял, че не ще може, изчакал да мине някой пасажер и да му помогне. Случайно беят минал оттова и дядо Стоян, в случай че и да го знаел що за човек е, повикал го да му помогне. Наистина те изваждат коня, само че беят се усетил, че дядо-Стояновите дисаги не са празни. Таман стигат в дъбравата и бейовият ятаган опрял в дядо-Стояновото гърло: я дисагите, я в този момент ще те заколя. Напразно се молил дядо Стоян, че цели осем години се е трудил за париците, що са в дисагите, че грехота ще бъде след толкоз време да посрещне стопанката си с празни ръце. Всичко било напразно. Дисагите се преметнали на бейовия кон, а дядо Стоян трябвало да мълчи, с цел да остане жив.
Сетне доста пъти го слушах да кълне като остаряла баба: „ Да му се не види добрината, дето ми направи, да му се не види и конят: кешки да потраях още малко, щеше безусловно да мине различен някой или щях по какъв начин да е да изляза сам “.
Тези негови думи ми припомниха нашето евакуиране от Русия. Аз си помислих дали съветското избавление не припомня бейовото; дали ние в този момент не вървим към дъбравата, гдето ще ни покажат ножа? Жалко, само че истината е, че всички съветски дейности демонстрират, че към този момент сме нагазили в гората, дето ще ни оберат („ Време е да забележим Русия освободи ли ни? “, Русе, 1887 г.)
Скръбна алегория за нашето „ първото избавление “
За другото през 1944 година – гледайте кино лентата на Светослав Овчаров „ Второто избавление “. По „ третата опция “ обаче е потребно да мислим трезво и прозорливо във време на рецесии, изключително до момента в който се води войната в Украйна.
„ Спиралата на хаоса “, в която затъна българската политика, е реалност. Не е належащо да ни го споделя, нито припомня някой извън (в случая – албанският министър председател Еди Рама), видно е с просто око. И за това можем да се сърдим единствено на себе си.
История и нервност. Среднощни завери, разкрити преговорни документи или скалъпени национални изменничества, шоу-политика с юнашко пердашене в гърдите ( „ Де си Македонски?… “). Македония е така покрай Тракия и Мизия, колкото Изтока до Запада. Парламентарна разгорещеност в читалищен жанр, изригваща в нова национална разяреност. Партийни котерии и котировки на депутати, събирани по всякакви жилища. Покупко-продажби на някогашни врагове, оказали се днешни съдружници. Мутри, избелващи битието си на нови герои, и „ христинки “, дето не знаели да пишат, само че чинно гласоподават, с цел да не ги върнат на село.
Мнозинство от малцинства и малцинство на днешната многобройност. Далавери и подкупи в огромни размери на „ Капитан Андреево “ (новата „ Солунска митница “). Парламентарна инфлация на словото, растящи задължения и разходи, порочни схеми в пътното строителство. Пълен разпад, след който не е ясно какво тъкмо следва. Политическият ни живот гнои, това е болестно положение, а диагнозата, колкото и сложна, ни отпраща в подмолите на друга история.
Гроб към Македония
Историите на сходни българските рецесии като че ли са нанизани на еднакъв, безпределно дълъг конец. Едни и същи национални еуфории и горестни крушения, користни сметчици и сложни освествания са признаците, проявяващи се към този момент три века (веднъж в края на XIX в., три пъти през ХХ в., и в този момент още веднъж, в първата половина на XXI в.).
Ще се опитам единствено да опиша част от симптоматиката на тази национална контузия. Тъй като в нея се вместват и настоящите ни болки, осцилиращи сред Изтока и Запада. Съвсем безусловно, не като метафора.
През 1909 година френският публицист и публицист Александър Еп (приятел на Мопасан и възпитаник на Зола) взема решение да посети България, с цел да напише книга за страната ни и за цар Фердинанд, който, бидейки потомък на Бурбоните, е в неговите очи „ нов кръстоносец “ измежду миражите на неразбираемия Ориент. Фердинанд го впечатлява, коментира му тайните на „ източния въпрос “. С тази цел го води до прозореца в двореца, показва му надвисналата снага на изумрудената планинска верига в далечината с думите: „ Там е Витоша. А зад нея е Македония. Моите жители гледат единствено в тази посока. Дано някой ден не си строшим главите в македонските зъбери “.
Което и става. Веднъж 1912–1913 година Втори път 1915–1918 година Цената е известна – към 300 000 свидни жертви. Непостроените пътища сред София и Скопие (или към Охрид, Струга и Битоля) са осеяни най-малко няколко пъти с костите на всички, вложили живота си в крушението на един непомерен народен идеал.
В един от най-старите имоти на Софийските централни гробища се откроява бюст на мъж във военна униформа, чийто гроб гледа на Запад. Да, точно на Запад, а не на Изток, както наложително са насочени всички останали гробове. Става дума за надгробния монумент на ген. Михаил Савов, главнокомандващ българската войска през Балканската война, дал заповед на войските ни да нападат досегашните съдружници (сърби и гърци) на 16 юни 1913 година На днешната дата! Пак поради „ Македония “!
Акт, прочут в историята ни като „ незаконното безумство “, което с изключение на всичко друго поставя кръст на всевъзможни български аспирации към „ братята ни и земята на св. Климент “. Впоследствие ген. Савов живее в странство, за малко е български дипломат в Париж, само че в наследството си категорично упорства да бъде заровен в София, а гробът му да гледа точно към Македония. Като спомен за един персонален неуспех и поука за едно национално поражение.
От известно време група запалянковци вършат „ исторически тур “ из Софийските централни гробища. Аз пък от през вчерашния ден се запитвам не е ли добра концепция организирането на „ парламентарен тур “ към гроба на военачалник Савов (27 имот, близо до гробовете на Коста Паница и Васил Радославов)? Гробът елементарно се открива, а от него погледът към Македония е някак по-различен.
Историята най-добре се учи на гробищата. Там виталните и национални провали най-естествено попиват в мозъците. Като „ тленни поучения “. Особено по националната ни контузия, която актуалният македонски публицист Младен Сърбиновски (ярък българофил!) е описал по този начин: Няма жертви и произшествия, които Македония да не оправдае; това е мит, който непрестанно гълта човешки трупове; кръвта е единствената движеща мощ, единственото гориво на патриотизма, посредством която работи адската военна машина („ За македонистките работи “, 2011 г.).
***
На местата за прощален покой чертите на предишното се възприемат другояче; когато си на място, където е признато да се мълчи, не е нужно да дереш глас или да безумстваш, както от парламентарната зала или на връх Шипка.
Ето за какво си показах този утопичен „ македонски парламентарен тур “ на Софийските централни гробища. Хипотетично, несъмнено, подобен надали ще се случи в миналото. За най-голямо страдание.
В неговия край би могло примерно да се провежда и къс прочит (от известни български актьори) на редове от публицистиката на проф. Константин Иречек (известния историк и другар на България, не Алековия герой). Та да чуят националните избраници някои неща: за какво българското „ да “ и „ не “ така бързо сменят местата си, на което съгласно Иречек може би се дължи и непрекъснатото българско нахлуване от рецесия в рецесия:
Липсва пламенна обич към отечеството. На човек му се коства, че страната се крепи не посредством национализъм, ами посредством общата концепция да се изкористи родината. Липсва идеалното; във византийски всеобилните, небогати на мисли, кухи фразеологии на вестниците и на „ парламентарните речи “ нищо сходно не може да се открие. „ Пари “ и „ парички “ са първите думи, които чужденецът, стъпил на българска почва, чува; те са и последните, които звучат в ушите му при напускането на страната… Целият частен и публичен живот носи характера на покупко-продажба и на бакалски сметки.
С което стигаме и до казуса с „ българската корупция “. От Освобождението – та до наши дни. Моделът въобще не е от последните десет-дванайсет години, както си мислят някои, той е монументално „ ориенталско завещание “:
Пътникът постоянно чува от популацията недоволства за подкупи, небрежност и корист с власт в институциите и при дебатите по бюджета в последната сесия прекалено много се приказва за продажби и подкупи.
Текстът на Иречек е от есента на 1882 година Писан е преди двеста и четирийсет години! А вижте единствено по какъв начин разказва обремененостите на българския парламентаризъм:
Образувалите се партии се борят между тях със пристрастеност, несъмнено, единствено на думи, тъй като всеки е угрижен за своята кожа – едно особено представление за малодушното изтощение на тогавашната парадайса, чието плахо коварство така изключително изпъква против бруталната искреност на европееца… Един от генерации трупан яд изведнъж се отделя от прелялото сърце и се излива от вкаменилата се в дълго безмълвие уста. Пък и самата българска „ камара на простаците “ със своята трагикомична амалгама от смешното, схващано като доста съществено, и от сериозното, следено безгрижно, смайва със своята логодиария.
Смях, коварство, козни, отврат и празно дрънчене (логодиария) – несекващ парламентарен сюжет в ръцете на генерации родни сценаристи.
Извечното ни политическо уравнение
В тези дописки, писани от Константин Иречек за „ Аугсбургер алгемайне цайтунг “ (1881–1883 г.) и подписани с три звездички (нямало е различен начин), той се стопира и на нещо извънредно значимо, в което изпъква главното уравнение в българската политика:
Македония – пари – Русия.
Или: Русия – пари – Македония.
Все същото. Само акцентът се сменя според от събитията.
Ябълката на раздора, бурето с барут или българската жива рана. Но и користта, пазаруването на дефицитни съвести за копейки или друга валута на кило; дребнави български сметчици. Поръчителят, Големият брат от Изтока. И зейналият гроб, гледащ в противоположната посока.
И с цел да не си мислите, че ви разправям басни за „ ланшния сняг “, спомнете си единствено ориста на държавното управление на Филип Димитров през 1992 година Днес, в учебниците на децата ни по история, то с право е посочено „ първото българско демократично държавно управление “ след измененията.
А каква беше ориста му? То падна. Пак поради Македония. На Филип Димитров обаче не му липсваше храброст (за разлика от Кирил Петков). Той откри сили да признае независимостта на Македония, да разсече гордиевия възел на вековната българска политика. След което обаче попадна в „ клопката “. Атакуваха го с „ оръжейна спекулация “ (предоставянето на оръжие за Македония) и то отново през негов външнополитически консултант. Движение за права и свободи и Българска социалистическа партия събраха „ малцинствено болшинство “ в Народното събрание, в това число посредством отцепници. Геополитическата преориентация на Изток бе повече от явна. Така се стигна до марионетните държавни управления на „ Беров 1 “ и „ Беров 2 “, до поголовните обири и цялостния стопански провал. А целият прогрес в връзките ни със Скопие бе премахнат изцяло и прахосан задълго. Пак по волята на Големия брат и безконечен наш избавител.
Една алегория за българското Освобождение
И тук се сещам за една алегория на българския политик доктор Петър Гудев (1963–1932) за „ първото българско избавление “, която прочетох неотдавна. Самият той е забавна фигура, 39-и министър-председател на България (1907–1908 г.). Струва си да се поразмислим над думите му:
В нашето село имаше един бей. Една вечер дядо Стоян, като се прибирал от облага, случило се, та заседнал с коня си в една кал. След като се помъчил самичък да извади коня си и като видял, че не ще може, изчакал да мине някой пасажер и да му помогне. Случайно беят минал оттова и дядо Стоян, в случай че и да го знаел що за човек е, повикал го да му помогне. Наистина те изваждат коня, само че беят се усетил, че дядо-Стояновите дисаги не са празни. Таман стигат в дъбравата и бейовият ятаган опрял в дядо-Стояновото гърло: я дисагите, я в този момент ще те заколя. Напразно се молил дядо Стоян, че цели осем години се е трудил за париците, що са в дисагите, че грехота ще бъде след толкоз време да посрещне стопанката си с празни ръце. Всичко било напразно. Дисагите се преметнали на бейовия кон, а дядо Стоян трябвало да мълчи, с цел да остане жив.
Сетне доста пъти го слушах да кълне като остаряла баба: „ Да му се не види добрината, дето ми направи, да му се не види и конят: кешки да потраях още малко, щеше безусловно да мине различен някой или щях по какъв начин да е да изляза сам “.
Тези негови думи ми припомниха нашето евакуиране от Русия. Аз си помислих дали съветското избавление не припомня бейовото; дали ние в този момент не вървим към дъбравата, гдето ще ни покажат ножа? Жалко, само че истината е, че всички съветски дейности демонстрират, че към този момент сме нагазили в гората, дето ще ни оберат („ Време е да забележим Русия освободи ли ни? “, Русе, 1887 г.)
Скръбна алегория за нашето „ първото избавление “
За другото през 1944 година – гледайте кино лентата на Светослав Овчаров „ Второто избавление “. По „ третата опция “ обаче е потребно да мислим трезво и прозорливо във време на рецесии, изключително до момента в който се води войната в Украйна.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ