Св. цар Борис - Просветителят приема в Плиска учениците на

„ Св. цар Борис - Просветителят приема в Плиска учениците на Кирил и Методий “, художник Димитър Гюдженов (1891-1979)

Митовете за делото на Кирил и Методий
(фрагменти)

В началото на втората половина на IX век двама братя, византийски жители, основават писменост на български (или славянски език – двете понятия към този момент са синоними) език и превеждат богослужебните книги.

След редица премеждия, които ще разкажем по-нататък, писмеността и книгите им са пренесени в 886 година в България от трима техни възпитаници, които, получили поддръжка от държавната власт и персонално от цар Борис I (852-889 г.), интензивно стартират да основават учебни заведения, в които приготвят грамотни в новата книжовност младежи, и скрипторни, в които се развъждат богослужебните книги. През 893 година, разполагайки към този момент с нужния брой грамотни свещеници и миряни, както и с нужния брой книги, цар Борис I съумял на Народен събор (висшия орган на властта в средновековна България) да прокара решение, с което новата книжовност се афишира за формален език в българската страна и черква. И тази книжовност е публична за страна и черква и до през днешния ден. Български мисионери още в X век съумяват да наложат тази писменост в Русия и в сръбските княжества. Днес на тази писменост пишат в страни от Адриатическо море до Тихия океан. Това са България, Македония, Сърбия и Черна гора, Украйна, Беларус, Русия.

Братята Кирил и Методий са оповестени за светци още през Средните епохи и от Православната, и от Католическата черква. А от папа Йоан-Павел II през 1979 година – и за настойници на Европа, дружно с по-рано оповестения за европейски небесен настойник св. Бенедикт.

В българската историография и историческа журналистика, колкото и необичайно да звучи, макар десетките хиляди изявления, не съществува една солидна академична монография, отдадена на делото на двамата братя, която да проучва скрупульозно източниците за живота и делото на Кирил и Методий. Учените като че ли се боят да се допрян до историята на едно дело, имащо (без преувеличение) световни последици за историята на човешката цивилизация. Може би по тази причина всичко писано за двамата братя, заради незадоволително дълбокия разбор на източниците в по-кратките форми на научното дирене (статии и студии), основава няколко мита към тази част на нашето минало. Единственото малко опрощение и на историците, и на историческите журналисти е, че самите антични източници по въпроса са си отново легенди т.е. църковни жития на двамата братя или на техните възпитаници!

Странно е, само че животът и работата им не са видяни от актуалните им средновековни хронисти и историци.

Митологията към Кирил и Методий може да се раздели на три групи.

Първата е на историците, свързани с църквата. Те считат, че откакто спадат към висшите пластове на обществото на една страна на християнството, каквато е Византия, натурален е стремежът им да създадат колкото се може повече езичници християни. И те са считали, че това ще стане доста по-лесно, в случай че християнството се проповядва на роден приказваме език. Славяни по генезис или знаещи чудесно говоримия славянски език, двамата братя правят нужното – създават славянска писменост, превеждат богослужебните книги и така нататък Мотивът за деяние на двамата братя затова е мисионерската им християнска ревнивост.

Гражданските историци оформиха втора митологична линия. Без да отхвърлят християнската мисионерска ревнивост на братята, те акцентират обстоятелството, че и двамата, преди да се заемат със славянската книжовност и преводи, са висши византийски държавни чиновници. Методий е регионален шеф, а по-късно дружно с Константин-Кирил – дипломат за изключително значими държавни задачи. Гражданските историци считат, че писмеността и преводите са основани по заповед на византийския император и утвърдени от византийския патриарх в очевидно нарушаване на триезичната доктрина (според която християнството може да се практикува единствено на гръцки, латински и еврейски език) по отношение на една чисто политическа задача, въпреки и реализирана с религиозни средства. А задачата на тази задача е привличането на страната Великоморавия в областта на въздействие на Византия и изтръгването й от орбитата на свещената Римска империя – съперник на Византия в претенциите й за законен правоприемник на универсалната християнска страна – проекция на Божието царство на Земята. Византия няма различен метод да откри своето въздействие, защото няма директна териториална връзка с Великоморавия (дели ги голямата територия на България в тази посока от Родопите до Балатон) и вижда чудесна опция да овладее в църковно отношение страната, поставяйки отпред на епархиите й свои чиновници. В политическите проекти на Византия заличаването на България е стратегическа цел – ето за какво не е планувано славянската писменост и богослужението да бъдат предоставени и на нашата страна. Тук Византия е постигнала стратегически триумф, налагайки в 864 година християнството да се практикува на гръцки език. Чрез свещенодействие на гръцки език, натрапен и на държавната администрация, Византия се надява да ерозира последователно националното схващане на българския административен и нравствен хайлайф, а оттова и на целия народ и държавни структури. Поради този факт на Кирил и Методий в никакъв случай не е разрешено от византийските управляващи да мисионерстват в България. А фактът, че и самите те не са го създали, е доказателство, че в активността си братята се управляват от политически, а не от религиозни претекстове, като си остават до края на живота правилни държавни чиновници на Византия. Пренасянето и одобряването на славянската книжовност у нас е непряк резултат от активността им, станал по волята на историческа случайност (попадането на трима от двестате им възпитаници в България).

Третият и най-нов мит е рожба на зле интерпретирана (и то изцяло съзнателно) информация от горните две митологични групи журналисти в последните петнадесетина години. Митологията е основно в оценката на делото им. Авторите настояват, че няма потребност да славим с такава пищност делото на двамата братя, защото те са византийски политически сътрудници, които пет пари не дават за България. А налагането на писмеността им (или по-точно на концепцията им за лична писменост, защото през днешния ден пишем на писменост, основана от Климент Охридски) е същинска злополука, защото ни отдалечава от полезностите на европейската цивилизация, една от които е латинската писменост. С особена „ трагична “ мощ този „ факт “ е годен през днешния ден, пречейки на притежателите на Интернет да поддържат връзка световно на латиница със света. Този мит няма да разисквам, защото изказванията са доста под нивото даже на тази въпреки всичко научнопопулярна книга. Само ще отбележа, че малограмотният човек си остава слабограмотен човек, какъвто и съвременен етикет да си постави – глобалист, жител на света и така нататък

Сериозно внимание заслужават обаче първите два мита. За да разберем какво тъкмо се случва сред 855-893 година, е належащо да се посочи кой е поръчителят на писмеността и какви са персоналните претекстове на братята да се заемат с това дело, подчинявайки му напълно живота си.

Да забележим какво е сигурното. Константин-Кирил и Методий-Страхота са родени в Солун в фамилията на върховен държавен чиновник, заемащ втората по значимост служба в администрацията на втория по величина град във Византийската империя. Баща им се споделя Лъв, майка им Мария. Поне за нея късни жития настояват, че е българка, към това умозаключение навежда и името на Методий (Страхота), което е имал преди замонашването, обявено отново от по-късни източници. Впрочем разногласието българи ли са двамата братя, или гърци, е безусловно непотребен, защото е напълно ясно, че Кирил и Методий, в случай че са гърци, не биха могли да научат по този начин добре славянския български език, че да основават нови думи за комплицираните нереални понятия в богослужебните книги. Пазарът в Солун е мястото, където като деца Кирил и Методий биха могли да научат езика от български търговци от близките села, настояват последователите на тази теза. Първо, децата, а и висшите аристократи в Солун надали са били пускани да играят на пазара дружно с простосмъртните си връстници – с тях се е занимавала у дома цяла орда възпитатели в разнообразни области. А и на пазара Кирил и Методий биха могли да научат език с речник от 500-1000 думи от българските селяци. А в Магнаурския университет в Константинопол, където братята са изпратени като младежи, липсва факултет по славянска лингвистика. Така че родният език на братята в действителност е бил славянският български език. В това няма нищо необичайно. Половин Византия приказва в тази ера на славянски език, изключително в европейската й част, заселена, както видяхме, до Пелопонес, в това число със славяни. Византия в действителност е страна на християнството и никой не се интересува от етническия генезис на поданиците на императора. Славяни по това време, а и преди него, заемат всевъзможни висши длъжности в империята – от генерали до патриарси.

Етническият и общественият генезис на Кирил и Методий е въпреки всичко забавен, само че от друга позиция, и установяването му би могло да обясни значително мотивацията му. В едно от житията на Кирил е казано, че дедите му са от аристократически жанр, „ доближен до царя “, който изпаднал в недружелюбност и бил заставен да емигрира (в случая във Византия) заради християнската си религия.

В тази ера и предшестващите 150 години царе (канове) има единствено България, а също и аристократически родове, изповядващи християнска религия. Това е родът Дуло, дал първите канове на България, само че също и други аристократически родове, чиито представители приели дружно с Кубрат християнството. В бурната втора половина на VIII век, когато Плиска се раздрусва от династически битки, християнството одобряват и кановете Сабин и Телериг, само че откакто бягат и се заселват във Византия със сподвижниците си.

Тази фраза нормално се пояснява от кирилометодиевистите като употребен от Кирил древен откъс. Включително и изразът, че желае да измие срама от челото на дедите си. Но бих желал да чуя най-малко един състоятелен мотив против изказванието, че този израз може да се пояснява в директния смисъл на казаните думи. Иначе казано, за какво да не приемем, че Кирил и Методий са потомци на български аристократи, намерили леговище във Византия след загуба на политическа борба в България във втората половина на VIII век.

Второто, което е напълно несъмнено, е, че българската писменост и преводите са основани в 855 година Годината е доказана освен от гръцки, само че и от авторитетни български източници, като Черноризец Храбър.

Ужасно значимо сведение и извънредно точна дата – за нея няма никакво подозрение при всички историци. Тогава напряко се удивлявам, че никой не си е задал няколко елементарни въпроса, водещи до още по-прости разумни отговори.

Първо, с цел да основат писмеността и преводите в 855 година, Кирил и Методий се отхвърлят от блестящи кариери във върховете на държавния уред и се затварят в уединението на манастирските килии вечно. Мотивацията им обаче не би могла да бъде мисионерска християнска ревнивост, защото няма къде да проповядват и кого да кръщават в християнска религия. Славяните във Византия са покръстени още преди 100–150 година и практикуват християнството на гръцки език. Християните в България, доколкото ги има (а ги има, както видяхме, немалко) и по генезис са българи, славяни и гърци, също практикуват християнството на гръцки език. Вярно, в България има още стотици хиляди езичници, само че с цел да проповядват на славянски език в България, Кирил и Методий би трябвало да имат позволение и от византийския император (който в никакъв случай няма да го даде) и, което е по-важно – от българския кан Борис I, който в 855 година е богохулник и подобен ще бъде още 8-9 години. До други славяни Кирил и Методий нямат достъп – България загражда пътя на север към чехи, поляци и сърби, а печенегите и хазарите – пътя към съветските славяни.

Годината на основаването на писмеността отстрани и политическата мотивация, предположена от гражданските историци. Византийският император и константинополският патриарх не са екстрасенси, с цел да „ видят “ в 855 година по какъв начин през 863 година, т.е. осем години по-късно, великоморавският княз им желае посредством преднамерено пратеничество проповедници, които да вкарат във Великоморавия свещенодействие на роден писмен език. На България, а и на своите славяни, както към този момент писах, византийските императори нямат и капка желание да дават свещенодействие на роден език. Защо да губят едно оръжие, което дейно работи и на тяхната, и на българска територия.

Тогава? Кой, по какъв начин и за какво е стимулирал Кирил и Методий да прекратят перспективните си административни кариери и да се заемат с сложното и небогоугодно дело по основаването на българската писменост, преводите на богослужебните книги и разпространяването им? Иначе казано, кой е поръчителят на писмеността? Излишно е да споделям, че той наложително би трябвало да е човек с безспорна власт над стотици хиляди или няколко милиона езичници, говорещи на славянски език. Само подобен човек може да обезпечи такова огромно поле за деяние, заслужаващо старания и жертви на хора от ранга на Кирил и Методий.

…

Славянската писменост и книжовност е трябвало да бъдат основани от високопоставени лица от един от двата центъра на християнството – Рим и Константинопол. Освен преводите на богослужебните книги, те е трябвало да реализират и нещо по-важно – канонично самопризнание на писмеността и преводите от Рим и Константинопол. Кан Борис I е търсил такива хора и явно ги е намерил в лицето на Кирил и Методий – внуци на български аристократи на работа във висшата византийска държавна подчиненост. Само по този начин може да се изясни неочакваното отдръпване в манастир на братята в 855 година или малко преди този момент и заниманията им с писмеността и преводите в миг, когато те не са нужни нито на византийската страна, нито на византийската черква.

Едно такова виждане допуска контакт сред кан Борис I и двамата братя, определяне на близки другарски връзки, шерване на проекти, планове, страхове и опасения. И единодушие на Кирил и Методий да работят за премахване на отрицателната последица от възможното приемане на християнството от кан Борис I и българския народ.

Поетият ангажимент явно е включвал с изключение на съставянето на писмеността и преводите, постигането на канонично самопризнание на писмеността от патриарха на Константинопол и папството. Едва тогава кан Борис I би се решил да разгласи християнството за публична вяра в България.

…

На процедура Климент, Наум и учителите им Кирил и Методий коват едно ужасно и непобедимо оръжие за българския народ с мощност и мощ, по-голяма от всички конни корпуси на страната, взети дружно. Защото българският меч се е пречупвал на няколко пъти в четиринадесетвековната ни история, само че българското документално слово – никога. И във всеки миг, когато е изглеждало, че с България или с българския народ е към този момент свършено, се е намирал някой българин да ревне от страниците на някоя брошура, че българинът би трябвало да се гордее, че е българин, защото българите имат история, а оттова и права и бъдеще.

Самото приемане на Климент, Наум и Ангеларий в екипа на Кирил и Методий апропо е следващото доказателство, че двамата братя работят в тясно съдействие с цар Борис I. Те не може да не са знаели, че Климент, Наум и Ангеларий са българи, аристократи и „ хранени хора “ на цар Борис I.

При тези условия към този момент не е никаква мистерия за какво ориста на Климент, Наум и Ангеларий е уверено по-различна от ориста на останалите възпитаници. След като вестта за арестуването на Кирило-Методиевите възпитаници е стигнала до Плиска, безспорно с бързо обръщение на цар Борис немският крал е бил прочут, че трима от тях са български жители, близки на Борис аристократи, изпратени във Великоморавия персонално от него, и че доста ще се радва, в случай че бъдат освободени и оптимално бързо изпратени в България в най-близкия до границата български регионален център. Убеден съм, че тонът на писмото на цар Борис I до немския крал е бил, въпреки и общителен, задоволително корав. По това време българското царство и немското кралство са в политически и боен съюз, само че по-голямата и по-силна страна е България. В 829–831 година тя си премерва силите с въпросното кралство (по времето на кан Омуртаг и крал Людовик Благочестиви) и войната завършва с цялостен погром на немските армии, като България завоюва Панония (днешна Унгария). Немският крал също е умеел да си прави сметки и явно не е показал и капка съмнение дали да скапе така скъпия си съюз с България поради трима монаси, които с нищо не му бъркали работата, а и Борис желал от него просто да ги екстрадира от страната си. Той по този начин и направил, стараейки се с назначената защита и косъм да не падне от главите на тримата българи.

…

И по този начин, това, което научаваме и знаем от книги, публикации, студии, филми и учебници за Кирил и Методий, Климент и Наум, е повече или по-малко митология. Авторът на концепцията за българска писменост, книжовност и свещенодействие на български език са не двамата солунски братя, а българският кан (след 864 година – цар). Борис I решил да отстрани единствената фундаментална отрицателна последица от проектираното от него още при започване на ръководството му оповестяване на християнството за публична държавна вяра – проповядването му на гръцки език. Той образува мощен екип от българи, жители на Византия и България, които основават българска писменост, превеждат богослужебните книги и с това оформят българския писмен книжовен език. Постигнато е каноничното самопризнание на българския език от законодателите по въпроса в тогавашния свят (Рим и Константинопол), приготвя се нужният брой грамотни хора и книги, както и средища за възпроизводството им. Тази титанична работа, траеща към 40 години, става с политическата и солидната финансова поддръжка на българската страна, непрекъсвана нито за миг, и персонално на нейния началник – цар Борис I. Разбира се, голяма е и заслугата на братята Кирил и Методий, спечелили основните сражения в тази дълга война, и то в извънредно дискомфортните условия на враждебно чуждоземно обграждане, на Климент и на Наум, направили работа, която и тогава, а и през днешния ден се прави от големи колективи. Много преди историците българският народ (още през Средновековието), наподобява, е схванал, че делото на славянската книжовност е дело на един екип, и е отдал почитта си към него в култа към „ Св. Седмочисленици български “. Култ, в който влизат всички герои на нашия роман.

Избрано от: „ 12 мита в българската история “, Божидар Димитров, Изд. Фондация Ком
Картина: „ Св. цар Борис - Просветителят приема в Плиска учениците на Кирил и Методий “, художник Димитър Гюдженов (1891-1979)