История за любовта, за която мечтае всеки…
Сутринта в една елементарна поликлиника не е нещо ужасно.
Човек на много напреднала възраст пристигна при лекаря си, с цел да махнат шевовете от пръстите на ръката му. Виждаше се, че той доста се вълнува и бърза за някъде.
Питайки по кое време ще пристигна лекарят, възрастният мъж с трептящ глас заяви, че в 9 часа го чака доста значима работа. А към този момент беше 8:30.
Аз с схващане отговорих, че всички лекари са заети и могат да му извърнат внимание след не по-малко от час. Но, виждайки неимоверна горест в очите му и някаква блъсканица в придвижванията му, когато продължи да гледа часовника си, нещо ме жегна в сърцето.
Нямах доста пациенти и взех решение самичък да се заема с раната на този човек. Зарадвах се, че раната е добре зараснала, затова нямаше да има никакви проблеми, в случай че махнех шевовете в този момент. След като се посъветвах с сътрудници, се заех с пациента.
Прииска ми се да си поговоря с него и завързах първи диалог:
– Толкова бързате. Сигурно имате плануван час при още един експерт?
– Не тъкмо. В 9 часа би трябвало да нахраня болната си жена. Тя в този момент е в болничното заведение.
От лекарско любознание попитах какво й има на жена му. Мъжът отговори, че тя, за голямо страдание, има Алцхаймер.
Успях да направя нужните процедури, до момента в който си говорехме, за което, естествено, трябваше време. Струваше ми се, че пациентът ми може и да не успее да стигне в 9 часа в болничното заведение при жена си. Поинтересувах се дали тя ще се развълнува, в случай че закъснее.
Мъжът тъжно поклати глава:
– Не, няма да се вълнува. Жена ми не ме разпознава в последните пет години. И даже не помни кой съм аз в живота й.
Удивено възкликнах:
– И все пак, Вие всяка заран бързате в 9 часа към болничното заведение за човек, който даже не Ви познава?
Тогава той нежно ме потупа по рамото и, усмихвайки се, бащински отвърна:
– Да, за жалост тя не знае кой съм аз. Но пък аз помня коя е тя. С нея бях благополучен през целия си живот.
Приближих се до прозореца и дълго гледах след вървящия по алеята възрастен пациент. И едвам когато почукаха на вратата, разбрах, че рева. Мравки пропълзяха по тялото ми и споделих:
„ Ето това е любовта, за която бленувам и аз… “
Единственото, което има значение в края на пребиваването ни на земята, е какъв брой мощни сме обичали.
