Ламбо изля душа в писмото на живота си
Стефан Данаилов изпрати десетки дарове за Америка, където през днешния ден синът му Владимир се дами за дългогодишното си гадже Виктория. Щастливият пощальон е Ирен Кривошиева - майката на Владко. Тя и Ламбо размразиха връзки поради щастието на детето си. Освен всички невероятни армагани, актрисата е отнесла и писмото на Ламбо до неговото момче. Мастера е споделил с другари, че е излял душата си в думите, че в действителност това е изповедта на живота му. Но какво споделя в нея, ще знаят единствено тримата - той и младоженците. " Стефан няколко пъти отлагаше това писмо - ту го започваше, ту го спираше. Казваше, че то е най-важното в цялата блъсканица към двете събития. Похвали се, че Владко към този момент няма нищо общо с облика от " ВИП брат " - че се е трансформирал в същински сериозен и интелигентен мъж, който желае да стане доктор ", описват най-близките хора на Ламбо. Всъщност в случай че Данаилов младши се отдаде на медицината, ще реализира фантазията на баба си Евдокия - майката на Ламбо. Тя постоянно е хранила очаквания, че бъдещият кино ас може да учи за гинеколог. Докато татко му - като същински мъжага и боен, е упорствал Стефан да кандидатства история и право. В момента пък Владко продължавал да кандърдисва татко си да им гостува в Америка. Ламбо бил на път да се навие, макар следената си нетърпимост към дългите полети и терзанията на многочислените му другари лекари. Според фамилията, в случай че някой успее да го убеди дефинитивно за сходен героизъм, това ще е снахата Вики. Тя към този момент толкоз дейно напредвала с българския, че при всекидневните диалози сред Влади и татко му, се включвала с фразата " Тати, обичам те ".
Мастера пред " Стандарт "
Майка се къносваше преди опера или спектакъл
Когато моите родителите се подготвяха да отидат на опера или на спектакъл, майка ми се къносваше и гласеше няколко дни преди този момент. Освен всичко друго се вадеше и литература, с цел да си напомнят какво е писал, примерно, Вагнер, тъкмо за това си произведение. Седмици наред се разясняваше събитието – преди и след представлението – по какъв начин е било, за какво е било, кой по какъв начин е пял, по какъв начин е играл. Тогава публиката беше всякаква, само че я обединяваше едно – желанието да гледа положителни спектакли, без значение от това дали са типичен или съвременни.
Насиних с пантоф окото на сестра ми
Някога в Дома на киното имаше късни прожекции –тогава въртяха най-интересните заглавия. Една вечер се прибрах, а у дома ми се накараха – къде вървя по тези часове. Сестра ми беше изключително люта. Няколко дни по-късно тя се беше приготвила да върви на пробни фотоси, което в този момент се назовава кастинг. И ме помоли за нещо, само че аз към момента й бях афектиран и метнах по нея един пантоф. Около окото й стана синьо и тя се отхвърли. И след това всички ме упрекнаха, че съм я провалил. Всъщност индивидът, който ме пазеше да не върша доста нелепости, беше брачният партньор й от това време – огромният Иван Кондов.
Седях на стола в Сатирата, когато той играеше в Чеховите разкази в Сатирата. Бил съм 10 или 11 клас, към този момент не помня, само че ясно си припомням, че до мен в театъра седеше огромният български футболист Симо Манолов. Играеше централен бранител, здрав, крепък мъж. В един миг, не знам по какъв начин се случи, само че ми стана ужасно мъчително от монолога на героя, изигран от Кондов. И аз добродушно си плачех. В един миг обаче се обърнах и видях, че и Симолията рони сълзи. А той беше за мен нещо като Скалата за сегашните младежи. Ето подобен вид беше той – не човек, а желязо. И плаче. Усетих, че има нещо изключително в Кондов. Другите се правеха на смешници, само че на мен нещо не ми беше занимателно. До този миг в никакъв случай не бих се запитал дали аз бих застанал по този начин на сцената. И след това, когато влязох в Академията, признат от проф. Стефан Сърчаджиев, на Йоско татко му, и от Методи Андонов, бях една летяща птичка, снимаща се във филми, само че постоянно с чувството, че всичко е игра. Ако има нещо красиво в моята специалност, с изключение на живия контакт с хората, за който приказвам понякога, също така, че повеждаш публиката нанякъде и я хващаш за гърлото, силата, която ни дава, е голяма. Постепенно от дивотиите, които правех и другите безумия като това да демонстрирам междинен пръст от сцената или пък задачата да се насера от боязън пред вълка - имах и такива задания, последователно започнаха да се усмирявам. Фантазията ми продължаваше да бъде неукротима, само че простотиите, които правех, ставаха все по-малко. Нашите учители просто ни зарибиха с нещо отлично. С това, което толкоз години практикувам, работя, изживявам и безпределно доста обичам. И по този начин аз станах актьор.
А първият ход на актьорската орис беше да ме сложи пред алтернатива. За благополучие, чак до трилеми не съм стигал. Още не бях приключил четвърти курс и отпътувах за Москва, с цел да фотографирам в " Първият пощальон ". До това време каквото имаше за играене в киното, го бях изиграл. Имаше ли някой да яде пердах пред камерите, това беше все моята хубавка физиономия. Напоследък като я виждам от тези години, взе да ми харесва. Но въпреки всичко си споделям: " Ламбо, бил си млад и хубав, но гледай какъв брой празни са ти били очите. А в този момент какво цялостно око имаш ". Та тогава се срещнах с Тодор Динов – огромен аниматор и художник. Двамата с Христо Христов се канеха да стартират " Иконостасът ". И до момента имам две чинии, на които Тодор Динов ми рисуваше облика на Рафе Клинче – слаб и с брадичка, както изглеждах аз в " Първият пощальон ". По това време към този момент бях се появил и в един много по-различен филм – " С мирис на бадеми " с Любчо Шарланджиев. Там бях по-различен от тези мои герои, които ядяха непрестанно пердах. И тъкмо когато трябваше да реша дали да остана в Пловдив с поредност от функции и да фотографирам в " Иконостасът ", пристигна предлагането за доста серии за " На всеки километър ". Аз още доснимвах в " Първият пощальон " във Варна. Тогава се обърнах към моята, към момента несъпруга, а единствено огромна обич: " Кажи, Мери, какво да върша? " И тъй като, както съм казвал постоянно, дамите са доста по-интелигентни и с доста по-силна вътрешен глас, тя ми отговори тънко-тънко: " Ламбе, реши си, братче, самичък. Проблемът си е твой ". А аз бях без спонсор, защото се бях отделил от татко ми поради моя противозаконен фамилен живот с Мери. Бях манекен, снимахме фокуси, правехме всевъзможни простотии, с цел да изкараме по някое левче, което по-късно потрошвахме в Унгарския. Никога няма да не помни по какъв начин ме срещна огромният Апостол Карамитев и ми сподели: " Ти си добър артист - можеш да бъдеш сигурен в това. Но не прави моята неточност. Ще ти употребяват хубавото личице, а след това ще ти теглят страховит шут. Върви в театъра, с цел да развиваш себе си и гения си ". И аз се върнах в театъра, тъй като в него е истината.
Всички мъже ми завиждаха за Мери
С Мери бяхме дружно от 1963-а. Аз съм имал много издънки, които тя е разбирала и прощавала. Винаги съм знаел, че ще се прибера у дома и тя ще ме чака. Никога не ми е казвала тежки или груби думи, запазвала е болката в себе си. И това постоянно ме е измъчвало. Още повече че нашата обвързаност един към различен беше доста мощна. Тя беше доста красива, една от най-красивите българки. Много мъже завиждаха на този " келеш " Стефан Данаилов. Може би аз щях да имам различен път, в случай че не беше тя. Мария постоянно ме респектираше.
Оженихме се на 26 септември 1966 година. Тя слезе от ЦНСМ-то на " Леге " и влязохме в Ленинския райсъвет. В 15 часа трябваше да съм на аерогарата, с цел да хвърча за Варна, защото имах фотоси в Златни пясъци. Поканихме за кумове близки другари, Любо и Заза. Когато се озовахме в кабинета на чиновничката, тя намерения, че те двамата ще се женят, тъй като бяха извънредно стилни. Жената реши, че ние сме им очевидците - аз бях с найлонова зелена ризка вид милитъри, тате ми я беше донесъл от Сърбия, а Мери беше по-елегантничка, само че въпреки всичко ежедневно облечена. Подписахме, а аз
оставих 1,75 на Мери за водка - да почерпи за сватбата. После хукнах към летището и малко по-късно получих първия си по-значителен хонорар. Тогава към момента не бях Стефан Данаилов, който всички познават.
Гладувах като куче в " Километрите "
До първите серии в " На всеки километър? "
никой не ме беше чувал. Приятелите ме знаеха като Ламбо, Цапето, душата на компанията. Мацките си падаха по мен. А аз желаех всички да ме харесват, да съм им приветлив. Скоро обаче разбрах, че това няма по какъв начин да стане, а и не е належащо. Преживявах мощно репликите зад тила си. Сега звезди под път и над път. Но тогава си беше събитие, когато влезеш в механа и всички стопират да ядат и да пият, с цел да те гледат.
...
Снимахме към Благоевград. Шарланджиев беше локален и доста обичаше да работи там. Всеки го теглеше към неговия край. Нямаше кетъринги, каравана за отмора, ала-бала. Къде бе, братче – клякаш на ливадата и това е. Носеха доста прекрасен бял самун и балкански кашкавал от прилежаща мандра. И домати. Черкела седнал на едно столче - таман бяхме свършили с епизода, в който той се скачаше от един мост и по този начин избягваше от Деянов. И аз, с цел да не ги виждам по какъв начин ядат - бях почнали проблемите ми с напълняването и с идиотските диети, бях легнал на тревата и дремуцах. Гледах да спестя обяда. Черкела по едно време взе да ми вика: " Деянов, хъшче, вземи бе, апни, не се мъчи, рано ти е " и ми подхърли като на гладно куче страховит резен с кашкавал.
Късо съединяване в Германия
Първата ми роля във Военния беше Венецианецът от " Време разделно " - една такава лабилна, разказвателна, абе, нещо имаше... Но въпреки всичко ми беше първа изява - откакто съм бил Стефан Данаилов от " На всеки километър ", трябваше да се оправя. Тогава слепите доста идваха на представления. Сядаха на първите три реда и започваха да наблюдават действието с наведени напред глави. Но първоначално не знаех тая работа. И на едно четвърто-пето зрелище напряко се шашнах – играя и виждам няколко реда, които не желаят да ме гледат. Какво става? Тия хора очевидно не могат да ме понасят. Разцентровах се, имах монолог, обърках го... Бързах, единствено и единствено да изляза от сцената. Открих Кокаланов, който беше инспициентът, и го запитвам: " Коко, какво става, бе братче? ". " А, майна, не знаеш ли, това са слепите – имат проведено, те гледат всичко ".
Няма да не помни гастрола на военния спектакъл през 1976 година на Шилеровия фестивал в Манхайм, по това време Западна Германия. Там се канят трупи от цяла Европа, с цел да покажат своята пиеса по Шилер. Пътувахме с трен, в никакъв случай не съм обичал самолетите, и с Йоско, Елена Райнова и още няколко сътрудници говорехме за закачката в цялата обстановка – боен спектакъл от соцстрана се появява с Шилер. Посрещнаха ни добре - бяхме готини, веселяци, знаехме по какъв начин да се държим пред чашата и обществото, харесваха ни. Имаше коктейли, салтанати. Играехме в дребния салон, с 600 места - можете да си визиите какъв е бил огромният. Първото нещо, което извънредно ни впечатли, бяха феновете. Всъщност на първо място останало ние се вълнувахме дали изобщо някой ще пристигна да ни гледа. Когато погледнахме през завесата, видяхме мъже в смокинги и дами в черни рокли – с очила със златни рамки, безспорни тупалки. Това хептен ни сащиса – все едно си в операта. Започнахме представлението – то беше доста навито, доста напомпано, доста ритмично, доста напънато. И няма джан джун звук в залата – все едно, че е празна. А ние бяхме много мощна група. И какво се получи – до момента в който аз викам на авансцената " Ние ще кажем на света... " и по този начин нататък, млад и хубав, да не забравяме, че годината е 1976, внезапно става късо съединяване. Огромните полилеи с по 350 свещи в тях, т.е. крушки, щрак - и изгаснаха. Тук свършваше първа част - ние се обърнахме офицерската, излязохме, а те през това време пуснаха пердето. И стартира да се ръкопляска. Чухме някакви реплики, от които разбрахме единствено " Бите, бите ", разтичаха се преводачи и се оказа, че би трябвало да излезем и да се поклоним. Като в операта - сред първа и втора част. Това, дай Боже всекиму, само че на мен ми се случи.
В Колизеума - при патрициите
Влизането ми в Народното събрание съответства с предлагането да вземам участие в сериала " Дело по съвест ". Започнахме фотосите на първите шест серии през 2001-а година. Беше лятото, през август, незабавно след изборите. Парламентът беше във почивка и нямаше никакви проблеми. Работех умерено и без напрежение. Направих добра организация за декември и отпътувах за Италия, с цел да продължа работа. Когато станах министър, стартираха вторите шест серии. И се оказа, че няма да е толкоз елементарно. Бързо стана ясно, че не мога да разполагам с времето си. Наложи се да спра някои от спектаклите, които играех в Народния спектакъл. Не ми стигаше силата, с цел да застана вечер пред феновете. Взимах неплатени отпуски, а сътрудниците от " Дело по съвест " правеха и невъзможното, с цел да се съобразят с моя график. В един миг опозицията стартира доста да ме нападна, че вместо да си виждам работата на министър, аз си актьорствам из Италия. Само аз си знам какво ви е коствало всичко това. А моята същинска почивка беше, когато кацах в Рим от София и незабавно хуквах на фотоси. Така се спасявах от лудостта, която има във всеки министерски кабинет. А когато за първи път стъпих в Колизеума, незабавно почувствах, че в миналото, в предходен живот, съм бил там. През идващите години, когато към този момент започнах постоянно да фотографирам в Италия, съм се разхождал безчет пъти из тунелите и арената. Слизах долу, с цел да схвана дали съм бил от робите. Качвах се горе, с цел да усетя дали съм бил от патрициите. Мисля, че мястото ми е било при тях.
Хъркането на феновете
С годините ухото привиква с това, което се случва в салона. Започне ли скърцане на столове, това значи, че клиентът към този момент се върти и че му е леко скучно. Схемата е ясна – незабавно вдигаш гласа с две октави, с цел да му приковеш вниманието. Положението обаче се усложни, откогато купиха тия пусти фотьойли. Все си мислех, че хората ме слушат, нали съм доста магнетичен, до момента в който един ден се оказа нещо друго. Представлението беше първо – печален монолог, аз в целия си искра и обаяние, пущам сълза, тишина и си крещя " Е те тук към този момент ги разруших ". И в цялото това мълчание внезапно прозвуча юнашко изхъркване. Беше извънредно. GSM-че да извъни, майната му, към този момент сме привикнали, ще издържим някак си, прозявка иди-дойди, само че хъркане... Защото хората идват в театъра от работа или от без работа. Проблемите са страшни. Не приказвам за обществените – има ли с какво да си купиш сиренето или не. Човекът колкото да се е прибрал и жена му го подхваща " Бързо, хайде на спектакъл ". Дори не знае какво ще гледа, в случай че билетите са проведени по профсъюзна линия. А до момента в който стигне до тоя пусти спектакъл, трамваи, навалица. Влизат в последната минута, сяда запъхтян, завесата се подвига. В първите 10 минути индивидът изобщо не знае защо става дума. А драматургията не всеки път е такава, че да те хване незабавно. Има обаче предписание, в което съм безусловно уверен – фенът помни постоянно началото и финалът. И в случай че има някакъв необикновен акцент по средата на постановката. Едно време играехме по 2-3 часа, хората се прибираха късно, само че не се опасяваха, не ги стреляха по улиците. Сега бързат да не се стъмни и никой не си разрешава представления по-дълги от час и половина.
Мечтая нацията да се усмихне за минута
Мечтая цялата нация най-малко за минута да се усмихне по едно и също време и да стартира да мисли положително. Наясно съм, че по никакъв начин не е елементарно, само че съм оптимист. Не съм политик, а актьор. Бях изкушен от опцията да се отдръпва от политиката - заради обстоятелството, че заран излизам от у дома на 40, само че вечер се прибирам на 70. Пък и имам доста креативен задължения. Сега обаче не е време за оттегляне от каквото и да било. А и аз съм човек и другар за дълъг път.
Имам " Златна обувка "
Най-абсурдната му премия е " Златната обувка ". Преди доста години играхме футбол – артисти против артисти. Голямо бягане падна, страшна борба. И тъй като вкарах два гола, Иван Славков, тогава шеф на малкия екран, ми връчи " Златната обувка ". Истински патък, намазан с бронз. Където и да отида, го мъкна с мен. Спомените са значими. И до момента не съм изхвърлил огърлицата, с която играех Борис.
Сърцето ми е оръфано
През последните години, през които си отидоха множеството от най-близките ми хора, усещам душата си и сърцето си като оръфани. Стоя на следващото поклонение и сякаш не мога да допускам какво се случва. А след това виждам номерата им в телефона си и несъзнателно ми се желае да натисна копчето, с цел да ги чуя. Но това повече няма по какъв начин да стане.
Мастера пред " Стандарт "
Майка се къносваше преди опера или спектакъл
Когато моите родителите се подготвяха да отидат на опера или на спектакъл, майка ми се къносваше и гласеше няколко дни преди този момент. Освен всичко друго се вадеше и литература, с цел да си напомнят какво е писал, примерно, Вагнер, тъкмо за това си произведение. Седмици наред се разясняваше събитието – преди и след представлението – по какъв начин е било, за какво е било, кой по какъв начин е пял, по какъв начин е играл. Тогава публиката беше всякаква, само че я обединяваше едно – желанието да гледа положителни спектакли, без значение от това дали са типичен или съвременни.
Насиних с пантоф окото на сестра ми
Някога в Дома на киното имаше късни прожекции –тогава въртяха най-интересните заглавия. Една вечер се прибрах, а у дома ми се накараха – къде вървя по тези часове. Сестра ми беше изключително люта. Няколко дни по-късно тя се беше приготвила да върви на пробни фотоси, което в този момент се назовава кастинг. И ме помоли за нещо, само че аз към момента й бях афектиран и метнах по нея един пантоф. Около окото й стана синьо и тя се отхвърли. И след това всички ме упрекнаха, че съм я провалил. Всъщност индивидът, който ме пазеше да не върша доста нелепости, беше брачният партньор й от това време – огромният Иван Кондов.
Седях на стола в Сатирата, когато той играеше в Чеховите разкази в Сатирата. Бил съм 10 или 11 клас, към този момент не помня, само че ясно си припомням, че до мен в театъра седеше огромният български футболист Симо Манолов. Играеше централен бранител, здрав, крепък мъж. В един миг, не знам по какъв начин се случи, само че ми стана ужасно мъчително от монолога на героя, изигран от Кондов. И аз добродушно си плачех. В един миг обаче се обърнах и видях, че и Симолията рони сълзи. А той беше за мен нещо като Скалата за сегашните младежи. Ето подобен вид беше той – не човек, а желязо. И плаче. Усетих, че има нещо изключително в Кондов. Другите се правеха на смешници, само че на мен нещо не ми беше занимателно. До този миг в никакъв случай не бих се запитал дали аз бих застанал по този начин на сцената. И след това, когато влязох в Академията, признат от проф. Стефан Сърчаджиев, на Йоско татко му, и от Методи Андонов, бях една летяща птичка, снимаща се във филми, само че постоянно с чувството, че всичко е игра. Ако има нещо красиво в моята специалност, с изключение на живия контакт с хората, за който приказвам понякога, също така, че повеждаш публиката нанякъде и я хващаш за гърлото, силата, която ни дава, е голяма. Постепенно от дивотиите, които правех и другите безумия като това да демонстрирам междинен пръст от сцената или пък задачата да се насера от боязън пред вълка - имах и такива задания, последователно започнаха да се усмирявам. Фантазията ми продължаваше да бъде неукротима, само че простотиите, които правех, ставаха все по-малко. Нашите учители просто ни зарибиха с нещо отлично. С това, което толкоз години практикувам, работя, изживявам и безпределно доста обичам. И по този начин аз станах актьор.
А първият ход на актьорската орис беше да ме сложи пред алтернатива. За благополучие, чак до трилеми не съм стигал. Още не бях приключил четвърти курс и отпътувах за Москва, с цел да фотографирам в " Първият пощальон ". До това време каквото имаше за играене в киното, го бях изиграл. Имаше ли някой да яде пердах пред камерите, това беше все моята хубавка физиономия. Напоследък като я виждам от тези години, взе да ми харесва. Но въпреки всичко си споделям: " Ламбо, бил си млад и хубав, но гледай какъв брой празни са ти били очите. А в този момент какво цялостно око имаш ". Та тогава се срещнах с Тодор Динов – огромен аниматор и художник. Двамата с Христо Христов се канеха да стартират " Иконостасът ". И до момента имам две чинии, на които Тодор Динов ми рисуваше облика на Рафе Клинче – слаб и с брадичка, както изглеждах аз в " Първият пощальон ". По това време към този момент бях се появил и в един много по-различен филм – " С мирис на бадеми " с Любчо Шарланджиев. Там бях по-различен от тези мои герои, които ядяха непрестанно пердах. И тъкмо когато трябваше да реша дали да остана в Пловдив с поредност от функции и да фотографирам в " Иконостасът ", пристигна предлагането за доста серии за " На всеки километър ". Аз още доснимвах в " Първият пощальон " във Варна. Тогава се обърнах към моята, към момента несъпруга, а единствено огромна обич: " Кажи, Мери, какво да върша? " И тъй като, както съм казвал постоянно, дамите са доста по-интелигентни и с доста по-силна вътрешен глас, тя ми отговори тънко-тънко: " Ламбе, реши си, братче, самичък. Проблемът си е твой ". А аз бях без спонсор, защото се бях отделил от татко ми поради моя противозаконен фамилен живот с Мери. Бях манекен, снимахме фокуси, правехме всевъзможни простотии, с цел да изкараме по някое левче, което по-късно потрошвахме в Унгарския. Никога няма да не помни по какъв начин ме срещна огромният Апостол Карамитев и ми сподели: " Ти си добър артист - можеш да бъдеш сигурен в това. Но не прави моята неточност. Ще ти употребяват хубавото личице, а след това ще ти теглят страховит шут. Върви в театъра, с цел да развиваш себе си и гения си ". И аз се върнах в театъра, тъй като в него е истината.
Всички мъже ми завиждаха за Мери
С Мери бяхме дружно от 1963-а. Аз съм имал много издънки, които тя е разбирала и прощавала. Винаги съм знаел, че ще се прибера у дома и тя ще ме чака. Никога не ми е казвала тежки или груби думи, запазвала е болката в себе си. И това постоянно ме е измъчвало. Още повече че нашата обвързаност един към различен беше доста мощна. Тя беше доста красива, една от най-красивите българки. Много мъже завиждаха на този " келеш " Стефан Данаилов. Може би аз щях да имам различен път, в случай че не беше тя. Мария постоянно ме респектираше.
Оженихме се на 26 септември 1966 година. Тя слезе от ЦНСМ-то на " Леге " и влязохме в Ленинския райсъвет. В 15 часа трябваше да съм на аерогарата, с цел да хвърча за Варна, защото имах фотоси в Златни пясъци. Поканихме за кумове близки другари, Любо и Заза. Когато се озовахме в кабинета на чиновничката, тя намерения, че те двамата ще се женят, тъй като бяха извънредно стилни. Жената реши, че ние сме им очевидците - аз бях с найлонова зелена ризка вид милитъри, тате ми я беше донесъл от Сърбия, а Мери беше по-елегантничка, само че въпреки всичко ежедневно облечена. Подписахме, а аз
оставих 1,75 на Мери за водка - да почерпи за сватбата. После хукнах към летището и малко по-късно получих първия си по-значителен хонорар. Тогава към момента не бях Стефан Данаилов, който всички познават.
Гладувах като куче в " Километрите "
До първите серии в " На всеки километър? "
никой не ме беше чувал. Приятелите ме знаеха като Ламбо, Цапето, душата на компанията. Мацките си падаха по мен. А аз желаех всички да ме харесват, да съм им приветлив. Скоро обаче разбрах, че това няма по какъв начин да стане, а и не е належащо. Преживявах мощно репликите зад тила си. Сега звезди под път и над път. Но тогава си беше събитие, когато влезеш в механа и всички стопират да ядат и да пият, с цел да те гледат.
...
Снимахме към Благоевград. Шарланджиев беше локален и доста обичаше да работи там. Всеки го теглеше към неговия край. Нямаше кетъринги, каравана за отмора, ала-бала. Къде бе, братче – клякаш на ливадата и това е. Носеха доста прекрасен бял самун и балкански кашкавал от прилежаща мандра. И домати. Черкела седнал на едно столче - таман бяхме свършили с епизода, в който той се скачаше от един мост и по този начин избягваше от Деянов. И аз, с цел да не ги виждам по какъв начин ядат - бях почнали проблемите ми с напълняването и с идиотските диети, бях легнал на тревата и дремуцах. Гледах да спестя обяда. Черкела по едно време взе да ми вика: " Деянов, хъшче, вземи бе, апни, не се мъчи, рано ти е " и ми подхърли като на гладно куче страховит резен с кашкавал.
Късо съединяване в Германия
Първата ми роля във Военния беше Венецианецът от " Време разделно " - една такава лабилна, разказвателна, абе, нещо имаше... Но въпреки всичко ми беше първа изява - откакто съм бил Стефан Данаилов от " На всеки километър ", трябваше да се оправя. Тогава слепите доста идваха на представления. Сядаха на първите три реда и започваха да наблюдават действието с наведени напред глави. Но първоначално не знаех тая работа. И на едно четвърто-пето зрелище напряко се шашнах – играя и виждам няколко реда, които не желаят да ме гледат. Какво става? Тия хора очевидно не могат да ме понасят. Разцентровах се, имах монолог, обърках го... Бързах, единствено и единствено да изляза от сцената. Открих Кокаланов, който беше инспициентът, и го запитвам: " Коко, какво става, бе братче? ". " А, майна, не знаеш ли, това са слепите – имат проведено, те гледат всичко ".
Няма да не помни гастрола на военния спектакъл през 1976 година на Шилеровия фестивал в Манхайм, по това време Западна Германия. Там се канят трупи от цяла Европа, с цел да покажат своята пиеса по Шилер. Пътувахме с трен, в никакъв случай не съм обичал самолетите, и с Йоско, Елена Райнова и още няколко сътрудници говорехме за закачката в цялата обстановка – боен спектакъл от соцстрана се появява с Шилер. Посрещнаха ни добре - бяхме готини, веселяци, знаехме по какъв начин да се държим пред чашата и обществото, харесваха ни. Имаше коктейли, салтанати. Играехме в дребния салон, с 600 места - можете да си визиите какъв е бил огромният. Първото нещо, което извънредно ни впечатли, бяха феновете. Всъщност на първо място останало ние се вълнувахме дали изобщо някой ще пристигна да ни гледа. Когато погледнахме през завесата, видяхме мъже в смокинги и дами в черни рокли – с очила със златни рамки, безспорни тупалки. Това хептен ни сащиса – все едно си в операта. Започнахме представлението – то беше доста навито, доста напомпано, доста ритмично, доста напънато. И няма джан джун звук в залата – все едно, че е празна. А ние бяхме много мощна група. И какво се получи – до момента в който аз викам на авансцената " Ние ще кажем на света... " и по този начин нататък, млад и хубав, да не забравяме, че годината е 1976, внезапно става късо съединяване. Огромните полилеи с по 350 свещи в тях, т.е. крушки, щрак - и изгаснаха. Тук свършваше първа част - ние се обърнахме офицерската, излязохме, а те през това време пуснаха пердето. И стартира да се ръкопляска. Чухме някакви реплики, от които разбрахме единствено " Бите, бите ", разтичаха се преводачи и се оказа, че би трябвало да излезем и да се поклоним. Като в операта - сред първа и втора част. Това, дай Боже всекиму, само че на мен ми се случи.
В Колизеума - при патрициите
Влизането ми в Народното събрание съответства с предлагането да вземам участие в сериала " Дело по съвест ". Започнахме фотосите на първите шест серии през 2001-а година. Беше лятото, през август, незабавно след изборите. Парламентът беше във почивка и нямаше никакви проблеми. Работех умерено и без напрежение. Направих добра организация за декември и отпътувах за Италия, с цел да продължа работа. Когато станах министър, стартираха вторите шест серии. И се оказа, че няма да е толкоз елементарно. Бързо стана ясно, че не мога да разполагам с времето си. Наложи се да спра някои от спектаклите, които играех в Народния спектакъл. Не ми стигаше силата, с цел да застана вечер пред феновете. Взимах неплатени отпуски, а сътрудниците от " Дело по съвест " правеха и невъзможното, с цел да се съобразят с моя график. В един миг опозицията стартира доста да ме нападна, че вместо да си виждам работата на министър, аз си актьорствам из Италия. Само аз си знам какво ви е коствало всичко това. А моята същинска почивка беше, когато кацах в Рим от София и незабавно хуквах на фотоси. Така се спасявах от лудостта, която има във всеки министерски кабинет. А когато за първи път стъпих в Колизеума, незабавно почувствах, че в миналото, в предходен живот, съм бил там. През идващите години, когато към този момент започнах постоянно да фотографирам в Италия, съм се разхождал безчет пъти из тунелите и арената. Слизах долу, с цел да схвана дали съм бил от робите. Качвах се горе, с цел да усетя дали съм бил от патрициите. Мисля, че мястото ми е било при тях.
Хъркането на феновете
С годините ухото привиква с това, което се случва в салона. Започне ли скърцане на столове, това значи, че клиентът към този момент се върти и че му е леко скучно. Схемата е ясна – незабавно вдигаш гласа с две октави, с цел да му приковеш вниманието. Положението обаче се усложни, откогато купиха тия пусти фотьойли. Все си мислех, че хората ме слушат, нали съм доста магнетичен, до момента в който един ден се оказа нещо друго. Представлението беше първо – печален монолог, аз в целия си искра и обаяние, пущам сълза, тишина и си крещя " Е те тук към този момент ги разруших ". И в цялото това мълчание внезапно прозвуча юнашко изхъркване. Беше извънредно. GSM-че да извъни, майната му, към този момент сме привикнали, ще издържим някак си, прозявка иди-дойди, само че хъркане... Защото хората идват в театъра от работа или от без работа. Проблемите са страшни. Не приказвам за обществените – има ли с какво да си купиш сиренето или не. Човекът колкото да се е прибрал и жена му го подхваща " Бързо, хайде на спектакъл ". Дори не знае какво ще гледа, в случай че билетите са проведени по профсъюзна линия. А до момента в който стигне до тоя пусти спектакъл, трамваи, навалица. Влизат в последната минута, сяда запъхтян, завесата се подвига. В първите 10 минути индивидът изобщо не знае защо става дума. А драматургията не всеки път е такава, че да те хване незабавно. Има обаче предписание, в което съм безусловно уверен – фенът помни постоянно началото и финалът. И в случай че има някакъв необикновен акцент по средата на постановката. Едно време играехме по 2-3 часа, хората се прибираха късно, само че не се опасяваха, не ги стреляха по улиците. Сега бързат да не се стъмни и никой не си разрешава представления по-дълги от час и половина.
Мечтая нацията да се усмихне за минута
Мечтая цялата нация най-малко за минута да се усмихне по едно и също време и да стартира да мисли положително. Наясно съм, че по никакъв начин не е елементарно, само че съм оптимист. Не съм политик, а актьор. Бях изкушен от опцията да се отдръпва от политиката - заради обстоятелството, че заран излизам от у дома на 40, само че вечер се прибирам на 70. Пък и имам доста креативен задължения. Сега обаче не е време за оттегляне от каквото и да било. А и аз съм човек и другар за дълъг път.
Имам " Златна обувка "
Най-абсурдната му премия е " Златната обувка ". Преди доста години играхме футбол – артисти против артисти. Голямо бягане падна, страшна борба. И тъй като вкарах два гола, Иван Славков, тогава шеф на малкия екран, ми връчи " Златната обувка ". Истински патък, намазан с бронз. Където и да отида, го мъкна с мен. Спомените са значими. И до момента не съм изхвърлил огърлицата, с която играех Борис.
Сърцето ми е оръфано
През последните години, през които си отидоха множеството от най-близките ми хора, усещам душата си и сърцето си като оръфани. Стоя на следващото поклонение и сякаш не мога да допускам какво се случва. А след това виждам номерата им в телефона си и несъзнателно ми се желае да натисна копчето, с цел да ги чуя. Но това повече няма по какъв начин да стане.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ