Тодор Живков: „Джагаров, народът не е доживел за демокрация“
Съпругата на Георги Джагаров – Цвета Джагарова , разяснява особено за в. “Труд ” абзац от новата книга с текстове на поета “Георги Джагаров. Post scriptum ”. Голяма част от тези текстове за първи път виждат бял свят. В съответния фрагмент Джагаров е сломен от диалог с Тодор Живков през 1988 година Тогавашният Първи получил значимо позвъняване от Михаил Горбачов.
Чета и прелиствам горния текст и постоянно ми идва мисълта, че зная по кое време тъкмо е написан, като че ли още слушам потракването на пишещата машинка. (Поетът имаше навика да държи вратата на работната си стая отворена и оттова – през гeобразния кулоар, – до мен идваше този сладостен тон, за който копнеех, тъй като Стопанинът си беше вкъщи и в такива мигове аз бранех, доколкото мога, това креативно богослужение, и постоянно се провиквах строго: “Тихо, деца! Баща ви работи. ”)
Но в този момент, в тази ранна декемврийска заран на 1988 година, за която желая да опиша, спокойствието беше видимо. Корабът на властта бе затънал в плитчините – надалеч от избавителния бряг; във въздуха се усещаше мъртвило, като пред стихия, и свъсените вежди на Поета доста рядко се разтваряха в усмивка…
… Беше събота, към 9 часа (първата събота на месеца). Денят обещаваше да е спокоен и спокоен, и всеки очакваше да се заеме със своята си работа. Аз, както постоянно, бях още в кухнята, когато Георги влезе и ми сподели, че го вика “другаря Живков ”. Изтръпнах и го погледнах изпитателно. А той единствено продума: “Моли се да не е за лошо… ”. Излезе небрежно, остави още топъл стола пред бюрото си и без да успее да ми изиска чашката с кафе, което пиеше постоянно самичък – като обред, преди да посегне към молива или клавишите на машинката.
Останах сама в кухнята в очакване да се върне скоро и да ми каже: “Направи ми кафенце. ”
И аз щях да му го направя, както постоянно, – в едно от дребните медни джезвета (бяхме си ги донесли от Македония), и с кафе, купено от близкия магазин на ул. “Аксаков ” – при София, благото момиче, което пред мен го смилаше доста ситно, като за “турско ” кафе, а моят брачен партньор наричаше “домашно ”.
Щях да му го ръся отново в обичаната му чашка от маджарски ръчно рисуван порцелан и той, както постоянно, щеше да я поеме на прага на кабинета – неприкосновената, единствено негова територия!
Но в този момент, върху кухненския плот, кафеничето стоеше студено. А къщата, и тя, като че ли потъна в студената тишина на загатна отпреди години, когато отново имаше едно “утринно приучване ” в тайнствената постройка на Централен комитет в първите дни на януари, 1977- ма година…
След към час и половина, Георги се върна и незабавно влезе в кухнята. Първите му думи бяха: “Ти и децата, и този път имате шанс. ” Не попитах какво значи това. Той искаше небрежно да ме успокои и да ми каже, че Живков този път не го е упреквал за нищо. (Очите ми попитаха – тогава защо?). “Разговаряхме ”. Отговори ми с една дума, изпи чаша студена вода от чешмата, изпълни още една и, както я държеше в ръка, като видя, че аз чакам да ми опише освен това, още стоешком прав в средата на кухнята, добави: “Знаеш защо. ” И замълча. (Познавах това негово положение и зачаках, без да му задавам въпроси – по този начин ме бе научил: “Не питай, в случай че има нещо, ще ти кажа. ” )
И ми сподели, въпреки и сбито, само че с тъкмо припомняне на ония събития, които бяха лишили спокойствието на Живков. От една страна неформалите*. (Само преди месец бе основан клуба “Гласност и преустрояване в България ” – най-силното предизвикателство към властта.). А въпреки това – недоверието на “Големия брат ” персонално към него… Той се чувствал предаден и заставен да се съгласява само с решенията на “съветските приятели ”.
Живков попитал Георги какво мисли. А е знаел какво мисли Поетът-бунтар. И когато за следващ път е чул мнението му, че всичко се свежда единствено до едно: да се вкара демократично ръководство, да се смени системата – тогава точно първият началник на страната е изрекъл думите, които Георги – без да ги преразказва – ми съобщи тъкмо:
“Джагаров, нашия народ не е доживел за народна власт! ” (Тонът, с който моят брачен партньор ми довери думите на Живков, подсказваше, че не са изречени яростно, а с лек упрек към него и по-скоро – като тъжна констатация… Каза ми ги, гледайки ме в очите, като че ли искаше да ми внуши: “Запомни тези думи! ”. И аз ги запомних.)
Георги беше очевидно възбуден, понечи да потегля към кабинета, държейки още цялостната чаша с вода, и аз чух познатите думи: “Направи ми кафенце. ”
Не след дълго до мен доближи енергичното дрънкане на пишещата машинка. Слушах познатия тон, само че този път той не ми носеше предстоящото успокоение, като че ли то бе взривено от неизказаните думи, незададените въпроси и отговорите, от които лъхаше тревожност… Върху белия лист на машинката, неговата доверителка, той щеше да напише една част от горчивата си изповед:
“Преди да те познавам, аз бях с тебе; бях с тебе и по-късно, тъй като имах вяра на твоите обещания, на твоите усилия…
И в този момент отново съм покрай тебе, само че с цел да те попитам – какво правиш, ще изведеш ли народа ни от този пъкъл?
Ти разполагаш с войска и полиция, с нашите очаквания и компетенции, къде е мъжеството, за което твоите бойни приятели по този начин високопарно пишеха до скоро в спомените си за антифашистката битка?
Или и то е било неистина и машинация? ”
Вярвам, че точно тогава, след тази съботна среща, той щеше да напише горния текст, от който лъха яд и болежка, и най-горчивото самопризнание:
“Чувството за виновност дълго ще ни преследва и това ще бъде най-голямото наказване за нас – тъгите на душата. ”
Откъс
Чувството за виновност дълго ще ни преследва
Из ръкописа на книгата “Георги Джагаров. Post scriptum ”
(Авторски текстове и бележки под линия)
“ДЕКЕМВРИ, 1988
Не ние измислихме пъкъла на наша земя, не ние изготвихме проектите и структурите, а политическите инженери на сталинизма, които се бяха настанили на всички места – в министерства, организации, институции, предприятия, по
градове и села – да ни учат по какъв начин да поддържаме казаните с вряща смола, по какъв начин да се варим и печем на личния си огън.
Но ние не възроптахме като някои други нации, а чинно изпълнявахме заповедите на сатаната: зидахме и строяхме, падахме и ставахме, задъхвахме се от боязън и отмалялост, а случваше се и да се радваме, когато ни поздравяваха за триумфите.
Всичко това няма по какъв начин да се заличи от паметта ни.
Чувството за виновност дълго ще ни преследва и това ще бъде най-голямото наказване за нас – тъгите на душата.
А ти, който стоиш с тризъба вила до вратата и вписваш в историята годините на своето властване над нас, мислиш ли, че ще избегнеш нашата орис?
Н виждаш ли, че стените на това царство – “кърваво, неверно ” – към този момент се пропукват и то скоро ще рухне, с цел да ни затрупа в небитието?
Преди да те познавам, аз бях с тебе.
Бях с тебе и по-късно, тъй като имах вяра на твоите обещания, на твоите усилия…
И в този момент отново съм покрай тебе, само че с цел да те запитвам – какво правиш, ще изведеш ли народа ни от този пъкъл?
Ти разполагаш с войска и полиция, с нашите очаквания и компетенции.
Къде е мъжеството, за което твоите бойни приятели по този начин високопарно пишеха до скоро в спомените си за антифашистката битка?
Или и то е било неистина и машинация? ”
ПОЯСНЕНИЯ
Неформалите – с тази дума са наречени самостоятелните групи и сдружения в България, – с правото си на жители, (според така наречен Юлска идея от 1987 година, създадена и призната от БКП), да основават неофициални организации за неполитически действия (като да вземем за пример запазване на околната среда и ценене на религиозните, и етнически права).
Докато първоначално придвижването на така наречен “неформали ” се показва като придвижване в поддръжка на социализма, в поддръжка на преустройството, то от ден на ден стартира да се отдалечава от тези цели и намерено да се насочва против персоналната власт на Живков, за народна власт и политически плурализъм.
В книгата си “Тодор Живков и персоналната власт ”, (С.,1997 г.), Нико Яхиел (1919 – 2001) дефинира първите прояви на това опозиционно придвижване като “пробив в досегашната политическа карта на България ”, а след основаването на клуба за “Гласност и преустрояване в България ” – като “Институция, която стои вън от Системата ”.
Чуждите радиостанции – “Свободна Европа ”, “Би-Би-Си ” и “Дойче Веле ” – поддържат опозиционните прояви.
“Съветските приятели ” – по този начин импровизирано е наричано управлението на Съюз на съветските социалистически републики отпред със руския водач Михаил Горбачов.
В книгата си “Българското преустойство, Япония и рецесията в българо-съветските връзки през втората половина на 80-те години ” историкът проф. Евгений Кандиларов – въз основата на богат документален материал, – написа за упреците на Горбачов към българския държавен началник, – “към неговата реформена политика (има се поради придобилата популярност така наречен Юлска концепция), която Живков не е съгласувал с Москва и на процедура е опит за изпреварване “преустройството ” в самия Съветски съюз (…) с опциите на България за достъп до западните пазари, вложения и технологии. ” (Е.К.)
В книгата е представен стенографски запис на думите на Михаил Горбачов към Тодор Живков, когато на 16 октомври 1987 година двамата държавни ръководители се срещат в Кремъл:
“До нас доближи информация, че в обкръжението на другаря Тодор Живков има хора, които са за превръщането на България в “мини Федерална Република Германия ”, “мини Япония ”(…) Около Вас има хора с прозападна ориентировка. (…) И в случай че към Вас има хора, които даже единствено да си мислят за “мини Федерална Република Германия ” и “мини Япония ”, не би трябвало да ги държите покрай Вас. … ”
В книгата си проф. Кандиларов написа, че: “Горбачов притиска българския държавен глава (…) “почти по сталински фасон ”… Живков резервира хладнокръвие. (…)
И когато две седмици по-късно Живков още веднъж посещава Москва като началник на българската делегация за честванията по случай 70-годишнината на Октомврийската гражданска война, Горбачов отхвърля да се срещне с него.
“Въпреки отхвърли на Горбачов да се срещне с него, със характерното си възприятие за комизъм българският държавен глава моли да предадат на руския водач, че по никакъв начин “не е неприятно да се превърнем в минисоциалистическа Япония ”, само че за жалост “ние не можем, тъй като сме в друго съзвездие ”, написа още Кандиларов.
Чета и прелиствам горния текст и постоянно ми идва мисълта, че зная по кое време тъкмо е написан, като че ли още слушам потракването на пишещата машинка. (Поетът имаше навика да държи вратата на работната си стая отворена и оттова – през гeобразния кулоар, – до мен идваше този сладостен тон, за който копнеех, тъй като Стопанинът си беше вкъщи и в такива мигове аз бранех, доколкото мога, това креативно богослужение, и постоянно се провиквах строго: “Тихо, деца! Баща ви работи. ”)
Но в този момент, в тази ранна декемврийска заран на 1988 година, за която желая да опиша, спокойствието беше видимо. Корабът на властта бе затънал в плитчините – надалеч от избавителния бряг; във въздуха се усещаше мъртвило, като пред стихия, и свъсените вежди на Поета доста рядко се разтваряха в усмивка…
… Беше събота, към 9 часа (първата събота на месеца). Денят обещаваше да е спокоен и спокоен, и всеки очакваше да се заеме със своята си работа. Аз, както постоянно, бях още в кухнята, когато Георги влезе и ми сподели, че го вика “другаря Живков ”. Изтръпнах и го погледнах изпитателно. А той единствено продума: “Моли се да не е за лошо… ”. Излезе небрежно, остави още топъл стола пред бюрото си и без да успее да ми изиска чашката с кафе, което пиеше постоянно самичък – като обред, преди да посегне към молива или клавишите на машинката.
Останах сама в кухнята в очакване да се върне скоро и да ми каже: “Направи ми кафенце. ”
И аз щях да му го направя, както постоянно, – в едно от дребните медни джезвета (бяхме си ги донесли от Македония), и с кафе, купено от близкия магазин на ул. “Аксаков ” – при София, благото момиче, което пред мен го смилаше доста ситно, като за “турско ” кафе, а моят брачен партньор наричаше “домашно ”.
Щях да му го ръся отново в обичаната му чашка от маджарски ръчно рисуван порцелан и той, както постоянно, щеше да я поеме на прага на кабинета – неприкосновената, единствено негова територия!
Но в този момент, върху кухненския плот, кафеничето стоеше студено. А къщата, и тя, като че ли потъна в студената тишина на загатна отпреди години, когато отново имаше едно “утринно приучване ” в тайнствената постройка на Централен комитет в първите дни на януари, 1977- ма година…
След към час и половина, Георги се върна и незабавно влезе в кухнята. Първите му думи бяха: “Ти и децата, и този път имате шанс. ” Не попитах какво значи това. Той искаше небрежно да ме успокои и да ми каже, че Живков този път не го е упреквал за нищо. (Очите ми попитаха – тогава защо?). “Разговаряхме ”. Отговори ми с една дума, изпи чаша студена вода от чешмата, изпълни още една и, както я държеше в ръка, като видя, че аз чакам да ми опише освен това, още стоешком прав в средата на кухнята, добави: “Знаеш защо. ” И замълча. (Познавах това негово положение и зачаках, без да му задавам въпроси – по този начин ме бе научил: “Не питай, в случай че има нещо, ще ти кажа. ” )
И ми сподели, въпреки и сбито, само че с тъкмо припомняне на ония събития, които бяха лишили спокойствието на Живков. От една страна неформалите*. (Само преди месец бе основан клуба “Гласност и преустрояване в България ” – най-силното предизвикателство към властта.). А въпреки това – недоверието на “Големия брат ” персонално към него… Той се чувствал предаден и заставен да се съгласява само с решенията на “съветските приятели ”.
Живков попитал Георги какво мисли. А е знаел какво мисли Поетът-бунтар. И когато за следващ път е чул мнението му, че всичко се свежда единствено до едно: да се вкара демократично ръководство, да се смени системата – тогава точно първият началник на страната е изрекъл думите, които Георги – без да ги преразказва – ми съобщи тъкмо:
“Джагаров, нашия народ не е доживел за народна власт! ” (Тонът, с който моят брачен партньор ми довери думите на Живков, подсказваше, че не са изречени яростно, а с лек упрек към него и по-скоро – като тъжна констатация… Каза ми ги, гледайки ме в очите, като че ли искаше да ми внуши: “Запомни тези думи! ”. И аз ги запомних.)
Георги беше очевидно възбуден, понечи да потегля към кабинета, държейки още цялостната чаша с вода, и аз чух познатите думи: “Направи ми кафенце. ”
Не след дълго до мен доближи енергичното дрънкане на пишещата машинка. Слушах познатия тон, само че този път той не ми носеше предстоящото успокоение, като че ли то бе взривено от неизказаните думи, незададените въпроси и отговорите, от които лъхаше тревожност… Върху белия лист на машинката, неговата доверителка, той щеше да напише една част от горчивата си изповед:
“Преди да те познавам, аз бях с тебе; бях с тебе и по-късно, тъй като имах вяра на твоите обещания, на твоите усилия…
И в този момент отново съм покрай тебе, само че с цел да те попитам – какво правиш, ще изведеш ли народа ни от този пъкъл?
Ти разполагаш с войска и полиция, с нашите очаквания и компетенции, къде е мъжеството, за което твоите бойни приятели по този начин високопарно пишеха до скоро в спомените си за антифашистката битка?
Или и то е било неистина и машинация? ”
Вярвам, че точно тогава, след тази съботна среща, той щеше да напише горния текст, от който лъха яд и болежка, и най-горчивото самопризнание:
“Чувството за виновност дълго ще ни преследва и това ще бъде най-голямото наказване за нас – тъгите на душата. ”
Откъс
Чувството за виновност дълго ще ни преследва
Из ръкописа на книгата “Георги Джагаров. Post scriptum ”
(Авторски текстове и бележки под линия)
“ДЕКЕМВРИ, 1988
Не ние измислихме пъкъла на наша земя, не ние изготвихме проектите и структурите, а политическите инженери на сталинизма, които се бяха настанили на всички места – в министерства, организации, институции, предприятия, по
градове и села – да ни учат по какъв начин да поддържаме казаните с вряща смола, по какъв начин да се варим и печем на личния си огън.
Но ние не възроптахме като някои други нации, а чинно изпълнявахме заповедите на сатаната: зидахме и строяхме, падахме и ставахме, задъхвахме се от боязън и отмалялост, а случваше се и да се радваме, когато ни поздравяваха за триумфите.
Всичко това няма по какъв начин да се заличи от паметта ни.
Чувството за виновност дълго ще ни преследва и това ще бъде най-голямото наказване за нас – тъгите на душата.
А ти, който стоиш с тризъба вила до вратата и вписваш в историята годините на своето властване над нас, мислиш ли, че ще избегнеш нашата орис?
Н виждаш ли, че стените на това царство – “кърваво, неверно ” – към този момент се пропукват и то скоро ще рухне, с цел да ни затрупа в небитието?
Преди да те познавам, аз бях с тебе.
Бях с тебе и по-късно, тъй като имах вяра на твоите обещания, на твоите усилия…
И в този момент отново съм покрай тебе, само че с цел да те запитвам – какво правиш, ще изведеш ли народа ни от този пъкъл?
Ти разполагаш с войска и полиция, с нашите очаквания и компетенции.
Къде е мъжеството, за което твоите бойни приятели по този начин високопарно пишеха до скоро в спомените си за антифашистката битка?
Или и то е било неистина и машинация? ”
ПОЯСНЕНИЯ
Неформалите – с тази дума са наречени самостоятелните групи и сдружения в България, – с правото си на жители, (според така наречен Юлска идея от 1987 година, създадена и призната от БКП), да основават неофициални организации за неполитически действия (като да вземем за пример запазване на околната среда и ценене на религиозните, и етнически права).
Докато първоначално придвижването на така наречен “неформали ” се показва като придвижване в поддръжка на социализма, в поддръжка на преустройството, то от ден на ден стартира да се отдалечава от тези цели и намерено да се насочва против персоналната власт на Живков, за народна власт и политически плурализъм.
В книгата си “Тодор Живков и персоналната власт ”, (С.,1997 г.), Нико Яхиел (1919 – 2001) дефинира първите прояви на това опозиционно придвижване като “пробив в досегашната политическа карта на България ”, а след основаването на клуба за “Гласност и преустрояване в България ” – като “Институция, която стои вън от Системата ”.
Чуждите радиостанции – “Свободна Европа ”, “Би-Би-Си ” и “Дойче Веле ” – поддържат опозиционните прояви.
“Съветските приятели ” – по този начин импровизирано е наричано управлението на Съюз на съветските социалистически републики отпред със руския водач Михаил Горбачов.
В книгата си “Българското преустойство, Япония и рецесията в българо-съветските връзки през втората половина на 80-те години ” историкът проф. Евгений Кандиларов – въз основата на богат документален материал, – написа за упреците на Горбачов към българския държавен началник, – “към неговата реформена политика (има се поради придобилата популярност така наречен Юлска концепция), която Живков не е съгласувал с Москва и на процедура е опит за изпреварване “преустройството ” в самия Съветски съюз (…) с опциите на България за достъп до западните пазари, вложения и технологии. ” (Е.К.)
В книгата е представен стенографски запис на думите на Михаил Горбачов към Тодор Живков, когато на 16 октомври 1987 година двамата държавни ръководители се срещат в Кремъл:
“До нас доближи информация, че в обкръжението на другаря Тодор Живков има хора, които са за превръщането на България в “мини Федерална Република Германия ”, “мини Япония ”(…) Около Вас има хора с прозападна ориентировка. (…) И в случай че към Вас има хора, които даже единствено да си мислят за “мини Федерална Република Германия ” и “мини Япония ”, не би трябвало да ги държите покрай Вас. … ”
В книгата си проф. Кандиларов написа, че: “Горбачов притиска българския държавен глава (…) “почти по сталински фасон ”… Живков резервира хладнокръвие. (…)
И когато две седмици по-късно Живков още веднъж посещава Москва като началник на българската делегация за честванията по случай 70-годишнината на Октомврийската гражданска война, Горбачов отхвърля да се срещне с него.
“Въпреки отхвърли на Горбачов да се срещне с него, със характерното си възприятие за комизъм българският държавен глава моли да предадат на руския водач, че по никакъв начин “не е неприятно да се превърнем в минисоциалистическа Япония ”, само че за жалост “ние не можем, тъй като сме в друго съзвездие ”, написа още Кандиларов.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ