Отиде си големият майстор на словото Валентин Караманчев
Съдбата бе по този начин благосклонна да ме срещне преди близо 40 години с огромния публицист, публицист, ерудит, занаятчия на словото, корифей на книгоиздаването Валентин Караманчев. Той бе индивидът, който ме назначи в „ Работническо дело “ и ме отбрани от някои свои сътрудници, които смятаха, че един човек, одеве защитил докторска дисертация, би трябвало да постъпи на работа в университета, а не в редакция, и че не е перспективно да се потопи в бурната процедура на всекидневника. „ Не може да учи другите на публицистика някой, който не е кипял в специалността, дано покипи малко, пък ще забележим по-подир “, изрече с необятна усмивка първият зам.-главен редактор. После чух още доста от неговите мъдрости и ей на, посредством и на неговата помощ, кипя до ден сегашен.
И знаете ли на какъв брой доста хора е оказал помощ в надалеч по-сложни обстановки?! Беше Човек с основна писмен знак на всички високи постове, които е заемал. Защото постоянно е желал да живеем в по-добър свят, и не просто искаше, а правеше всичко, което може, с цел да стане това действителност. Свободата е положение на духа, споделят мъдреците. Общителен, прям, прелестен повествовател, отнасящ се постоянно с самообладание и почитание към събеседниците си. Той имаше свободен дух, който не робуваше нито на обстановка, нито на началници, нито на цензура и самоцензура (наричаше последните две еднояйчни близнаци). И не по тази причина не го отминаха злостни ругатни и клюки на бездарни перодръжци. До сетния си мирис бе обезверен русофил. Той отстояваше това, в което е уверен. Такъв бе от времената, когато дръзваше да се изправи против недосегаеми от ранга на Гриша Филипов, та до последния си ден – безусловно до през вчерашния ден живееше със пристрастеностите и страданията на болното ни общество и с Македония, която бе неговата огромна обич и в никакъв случай не е била Северна, Вардарска, Пиринска, Егейска…
А в този момент го няма измежду нас! Беше болен от много време, само че когато си отиде преподавател и другар, постоянно е тежко.
Караманчев като първи зам.-главен редактор в „ Работническо дело “
Снимка: Nabore.bg
Валентин Караманчев е роден в гр. Неврокоп (Гоце Делчев) на 6 февруари 1932 година От 1949 до 1952 година е на комсомолска работа. През 1956 година приключва българска лингвистика в Софийския университет „ Св. Климент Охридски ”. През 1956 година стартира да работи като публицист във в.„ Народна юноша “, а по-късно доближава до позицията на заместник-главен и основен редактор. Бил е първи заместник-главен редактор на в. „ Работническо дело “, шеф на издателство „ Народна юноша “, на Партиздат, ръководител на Комитета за печата, общоприет шеф на Държавно стопанско обединение „ Книгоиздаване “ и ръководител на Държавно креативно и стопанско обединяване „ Българска книга и щемпел “. От 2 април 1976 до 1990 година е кандидат-член на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Член е на Съюза на българските публицисти и на Съюза на българските писатели.
Но това, с което Валентин Караманчев постоянно ще живее в нашето общество, е неговото творчество. Той е създател на няколко превъзходни книги, с особено изложение и прелестен български език: „ Пролетарска символика ” ( 1972), „ Мървашки песнивец ” ( 1981), „ Черешова Задушница ” ( 1986), „ Елен от Велика гора ” ( 1996), „ Въздаяние ” (2004), „ Събрано “ - 1 и 2 том (2012), „ Патила и страдалчества на книги и люде “ (2016), „ Брашнен чувал “ (2020). Наричат създателя им публицист, изравен във върховете на българската литература, държавник с будна съвест и житейска мъдрост. „ Черешова задушница “ е определяна от литературната рецензия като най-сериозното достижение на българската белетристика през последния половин век. Мемоарните книги на Валентин Караманчев са измежду образците на актуалната ни литература. А „ Брашнен чувал “ е изумителен и вълнуващ калейдоскоп от случки, събития, пълнокръвни облици, истории, в които го е въвличал животът, и национална история, която „ постоянно стартира от рода и родния дом “. В епилога на книгата той написа: „ Живях, коствах, скитах, ликувах, страдах. Отдаде ли ми се опция, постоянно се връщам в Неврокоп при извора ми “.
Валентин Караманчев е притежател на голям брой литературни оценки, измежду които годишната премия на Съюза на българските писатели - 1986, Националната премия „ Людмил Стоянов “, учредена от Съюза на българските писатели и община Гоце Делчев; Националната литературна премия „ Димитър Талев ”, учредена от Съюза на българските писатели и община Благоевград; Националната премия „ Андрей Германов ”, учредена от Съюза на българските писатели и община Варна; годишна премия на Съюза на българските писатели и други Той е почетен жител на гр. Гоце Делчев, почетен с това звание за креативната му активност и откриване на душевността, езиковата просвета, ориста на Гоцеделчевския край.
Тази година през февруари, във връзка на 90-та годишнина на Валентин Караманчев президентът Румен Радев написа в приветствения си адрес до него: „ Дългогодишното ви наличие в културния и публичния живот на страната Ви завоюва признанието на професионалната и на креативната общественост. Вие сполучливо изградихте своя престиж на публицист и журналист. Безспорен е и Вашият принос в книгоиздаването и книгоразпространението в страната “. Съюзът на българските писатели награди юбиляра с Почетен плакет за заслуги към българската литература. Той бе почетен с купата Доктор хонорис идея на УниБИТ, както и с Националната премия за непорочност на българския език „ Д-р Иван Богоров “ на община Карлово, Съюза на българските писатели и Дружеството на българските писатели в Карлово.
С плакета на Съюз на българските писатели по случай неговата 90-годишнина, февруари 2022 година
Снимка: Авторката
Поклонението ще се състои на 11 декември, неделя, от 11 ч., в ритуалната зала на Централните софийски гробища.
***
Сбогом, бай Валентине…
Здравко Гаджев
След дълго и трудно боледуване ни напусна Валентин Караманчев - публицист, публицист, доайен в полиграфията, книгоиздаването и книгоразпространението у нас, войводата без чета, сладкодумецът – създател на произведения, оставили диря в нашата литература и мемоаристика.
Бяхме съграждани, неврокопчани, само че персонално не се познавахме. Едва в последните тревожни, болнави години ориста ми направи скъп подарък – едно относително малко, само че искрено другарство и дълги часове на ненатрапчиво взаимно опознаване, тъкмо когато времето обезпокоително като че ли бе забавило своя ход и предсказуемост. Още в първите минути ме впечатли ерудицията му, търпимостта и уважението към събеседника, неговата лична позиция по отношение на публичните проблеми, ненакърняващи персоналните му убеждения. С всяка поредна среща продължавах да откривам богатия му писателски и креативен опит, научавах десетки любопитни истории за известни лица и събития. Ето една, която сигурно, малко на брой знаят.
Когато е заместник-главен редактор на вестник „ Работническо дело “, след обява в рубриката „ Писма от читатели “, сриваща тотално несъмнения другояче престиж на чорбаджия от мини „ Бобов дол “, чиято фотография не слизала от алеята на славата, последвали гневни реакции от негови колеги-миньори. Караманчев персонално се заел с разнищване на случая. Но засегнатата персона била толкоз шокирана и ядосана от нелепите обвинявания в пренебрежителност, политическа незрялост, и, представете си!- безапелационен отвод да употребява общата баня след работа, че се криел из галериите, заобикаляйки среща с пратеника на вестника.
Оказало се, че бригадирът страдал от псориазис и го тормозили белезите, които заболяването оставяла по тялото му. Знаейки че тази болест не е заразна, все пак, неговите хора, по своя самодейност, събрали пари и персонално му спретнали специфична кабинка. С просторен материал проверяващият защитил достолепието на оклеветения, който по-късно става „ Герой на социалистическия труд “. А по този начин и не се схванало кой е клеветникът – употребил непознато име.
Бях несъзнателен очевидец по какъв начин се роди последната книга със мемоари на Караманчев, за която получи годишната премия на Съюз на българските писатели за мемоаристика. Полусляп, благодарение на своята брачна половинка Иванка, той работеше непрекъснато, само че не прибързано, притеснявайки се дали провидението му е отпуснало задоволително време, с цел да я приключи. Редеше, преправяше фразите, а когато фрагментът добиваше общото утвърждение, идваше момента за интервенция на „ фината четчица “, както се показваше приживе.
Успях да прочета и съветското издание на неговия „ Мървашки песнивец “. Останах изумен – преводът беше съхранил особената поетичност на истинския авторов жанр. Нещо повече – един фрагмент от описа „ Рождение “, който ме беше впечатлил в оригинала, не бе подминат и от създателя на предговора – Егор Исаев: „ Ночь была непроглядная. Крупные редкие звезди казались дырками в одеале, подвешенном за Пирин, Родопы и Боз-даг. Только над Али Ботушем синел луфт. Месец медленно выплыл из-за его хребта и словно зеркальный щиток керосиновой лампы, направил свет на устанувший во мраке Мырвацкий мир. “ („ Рождение “, изд. „ Радуга “, 1986).
А самият Исаев – стихотворец, преводач, журналист и държавник, не е инцидентна фигура в съветската литература. Тогава е секретар на Съюза на писателите в Съюз на съветските социалистически републики, народен представител в Съвета на националностите и Герой на социалистическия труд, притежател на два ордена „ Ленин “, притежател на Ленинска и Голямата лауреатска награда на Русия.
Ето фрагменти от неговия увод:
„ Четейки разказите на В.Караманчев, като че ли още веднъж припознаваме ориста на героите от „ Донски разкази “ на Михаил Александрович Шолохов, отдалечени с десетилетия във времето…
В неговите разкази се усеща живописен и креативен опит, заимстван от съветската и руската класика, както и от актуалните руски разказвачи – от Константин Паустовски до Юрий Казаков и Валентин Разпутин “.
Когато припомних на бай Валентин този увод, той отвърна, че според практиката от това време, наложително е трябвало да бъде отразен в печатния орган на Съюз на българските писатели. Но колкото и необичайно да наподобява, тогава се тормозил, че съпоставянето на личната му скромна персона с кохорта от най-видни съветски майстори на словото, щяло да засегне самочувствието на тогавашни одобрени наши класици. Трудно му се отдало да предотврати обявата.
Мисля, че припомнянето на горните ласкави слова за Валентин Караманчев в този печален миг ще ни накара да почувстваме с какъв заслужен съгражданин си вземаме последно довиждане.
И знаете ли на какъв брой доста хора е оказал помощ в надалеч по-сложни обстановки?! Беше Човек с основна писмен знак на всички високи постове, които е заемал. Защото постоянно е желал да живеем в по-добър свят, и не просто искаше, а правеше всичко, което може, с цел да стане това действителност. Свободата е положение на духа, споделят мъдреците. Общителен, прям, прелестен повествовател, отнасящ се постоянно с самообладание и почитание към събеседниците си. Той имаше свободен дух, който не робуваше нито на обстановка, нито на началници, нито на цензура и самоцензура (наричаше последните две еднояйчни близнаци). И не по тази причина не го отминаха злостни ругатни и клюки на бездарни перодръжци. До сетния си мирис бе обезверен русофил. Той отстояваше това, в което е уверен. Такъв бе от времената, когато дръзваше да се изправи против недосегаеми от ранга на Гриша Филипов, та до последния си ден – безусловно до през вчерашния ден живееше със пристрастеностите и страданията на болното ни общество и с Македония, която бе неговата огромна обич и в никакъв случай не е била Северна, Вардарска, Пиринска, Егейска…
А в този момент го няма измежду нас! Беше болен от много време, само че когато си отиде преподавател и другар, постоянно е тежко.
Караманчев като първи зам.-главен редактор в „ Работническо дело “
Снимка: Nabore.bg
Валентин Караманчев е роден в гр. Неврокоп (Гоце Делчев) на 6 февруари 1932 година От 1949 до 1952 година е на комсомолска работа. През 1956 година приключва българска лингвистика в Софийския университет „ Св. Климент Охридски ”. През 1956 година стартира да работи като публицист във в.„ Народна юноша “, а по-късно доближава до позицията на заместник-главен и основен редактор. Бил е първи заместник-главен редактор на в. „ Работническо дело “, шеф на издателство „ Народна юноша “, на Партиздат, ръководител на Комитета за печата, общоприет шеф на Държавно стопанско обединение „ Книгоиздаване “ и ръководител на Държавно креативно и стопанско обединяване „ Българска книга и щемпел “. От 2 април 1976 до 1990 година е кандидат-член на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Член е на Съюза на българските публицисти и на Съюза на българските писатели.
Но това, с което Валентин Караманчев постоянно ще живее в нашето общество, е неговото творчество. Той е създател на няколко превъзходни книги, с особено изложение и прелестен български език: „ Пролетарска символика ” ( 1972), „ Мървашки песнивец ” ( 1981), „ Черешова Задушница ” ( 1986), „ Елен от Велика гора ” ( 1996), „ Въздаяние ” (2004), „ Събрано “ - 1 и 2 том (2012), „ Патила и страдалчества на книги и люде “ (2016), „ Брашнен чувал “ (2020). Наричат създателя им публицист, изравен във върховете на българската литература, държавник с будна съвест и житейска мъдрост. „ Черешова задушница “ е определяна от литературната рецензия като най-сериозното достижение на българската белетристика през последния половин век. Мемоарните книги на Валентин Караманчев са измежду образците на актуалната ни литература. А „ Брашнен чувал “ е изумителен и вълнуващ калейдоскоп от случки, събития, пълнокръвни облици, истории, в които го е въвличал животът, и национална история, която „ постоянно стартира от рода и родния дом “. В епилога на книгата той написа: „ Живях, коствах, скитах, ликувах, страдах. Отдаде ли ми се опция, постоянно се връщам в Неврокоп при извора ми “.
Валентин Караманчев е притежател на голям брой литературни оценки, измежду които годишната премия на Съюза на българските писатели - 1986, Националната премия „ Людмил Стоянов “, учредена от Съюза на българските писатели и община Гоце Делчев; Националната литературна премия „ Димитър Талев ”, учредена от Съюза на българските писатели и община Благоевград; Националната премия „ Андрей Германов ”, учредена от Съюза на българските писатели и община Варна; годишна премия на Съюза на българските писатели и други Той е почетен жител на гр. Гоце Делчев, почетен с това звание за креативната му активност и откриване на душевността, езиковата просвета, ориста на Гоцеделчевския край.
Тази година през февруари, във връзка на 90-та годишнина на Валентин Караманчев президентът Румен Радев написа в приветствения си адрес до него: „ Дългогодишното ви наличие в културния и публичния живот на страната Ви завоюва признанието на професионалната и на креативната общественост. Вие сполучливо изградихте своя престиж на публицист и журналист. Безспорен е и Вашият принос в книгоиздаването и книгоразпространението в страната “. Съюзът на българските писатели награди юбиляра с Почетен плакет за заслуги към българската литература. Той бе почетен с купата Доктор хонорис идея на УниБИТ, както и с Националната премия за непорочност на българския език „ Д-р Иван Богоров “ на община Карлово, Съюза на българските писатели и Дружеството на българските писатели в Карлово.
С плакета на Съюз на българските писатели по случай неговата 90-годишнина, февруари 2022 година
Снимка: Авторката
Поклонението ще се състои на 11 декември, неделя, от 11 ч., в ритуалната зала на Централните софийски гробища.
***
Сбогом, бай Валентине…
Здравко Гаджев
След дълго и трудно боледуване ни напусна Валентин Караманчев - публицист, публицист, доайен в полиграфията, книгоиздаването и книгоразпространението у нас, войводата без чета, сладкодумецът – създател на произведения, оставили диря в нашата литература и мемоаристика.
Бяхме съграждани, неврокопчани, само че персонално не се познавахме. Едва в последните тревожни, болнави години ориста ми направи скъп подарък – едно относително малко, само че искрено другарство и дълги часове на ненатрапчиво взаимно опознаване, тъкмо когато времето обезпокоително като че ли бе забавило своя ход и предсказуемост. Още в първите минути ме впечатли ерудицията му, търпимостта и уважението към събеседника, неговата лична позиция по отношение на публичните проблеми, ненакърняващи персоналните му убеждения. С всяка поредна среща продължавах да откривам богатия му писателски и креативен опит, научавах десетки любопитни истории за известни лица и събития. Ето една, която сигурно, малко на брой знаят.
Когато е заместник-главен редактор на вестник „ Работническо дело “, след обява в рубриката „ Писма от читатели “, сриваща тотално несъмнения другояче престиж на чорбаджия от мини „ Бобов дол “, чиято фотография не слизала от алеята на славата, последвали гневни реакции от негови колеги-миньори. Караманчев персонално се заел с разнищване на случая. Но засегнатата персона била толкоз шокирана и ядосана от нелепите обвинявания в пренебрежителност, политическа незрялост, и, представете си!- безапелационен отвод да употребява общата баня след работа, че се криел из галериите, заобикаляйки среща с пратеника на вестника.
Оказало се, че бригадирът страдал от псориазис и го тормозили белезите, които заболяването оставяла по тялото му. Знаейки че тази болест не е заразна, все пак, неговите хора, по своя самодейност, събрали пари и персонално му спретнали специфична кабинка. С просторен материал проверяващият защитил достолепието на оклеветения, който по-късно става „ Герой на социалистическия труд “. А по този начин и не се схванало кой е клеветникът – употребил непознато име.
Бях несъзнателен очевидец по какъв начин се роди последната книга със мемоари на Караманчев, за която получи годишната премия на Съюз на българските писатели за мемоаристика. Полусляп, благодарение на своята брачна половинка Иванка, той работеше непрекъснато, само че не прибързано, притеснявайки се дали провидението му е отпуснало задоволително време, с цел да я приключи. Редеше, преправяше фразите, а когато фрагментът добиваше общото утвърждение, идваше момента за интервенция на „ фината четчица “, както се показваше приживе.
Успях да прочета и съветското издание на неговия „ Мървашки песнивец “. Останах изумен – преводът беше съхранил особената поетичност на истинския авторов жанр. Нещо повече – един фрагмент от описа „ Рождение “, който ме беше впечатлил в оригинала, не бе подминат и от създателя на предговора – Егор Исаев: „ Ночь была непроглядная. Крупные редкие звезди казались дырками в одеале, подвешенном за Пирин, Родопы и Боз-даг. Только над Али Ботушем синел луфт. Месец медленно выплыл из-за его хребта и словно зеркальный щиток керосиновой лампы, направил свет на устанувший во мраке Мырвацкий мир. “ („ Рождение “, изд. „ Радуга “, 1986).
А самият Исаев – стихотворец, преводач, журналист и държавник, не е инцидентна фигура в съветската литература. Тогава е секретар на Съюза на писателите в Съюз на съветските социалистически републики, народен представител в Съвета на националностите и Герой на социалистическия труд, притежател на два ордена „ Ленин “, притежател на Ленинска и Голямата лауреатска награда на Русия.
Ето фрагменти от неговия увод:
„ Четейки разказите на В.Караманчев, като че ли още веднъж припознаваме ориста на героите от „ Донски разкази “ на Михаил Александрович Шолохов, отдалечени с десетилетия във времето…
В неговите разкази се усеща живописен и креативен опит, заимстван от съветската и руската класика, както и от актуалните руски разказвачи – от Константин Паустовски до Юрий Казаков и Валентин Разпутин “.
Когато припомних на бай Валентин този увод, той отвърна, че според практиката от това време, наложително е трябвало да бъде отразен в печатния орган на Съюз на българските писатели. Но колкото и необичайно да наподобява, тогава се тормозил, че съпоставянето на личната му скромна персона с кохорта от най-видни съветски майстори на словото, щяло да засегне самочувствието на тогавашни одобрени наши класици. Трудно му се отдало да предотврати обявата.
Мисля, че припомнянето на горните ласкави слова за Валентин Караманчев в този печален миг ще ни накара да почувстваме с какъв заслужен съгражданин си вземаме последно довиждане.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ