Откриха ми рак, но суровите думи на дъщеря ми ме върнаха към живота
Просто желая всички да знаят, че от всяка обстановка има излаз.
Много събития го предшестваха, само че може да се каже, че всичко се случи ненадейно.
Тази година зимата беше студена и дълга. Живях в очакване на пролетта, кроях проекти, а то какво взе, че ми се случи.
Диагнозата на лекаря беше потрес за мен.
Рак…
В очите ми всичко помръкна, земята се отмести отдолу под краката ми. Бях в цялостно обезсърчение, сринах се. Привидно се държах, само че в душата ми имаше глух зов на обезсърчение.
Едва когато се случи нещо извънредно, започваме да се замисляме по какъв начин живеем.
Живееш, радваш се, обличаш се, ядеш вкусно, пиеш каквото ти желае душата, а след това край. Завинаги.
Вече не си този, за който си се мислил. Важните неща се трансформират в прахуляк. Всички в близост тичат с разтревожени лица, а ти стоиш и осъзнаваш, че своето си го изтичал. Сега би трябвало да се спасяваш.
Но по какъв начин от многото препоръчани способи да изберете този, който несъмнено ще помогне? Лекарите оферират интервенция, химиотерапия, а на плахия ми въпрос има ли метод за консервативно лекуване – гледат намръщено.
В главата ми имаше единствено една мисъл – какво да върша? Всичко, което се случи, ме остави беззащитна. Бях засегната, уплашена и вкопчена в живота.
Нямаше нищо обнадеждаващо, даващо мощ. Всеки ден ми крадеше от времето и ме потапяше в море от обезсърчение.
В такива обстановки хората се хващат за всичко, което имат: за помощта на лекарите, вършат всевъзможни жертви, разделят се с най-скъпото. Но не и аз. Не можех да допускам, че всичко е в ръцете на лекаря, че той ще го отреже, всичко ще заздравее и повече няма да се случи нищо неприятно.
Мисълта като чук биеше в главата ми: „ Те не са богове. Сигурна ли си? Това ли е вярното решение? “ Наистина желаех да намеря магически избавителен пояс.
В този миг ми се стори, че към този момент не пребивавам, всички цветове у дома избледняха. Не желаех да ставам сутринта, лежах и слушах по какъв начин брачният партньор ми се подготвя и потегля за работа.
Обикновено съм шумна радостна – трансфорах се в сянка. Беше мъчително даже да се гледаме в очите.
И на двама ни беше неприятно, боязън ни беше да си го признаем, на него, тъй като не можеше да ми помогне по никакъв метод, а на мен – тъй като той не можеше да ми помогне по никакъв метод.
Когато брачният партньор ми се прибираше от работа, се преструвах, че дремя. И на него, и на мен по този начин ни беше по-лесно.
Гледах по какъв начин брачният партньор ми седи на компютъра през нощта, чете публикации по тематиката за рака.
Не можех да се съсредоточа върху нищо. Просто желаех да пребивавам и се самосъжалявах. Мислите се отклоняваха встрани – животът не е обективен, за какво на мен, бях толкоз почтен човек, за какво ми се случи. Копнеех за разтуха – само че не я намирах.
Продължавайки да вървя по клиники и лекари, се приготвих за най-лошото, показах си слаба, изтощена след интервенцията и химиотерапия, със зелена кожа, напукани устни, плешива глава, хлътнали очи и разбирането, че това е всичко – просто си отиваш.
Не можеше повече по този начин. Трябва да направя нещо, да взема нещата в свои ръце. Дори кучето има излаз – да помоли за помощ. И аз трябваше да го имам.
Помощта на щерка ми
Но кого да попитам? Неочаквано, само че подтик ми даде щерка ми. Тогава доста й се наскърбих, думите й бяха като гръм измежду бял ден.
В края на краищата чаках страдание и състрадание от всички, а тук личната ми щерка се караше на болната си майка.
Запомних всяка нейна дума.
„ Мамо, ти си още жива, не си умряла, откри сили в себе си да живееш и да се бориш. Вземи вярното решение. Ако решиш да се оперираш, тогава премини през всички страдания на този пъкъл. Ако не желаеш интервенция, потърсете закостенял способ. Но решението би трябвало да се вземе тук и в този момент. Съжаляваш единствено себе си, даже не забелязвате какво се случва с нас. Виж до какво докара татко ми, той се трансформира в сянка, мислиш ли, че на него му е по-лесно, в сравнение с теб?
Той просто не ти го демонстрира, само че гълта шепи успокоителни.
Няма потребност да се самисъжаляваш, би трябвало да действаp, в случай че не искаш да живееш, щe умреш! “
И взех решение. Но това е друга история. Определено ще пиша за нея малко по-натам.
Събрах се и започнах битката си с рака. Борбата за живот…
